Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (2)

Глава първа

В петък, на 3-и август 1973 година, трима мъже си бяха определили делова среща в сградата на Лондонския наказателен съд. Единият беше неспокоен на вид млад човек, със слабо, продълговато лице; вторият — пълничък, с очила, облечен в поизмачкан син костюм; третият — висок, на средна възраст адвокат с перука и тога. Те се съвещаваха по едно дело, което предстоеше да бъде разгледано от съда, и разговорът се отразяваше по различен начин върху лицата им. Младежът изглеждаше разтревожен — което беше естествено, тъй като подсъдим щеше да бъде именно той; другият, неговият юридически съветник, кимаше почтително при всяка дума на третия, който, макар и да говореше на двамата, гледаше някъде между тях, сякаш чакаше някой по-интересен събеседник да влезе всеки момент през вратата.

Необикновеното в този разговор беше това, че адвокатът, Джон Стрикланд, приказваше доста по-припряно, отколкото би трябвало да се очаква от професионалист, комуто се плаща. Смръщеното му чело издаваше досада, в гласа му звучеше раздразнение. Причината, неизвестна, разбира се, на другите, беше, че още преди месец той бе заявил на секретаря си, че не желае да работи през август. А ето днес, на 3-и август, той трябваше да се яви в съда за защита на този млад техник, обвинен в притежание на крадени вещи.

Доказателствата в подкрепа на това обвинение не бяха убедителни и мнението на неугледния юридически съветник беше защитата да се изгради на базата на невинността на подсъдимия. Знаейки обаче, че ако поеме по този път, делото ще се проточи чак до към края на идущата седмица, Джон Стрикланд сега се опитваше да убеди колегата си в друго. Той застъпваше становището, че е твърде вероятно при наличните доказателства клиентът му да бъде изпратен за шест месеца в затвора; а ако възприемат тактиката на самопризнание и спестят времето на съда, присъдата непременно ще бъде условна.

Младежът не изглеждаше склонен да приеме този съвет, сякаш считаше за ненужно да признае нещо, което не е извършил. Но юридическият му съветник, впечатлен дълбоко от адвокатската репутация на Джон Стрикланд, каза, че в същност именно така трябва да направи. Тримата се разделиха и малко по-късно отново се събраха в съдебната зала. Техникът се призна за виновен. Джон говори красноречиво и убедително за смекчаващите вината обстоятелства. Но съдът не постъпи според предвижданията му. Присъдата беше наистина шест месеца затвор, но не и условна. И докато Джон Стрикланд бързаше да напусне съдебната сграда навреме, за да улови в пет часа влака за Норидж, младият техник бе откаран долу към килиите.

На улицата Джон спря едно такси, но разсеяно каза на шофьора да го откара до Падингтън — гарата, от която той обикновено в края на седмицата се качваше на влака за Уилтшър, за да отиде във вилата си. И едва след като забеляза някакви туристи с кожени панталонки да вървят по Оксфорд Стрийт се сети, че и той е във ваканция, че в същност трябва да отиде при семейството си, което го чакаше в къщата на тъст му в Норфолк и следователно таксито го отнася в погрешна посока. В резултат той пристигна на гарата на Ливерпул Стрийт много късно и изпусна влака, който тръгваше в пет часа. На всичкото отгоре трябваше да плати на надменния шофьор над три лири такса плюс съответния бакшиш.

След като си купи билет, Джон влезе в една от телефонните кабини, за да позвъни на жена си Клеър. Докато чакаше да чуе гласа й, усети миризма от урината на неизвестен пияница, който беше използувал кабината, за да се облекчи, и се вторачи в драсканиците по бежовата стена — имена, нецензурни послания, лозунги на футболни запалянковци или просто нечетливи безсмислици. Не се обади никой. Той отиде в бюфета и седна пред пластмасова чаша чай с мляко, за да почака следващия влак. На лицето му беше изписана безнадеждна досада, но естествено той не можеше да види собственото си изражение; затова пък пред очите му изплува слабото лице под ниско подстриганата коса на младия механик, такова, каквото го видя, когато му прочетоха присъдата — някаква смесица от покруса и тържество, като че ли беше очаквал несправедливостта и бе доволен, че предвижданията му са се сбъднали.

Джон не размишляваше по това дали клиентът му е получил правосъдие, или не — отдавна вече бе престанал да се интересува от съдбата на своите доверители. Само се питаше дали е проличало, че съветът му е бил продиктуван от съображения да не се наруши собственото му удобство. Не дали клиентът му е разбрал това, защото той явно бе глупав, пък и без друго сигурно си е крадец, а дали всичко е станало ясно на хитрия юридически съветник. И макар да знаеше, че името му има вече достатъчен авторитет, за да не пострада от случая, самата мисъл, че колегата му не е останал излъган, беше допълнителна причина да нарасне раздразнението, което и без това го бе завладяло, защото го бяха принудили да пътува с влак от Лондон тъкмо в петък вечер.

Джон се чудеше също защо толкова бе бързал да замине на почивка, след като изобщо не му се отиваше там, за където се бе запътил. Родителите на Клеър му действуваха на нервите и някои от приятелите му казваха, че отивал да прекара лятото в Норфолк само за да не харчи пари — което би било неизбежно, ако заведеше семейството си другаде. Или пък защото Клеър, която имаше по-силен характер, отколкото можеше да се разбере по добродушното й лице, обичаше да се връща заедно с децата си към местата от своята младост, оставяйки Джон да избира: да отиде при тях или да остане сам във вилата в Уилтшър.

Беше станало установена практика Стрикландови да прекарват първите две седмици от август в Норфолк и докато седеше в бюфета, Джон си даде сметка, че и този път ще изтърпи не за друго, а защото е сериозен мъж, който изпълнява поетите ангажименти. В края на краищата именно това негово качество беше причина за успехите му на адвокатското поприще и ако младият техник беше пострадал от неговото чувство за отговорност, ще дойдат мнозина други, които ще спечелят.

Пожертвуван удобно по такъв начин, младежът беше забравен и Джон започна да разглежда мръсотията наоколо — опърпаните пътници и флегматичната повлекана зад касата. Признак за национален упадък, разсъждаваше той, е, когато хората вече не си дават труд да се облекат както трябва и да се поддържат чисти. После се уплаши, че както седи на този кирлив стол и отпива от блудкавия чай, може да изцапа раирания си костюм. И докато си мислеше какво ли би било да заведе иск срещу британските железници за парите, които би дал за химическо чистене, изведнъж видя през матовото витринно стъкло, че за влака му вече се е образувала опашка. Напусна бюфета и се нареди в края, пристъпвайки бавно напред, като постоянно се питаше защо трябва да понася неудобства и унижения само за да отиде до нежелано място. Най-сетне се качи във вагона, намери къде да седне и се опита да си отвлече вниманието с баналностите във вечерния вестник.