Кенет Уайт
Синият път (8)

Ескимосът Джо

Нататък, отвъд пътя са дърветата… Още по-нататък са неизвестните страни… И нищо след това.

Селин

Следващия етап бяха Седемте острова. Автобусът се движи по северния бряг, прекосява Сент Роз дю Нор, Сакре Кьор Сагюеней, Тадусак, Гранд Бержерон, Сот о Мутон, Бетсиамит, Бе Комо, Годбу, Бе Трините, Поан оз Англе, Ривиер Пентакот, Порт Картие, Кларк Сити…

 

 

Погълнали сме километри в ясносинята светлина на октомврийския следобед. На тръгване от Чикутими имаше няколко пътници. Но автобусът се изпразни в Тадусак и сме останали само аз и един ловец по шотландска риза, екипиран с раница и пушка.

 

 

Уолт Уитман посетил „дивия край на Сагюенай“ около 1880 година. И написал кратък текст, където казва, че Сагюенай е различна от всички реки: „Игра на властни светлини и сенки.“ Заинтересувало го ехото на Тадусак (таджусак, прибавя в скоби той, за да уточни канадското произношение), възхитил се от нос Етерните и нос Трините. „Те ме поразиха най-дълбоко от всичко подобно, което съм виждал досега.“

Това не е най-доброто, написано от стария Уолт, но ми се иска да го срещна тук:

„Аз се задоволявам да напиша една или две думи за бъдещето, тръгвам за миг, за да се обърна след това и да се завърна в мрака. Аз съм човек, крачещ спокойно, но и без да спирам, хвърлям ви бегъл поглед и извръщам веднага лице — оставям на вас да докажете и да определите онова, което идва, от вас очаквам същественото…“

 

 

Ловецът слезе в Ескумин и се отправи към червените гори. Както изглежда, ще продължа сам. Но в Бетсиамит се качиха двама индианци.

— Какво, отивате да видите братовчедите ли? — пита шофьорът, който е свикнал да гледа как бетсиамитските индианци ходят на гости на своите приятели в резервата „Седемте острова“.

Индианците се настаняват и отварят един кашон с бира.

Брегът е много красив.

Скали и чайки, а там, в сивосиньото, една чапла!

ТРЕСКА ЗА ПРОДАН.

Накацали гарвани по елите.

ПРЯСНА СЬОМГА.

Мръква се.

Преминаваме край огромен завод за алуминий, осветен като коледно дърво.

Няколко километра по-далече са Седемте острова.

Слизам с индианците и потъвам в мрака.

 

 

По-късно през нощта срещам ескимоса Джо.

Застанал е на тротоара, клатушка се напред-назад и нарежда нещо в мрака.

Крал Лир сред ледовете!

Когато приближих, обръща към мен лицето си, окръжено с кожена качулка от анорак, и каза:

— Да ти се намира някоя пара?

Попитах какво иска да си купи с нея, но това си беше само така, защото от дъха, който излизаше от устата му, и кит щеше да побледнее.

— Ром.

Пъхам ръка в джоба и изваждам един долар. Давам му го.

— Ела да пийнем по едно!

Той изревава това с някакъв невъобразим ирландски акцент.

Какъв е той? Ескимос от Дъблин? Фокусник от северния свят?

Влизаме заедно в бара.

Барманът поглежда ескимоса, после мене, но не казва нищо.

— Ром! Два рома!

Ромът е върху тезгяха.

Изпиваме го до дъно.

— Откъде си?

— Наинец! От Северен Лабрадор!

Питам го за името му.

— Наричай ме Джо, тук всички така ми викат…

И започва дълъг монолог, мърморейки нещо за тези „всички“.

Любопитен съм да узная нещо повече.

— Тука ли работиш?

— Не, празнувам тука.

— А къде работиш?

— В железните мини! Компанията…

И продължава своя бърборещ монолог.

— Откъде си взел този ирландски акцент?

— Отвсякъде! От строителните групи. Аз ходя по света.

— Сега къде отиваш?

При последния въпрос страшен блясък преминава през хиперборейските му очи, той прави величествен кръг с ръцете си и прогърмява:

— През цяла Канада!