Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Route Bleue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Iskra Toucheva(2020)
Корекция и форматиране
ventcis(2020)

Издание:

Автор: Кенет Уайт

Заглавие: Синият път

Преводач: Николай Кънчев

Година на превод: 1988

Език, от който е преведено: френски

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Печатница: ДП „В. Александров“ — Враца

Излязла от печат: юли 1988 г.

Редактор: Красимир Мирчев

Художествен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Марияна Иванова

Художник: Николай Алексиев

Коректор: Леа Давидова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14561

История

  1. —Добавяне

Хората от брега

Тук ние сме военнопленници в очакване. Но има и друг свят.

Черния Елен

Свети Лаврентий блестеше наситено зелено тази сутрин, във въздуха се чувстваше леден лъх. Представях си гъвкави бобри, заети с работата си в реките и стада северни елени, утъпкващи пътеките си по безлесната земя.

Вървях по улица „Брошу“ към резервата…

 

 

Било е време, когато са били пръснати по цяла Североизточна Америка, вечно по следите на елените, на лов за бобри. Наричали себе си с алгонкинското име инют, човешки същества.

Когато френските пътешественици през XVI век стигнали до залива на Свети Лаврентий, ги нарекли монтанеси (планинци): „Това са хора високи на ръст, но диви. Носят кичур коса на върха на главата си, овързан като снопче трева, със забучени в него птичи пера, рибешки кости или дори късчета дърво. Облечени са в животински кожи и си рисуват лицата.“

През лятото оставали по крайбрежието на хлад, но щом септември белязвал листата, се качвали върху платото на Лабрадор за ловния сезон. Всичко щеше да е чудесно, ако можеха да продължат миграциите си от крайбрежието към платото и от платото към крайбрежието, според присъщия им ритъм. Но мисионерите не харесали това — защото тези вампири знаели добре, че един чергар не се оставя толкова лесно да го покръстват, както уседналия човек, „Струва ми се, че не трябва да храним големи надежди с дивакръстват, както уседналия човек“, „Струва ми се, народностите, които имат постоянно жилище, по-лесно ще се покръстят“ — казвал младият йезуит Льожон през 1634 година. Прекъснете ли жизнения ритъм, вие прекъсвате и духа. Един ум без свой жизнен ритъм е готов да повярва в каквото и да е.

Когато дюкяните започнали да се появяват до мисионерите, инютите уседнали и това било началото на края. Последното място, което им отреди историята, беше резерватът — там индианецът може да подхранва неолитната си носталгия и да изповядва съвсем новите си грехове: Изпофядвам се, фсемогъщи Боже, света Дефа Марийо, сфети Архангел Михаиле, сфети Йоан Кръстителю, сфети апостоли Петър и Павел, фсемогъщи сфети отци, грешен съм аз, грешен съм, много съм грешен…

 

 

Резерватът Седемте острова представлява безредно струпани върху песъчливия бряг на реката бараки. Надига се вятър и леки пясъчни вихрушки се завъртат по улицата. Ще речеш, призрачен град.

Обелен дънер, дар от реката, е изправен наместо тотем. Примамливо е да се види в него символът на една мъртва култура. Но той все пак излъчва странна сила.

На минаване пред тотема виждам дюкянче за индиански стоки, но вратата е затворена, изглежда няма никого. Може би е твърде рано през деня или твърде късно за сезона. Хвърлям поглед през малкото прозорче и след като очите ми привикват с мрака, различавам два плаката. Единият е добре известният портрет на Червения Облак и отдолу думите: „Земята и аз сме едно и също.“ Другият представя сцена от разпятието с надпис: „Единни в Христа“.

 

 

Продължавам да вървя пред редицата бараки, докато стигам до друго дюкянче за индиански стоки. То е отворено. Тук се запознавам с Тибо Латюил.

Нисък и набит, четирийсетгодишен, Тибо е започнал да пълнее, лицето му е кръгло и засмяно. В мига, когато влизам, шие чифт мокасини и колибата е изпълнена с дъха на щавена кожа: сладка и богата миризма, смес от дъх на пушек и мед. Мокасините са също хубави, от кожата на бледожълт елен, засенчена с кафяво. Не, индианците не носят вече мокасини, носят маратонки. Но продават през лятото на американци и французи. Последните френски туристи минали предишната седмица, една млада двойка: „Готини!“ Носили си тревичка и той ходил с тях на плажа да попуши. Индианците тук пушат много — казва той. И той си пада страшно, но чул, че се губела паметта, че се разрушавали клетките на мозъка. Изработва чудесни малки лули за „тревичката“, не искам ли една? Не, той никога не е вземал „кораво“, не е като някои. Макар че един път в Берсими най-добрият му приятел, неговият гост — му сипал малко прашец в бирата. Станало му много зле, подул се „като планина“. Ужасно, не могат го накара втори път. Да, той е роден там, в Берсими. Дошъл тук, защото мислел, че има повече работа. Грамотен е, ходил е на училище и взел свидетелство, освен това индианците от Берсими са по̀ тарикати от тези на Седемте острова. Намерил си работа в Шефервил, в железодобивните мини. Казали му, че ще е магазинер заради образованието. Но когато пристигнал, майсторът му казал: „Хубаво! Вземай лопатата!“ „Не!“ — сопнал се той. Майсторът му казал: „Кой тук е надзирател?“. Тибо отвърнал: „А кого цаниха за магазинер!“. Накрая го направили магазинер, но не му харесало. Зарязал всичко. Върнал се на Седемте острова и отворил собствено дюкянче: няма сметки с никого освен с жена си (тя обвезва мокасините…) Интересува се от работите на индианците и му се иска да го изберат в „груповия съвет“ — племенния съвет. Веднъж отишъл на събрание, да си поразведри душата. Слушали го, „подпрели глави“. Накрая му рекли, че сигурно му олекнало, като се наговорил.

— Аз им викам: да не съм дошъл тука грамофонна плоча да записвам.

Той е против отцепването на Квебек. Федералният агент е негов „човек“, заедно си пият бирата и един ден му казал: ти не си по-умен от мен.

— Обичам да си побъбря — добавя той.

Да, християнин е. Правоверен католик. Но не му харесва това, дето го правят на литургията. Преди обичал („вълнуваше ме“) и често бил готов да заплаче. Но новият начин не му действал. Често се улавял, че мисли за една жена, и то не за Богородица. И понеже стана дума за жени, да вземем да отскочим до отсреща, ще ме запознае със своята, ще пийнем бира, а?

 

 

Къщата е само на няколко метра, от другата страна на песъчливата алея. Пред вратата лежи черно куче, ближе си с наслада лапите.

Тибо го потупва по главата:

— Бива си го.

Освен жена му, в къщата са и двете малки деца и по-голямата му дъщеря с мъжа си. Жена му и децата, и дъщерята са възпълни като самия Тибо. Той отваря приказка за това:

— Всички надебеляхме от заседналия живот. И децата са разглезени, само сладолед гълтат и кока-кола.

— А ти само бира гълташ — засмива се жена му, докато той отваря хладилника.

Вярно, отвръща той със съжаление в гласа, преди тежах шейсет кила, сега съм осемдесет, много е. Всичко е от скуката, само от скуката. Едно време индианците били по-здрави. Не познавали нито рака, нито други болести. А си има индиански лекарства за някои болести. Болял ли ме е зъб? Има си начин, маже се зъбът и се чака, подир пет минути хоп, зъбът пуква и трябва само да се дръпне. За хрема има страшен лек: с тестикули от бобър… Минава млада чаровна индианка. Тибо отива до прозореца, за да я разгледа по-добре:

— Много си падам по нея — казва той. — Луд съм.

Жена му се усмихва и ме пита дали вече съм ял индианска гозба. Казвам й, че още не съм ял. Тогава може би ще пожелая да опитам малко „баник“, индиански хляб, с кафе?

— Иска и вие да станете дебел като нея — обръща се Тибо към мен, след един последен, изпълнен с нега поглед към неговата изгора.

Докато госпожа Латюил донесе баника и купа сладко от „червени зърна“ и докато приготви кафето, аз разговарям със зетя и дъщерята. Узнавам, че зетят е наскапец, роден е във Форт Чимо, горе в залива Унгава. „При ескимосите“ — казва усмихната жена му.

— Няма нищо срамно — казва Тибо. — Ескимосите живеят по-добре от нас. Ядат сурово месо и затова зъбите им са бели. Не ядат мръсотии като нас…

Зетят работи в „Айрън Оур“, железодобивната компания на Шефервил, но са дошли на Седемте острова, за да заведат детето си на лекар. Питам ги дали има индианци лекари:

— Не сме толкова умни — отговаря дъщерята.

Тибо нищо не казва, зетят — също. Госпожа Латюил внася кафето.

 

 

Разделих се със семейство Латюил, обещавайки да се върна пак, и седнах на брега, в края на резервата, облегнал гръб на един довлечен от водата дънер, загледан в носещата своите води река, когато чакълът се зарони и чух кашляне. Приближаваше един младеж.

— От кое място сте?

— От Франция.

— Откъде от Франция?

— От Пиренеите. Високите планини на юг.

— Не сте ли от Париж?

— Не.

— Сигурно е много гот там.

— Няма да ви хареса.

— На мен тук не ми харесва. Резерватът не е работа.

— И Париж не е работа.

— Но Париж не е резерват.

— Само дето е по-голям. Освен това са изсекли дърветата.

— Не ми харесват дърветата.

— Тогава Париж може и да ви хареса.

— О, много ще си падам по Париж.

— Какво правите тук?

— Уча. Ще получавам хиляда долара на месец.

— Какво учите?

— Вечерни курсове. Ще стана счетоводител.

— Харесват ли ви сметките?

— Харесват ми хиляда долара на месец.

— Чудесно.

— А вие какво правите?

— Засега пътувам.

— Това ли ви е занаятът?

— Не съвсем.

— И къде отивате?

— Нагоре по крайбрежието. И после в Гус Бей.

— Фрашкано е с топли жени.

— В Гус Бей ли?

— Да.

— Хубаво. Вие били ли сте там?

— Така разправят. Никога не съм ходил по-далече от Менган. Белите ми дробове са слаби. Искате ли бира? Казвам се Жан-Клод Волан.

 

 

Той предлага да отидем у братовчеда му. Но пътьом се отбиваме в бакалницата на резервата, за да купим дозата, тоест, кашон бира. Жан-Клод ми обяснява, че му трябвали пет бири, за да го хване и да „му е гот“. Всъщност това най-много обича — да си пийне и да попуши „тревника“. „И заминаваш…“. По пътя ми казва, че не иска да се жени, че е безплоден. Така или иначе, до гуша му дошло от многодетни семейства. Баща му направил четиринайсет парчета („добре хвърляше“), а той няма нито едно и това възстановявало равновесието.

— Католик ли сте?

— Естествено.

— Всички ли сте католици тук?

— Резерватът е католически. Наскапите са протестанти.

Казвам му за плакатите, които съм видял в първото дюкянче и думите, написани отдолу: „Земята и аз сме едно и също“ и „Единни в Христа“. Питам го дали не вижда в тях противоречие.

— Противоречие ли?

— В крайна сметка това са два различни подхода към нещата.

— Какви неща?

— Нещата изобщо. Два начина да се живее и да се мисли.

— Никога не съм си поставял този въпрос.

— Мислите навярно, че въпросът не е добър?

— Не зная.

После той добавя:

— Индианците още не са се пробудили.

Братовчед му довършваше едно интересно колие от бодливо свинче, когато пристигнахме с бирата. Той беше друг човек, трийсетгодишен като него. Пристигнал бил от Унгава, където проучвал терена. Беше земемер.

— Как е там, в Унгава?

— Не ми харесва.

— Много е студено ли?

— Много е студено, това е една от причините. Няма животни. Само тюлени и китове. Друг свят.

Изпихме бирата и оставихме мислите си да текат бавно.

Земемерът каза, че се е опитвал да вземе най-доброто от двата свята, от света на индианеца и от света на белия човек. А пък Бруно, братовчедът, от всичко най-обичал да ходи на лов. Вземал влака за Шефервил, изминавал близо сто и петдесет километра, за да се върне със северен елен. Разказа за един стар ловец от резервата, който доскоро прекарвал по половин година горе, съвсем сам. И щял да продължава, но „мъчително му е да върви сега“.

Жан-Клод сложи една плоча на грамофона.

— Индиански фолкрок. Харесва ли ви тази музика?

— Да, харесва ми. Как се казва песента?

— „Маще Чипу“. Голямата река.

— Откъде е?

— От тук.

— Кой е композиторът?

— Филип Макензи. Роднина е на собствениците, в чийто магазин сте видели плакатите.

 

 

След като си тръгнах, пак се отбих в дюкянчето с плакатите.

Този път имаше човек: една млада жена. Подреждаше кожи от бобри, великолепни кожи, лъскави и плътни, тъмнокафяви по средата, златночервеникави отстрани.

— Чудесни кожи.

— Наистина, чудесни са.

— Искам да си купя една.

— Изберете си.

Дълго си избирам тази, която да пожелая.

— Ходят ли много все още на лов?

— Все още, но малко. Въпреки всичко.

— Въпреки всичко?

Това вече отприщва Роз-Мари Фонтен. Думите излизат една през друга, като че ли е очаквала да си облекчи душата.

Тя ми разказа за една река: реката Моази. Когато сега баща й пожелае да излезе на лов, когато пожелае да отиде на традиционния си участък, трябва да получи куп разрешителни, подпечатани от най-различни служби. Освен това има места, където е направо невъзможно да се ловува, например реката Моази, където „нашите прадеди“ винаги са ловили сьомга. Не можел да получи разрешително, защото някакъв клуб сложил ръка върху нея. С какво право някакъв клуб ще пази за себе си цяла река? Знаят ли те какво е сьомгата за индианеца? Разбира се, че не. Баща й знаел всичко за сьомгите, разказвал й истории за тях, но нямал право да ги лови, само богатите канадци и американци имали това право. Преди време отишла на реката с баща си и чичо си, избухнала караница, разменили се остри думи и няколко изстрела. Клубът винаги е там, ще дойдат и други… Когато била малка, всяка година прекарвала с баща си четири месеца в гората. Обичала това. Обичала да живее на палатка. Говори се, че индианците са мръсни и небрежни. Това е, защото сега не живеят по своя си начин. Когато живеят на палатки, са чисти. Всеки ден застилат пода с нови, свежи и ароматни клони. Къщата е добро нещо, но не е индианско. Затова хорато не се занимават с нея. Индианците не лъскат, не отглеждат малки градини като белите. Когато имаш гората, нямаш нужда от градина. Индианецът има нужда от гори. Без гори не е щастлив, тогава пие. Не може да бъде упрекван за това. Белите не го разбират, дори онези, които имат добри намерения. Понякога индианците не разбират себе си. Така е, индианецът не разбира вече себе си…

Заговорих й за противоречието, което виждам между двата плаката, които е поставила върху стената. Тя каза, че никога не е помисляла за това. Възпитана била в католическата религия. Само веднъж се противопоставила на свещеника, преди години, когато насилвали хората да изоставят резервата и се настанят в друг резерват, по-далече от града. Опитвали се да направят индианците невидими! Баща й отказал. Свещеникът бил на страната на властта и казал, че ако баща й не замине със семейството си в Малиотенам (селото на непорочната Мария), няколко километра по на север, бог ще го накаже. Баща й упорствал, защото дори да имало по-големи удобства в Малнотенам, тук поне са у дома си. Тогава не обичала свещеника. Но повечето свещеници са сърцати хора, на страната на индианците са, като бащи са за тях. Това точно я научило да мисли. Някои от старите обичаи на индианците я плашели. Чичо й я тревожи: „Той кара умрели хора да говорят.“ Знаел стари песни, които пеел сред гората, като удрял върху кожен тъпан, или по празненствата. Тя обича тези песни, но мъничко се бои от тях. Предпочита френските шансони, те поне не ти вадят душата.

С голямо внимание я изслушах да говори за чичо си. Значи някой тук все още продължаваше старите шамански традиции?

Роз-Мари забеляза моя интерес. Искам ли да се срещна с чичо й? Мога да го навестя тази вечер, щом се върне от „Айрън Оре“, където ходи на работа. Тя ще му каже за мойто идване. Как е моето име? Питам я за името на чичо й. Жан-Батист Макензи — отговаря тя — и ми дава адреса му.

На тръгване ми каза, че желае да ми направи подарък. Даде ми книга с молитви на монтанески, озаглавена: Шешус Нашаутау (Исус, нашият Спасител).

 

 

Докато очаквах времето за срещата в един малък крайпътен ресторант, прелистих книгата с молитвите. Беше илюстрирана по два различни начина. От едната страна — свети образи, като Дева Мария и Младенеца, или съсъд, пълен със свети мощи. От другата страна, сцени от индианския живот: ловец с пушката си сред белосана от сняг гора, проблясваща под слънцето река. Всичко е направено така, че индианецът да се почувствува в обятията на Христа, дори самият Велик Маниту е покръстен, поне на хартия:

Уин Чише Маниту чи минукуну айамийо ануенимитишун

Ануенимитишоейку, качи настатутамек

Чише Маниту чи ка уанчисистам качи ануетук

Чише Маниту чи ка кашимакуау чи пастайтунуау…