Клифърд Саймък
Омагьосано странство (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

На следващия ден, мислеше си Корнуол, ще продължат към планините, където ще потърсят Древните. А когато ги открият или пък не успеят, какво ще правят? Със сигурност няма да им се иска да обърнат назад и да се върнат по пътя, по който бяха дошли, защото няма да могат да преминат Поразената Равнина без коне, още повече, когато от другата й страна ще ги чакат Адските Хрътки. Никой не можеше да бъде сигурен, че Хрътките ще бъдат там, но вероятността да бъдат там не бе за подценяване.

Той седна на пясъчния хълм, намиращ се до потока и се подпря на един камък. В ляво от него блещукаше лагерният огън и той виждаше силуетите на другите, разположили се около него. Надяваше се, че за момент те няма да забележат липсата му, защото не му се искаше да тръгват да го търсят. По някаква причина, която не можеше да разбере, на него му се искаше да остане малко насаме със себе си. Може би искаше да помисли, но осъзнаваше, че времето, през което мислеше, отдавна бе преминало. Трябваше да се помисли много по-рано — още преди да се бяха втурнали в това невъобразимо пътешествие. Но той знаеше, че ако бяха помислили, преди да тръгнат, изобщо нямаше да потеглят на никъде. Пътуването бе просто импулсивна реакция. Ето например той бе избягал от университета, веднага след като се разбра за страницата от ръкописа. А сега като си помисли, в действителност не бе необходимо да избяга. Имаше хиляди места в района на университета, а и в града, където можеше да се скрие. Измислената необходимост да избяга бе просто повод, за да може да напусне университета и да намери Древните. И от този момент експедицията прерасна във верига от странни събития. Тези, които се присъединиха към нея го направиха, отговаряйки на същия емоционален позив, какъвто и той бе почувствал — позиви, които в лицето на действителността изглеждаха нелогични. Може би едно неосъзнато бягане от еднаквостта на обикновения живот, за който Оливър и Хол говориха преди няколко часа.

Когато дочу звука на мекото шумолене зад себе си, той стана на крака. Беше Мери.

— Чудех се къде ли си — каза тя. — Дойдох да те търся. Надявам се да нямаш нищо против.

— Пазех място за теб — каза той и протегна ръка, за да я упъти към мястото, където преди се бе разположил, след което седна до нея.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Мисля — каза той. — Чудя се. Чудя се, дали имахме правото да дойдем, а също и какво ще правим отсега нататък. Засега ще продължим напред, за да намерим Древните, но после? А и какво ще се случи, ако не открием Древните? Ще продължим ли напред, втурвайки се от приключение в приключение, просто ей така, заради самото пътуване, за да открием някакви нови неща? Такова развитие на събитията може да ни убие. Досега просто имахме късмет.

— Всичко ще ни е наред — каза тя. — Досега никога не си се чувствал по този начин. Ще открием Древните, Гиб ще им даде брадвата и всичко ще продължи по начина, по който трябва.

— Намираме се далеч от къщи — каза той — и може би няма връщане назад или поне то не е лесно. Аз, от моя страна, не възразявам срещу всичкото това. Единственият ми дом бе университетът, а той не беше дом. Университетът не е нищо повече от място, където всички спират за малко. Единствено за Оливър това сигурно не е така. Той живееше на тавана на библиотеката и то в продължение на години. Но Гиб имаше своето блато, а Хол и Куун своето кухо дърво. Дори Снивли имаше своята мина и металообработващ магазин. А ти…

— След като моите осиновители умряха — каза тя, — аз вече нямам дом и за мен вече няма значение къде се намирам.

— И това бе направено импулсивно — каза той. — Просто един безразсъден план, който дойде от никъде. Аз се интересувах от Древните — може би това бе нещо повече от просто един академичен интерес, но ми изглеждаше много действителен. Не мога да ти обясня защо. Не мога да разбера, как ме привличат. Аз изучих езика им или поне това, за което се знаеше, че е техният език. В действителност никой не бе сигурен, че Древните съществуват. След това попаднах на един ръкопис, където древен пътешественик описваше…

— И ти трябваше да тръгнеш и да отидеш — каза Мери. — Не виждам какъв е проблемът с всичко това.

— Нямаше да има никакъв проблем, ако само аз бях въвлечен. Ако отшелникът не бе умрял и не бе оставил брадвичката под покровителството на Гиб, ако Гиб не ме бе спасил от вълците, ако Хол не живееше и не познаваше горите и не бе приятел на Гиб, ако Снивли не бе изковал вълшебния меч — ако нищо от това не се бе случило, нямаше да съществува това, което е сега…

— Но то се случи — каза Мери. — И ако не друго, то поне ни събра двамата заедно. Нямаш право да се обвиняваш, защото няма причина да го правиш. Когато ти се опитваш сам да я понесеш, не правиш нищо друго, освен да ни омаловажаваш нас. Нито един от нас не е дошъл тук против волята си. Никой от нас не съжалява, че е дошъл.

— Снивли.

— Ако имаш предвид неговото оплакване, трябва да знаеш, че това просто е начинът, по който той живее — тя подпря главата си на рамото му. — Забрави за това, Марк — каза тя. — Ще продължим напред и ще открием Древните и всичко ще бъде наред. Може би ще успеем да открием родителите ми или поне някакви следи от тях.

— Досега не открихме нищо — каза той. — Трябваше да попитаме в замъка, но имахме толкова много други неща, за които също изобщо не попитахме. Проклинам се за това. Трябваше да се сетя, че трябва да попитам.

— Аз попитах — каза Мери. — Попитах онова мръсно, малко същество с лисичата физиономия.

— И какво?

— Те са се отбили в замъка. Останали са за няколко дни, колкото да си починат. Около замъка имало Хрътки, както винаги, но те не ги закачили. Помисли върху това, Марк. Та те са преминали мирно през Поразената Равнина, през глутница Хрътки. Те са някъде пред нас, а това е още една причина да продължим напред.

— Не си ми казвала, че си питала.

— Както вече каза, имаше толкова много други неща…

— Преминали са мирно — каза той. — Сигурно са страхотни. Кажи нещо за тях, Мери. Доколко си ги спомняш?

— Съвсем смътно — каза тя. — Спомням си само красотата — красотата и утехата на майка ми. Лицето й си го спомням съвсем малко. В него имаше някакво излъчване. А баща ми, не мога да си го спомня. Обичам ги разбира се, но не мога да си спомня защо. Спомням си само красотата и утехата, които ми даваха.

— А сега си тук — каза Корнуол — изминала един дълъг преход и пред теб е един не по-къс. Нямаме почти никаква храна и само една дреха на гърба.

— Аз съм там, където искам да бъда — каза тя и изправи главата си.

Той обви лицето й с ръцете си и нежно я целуна.

— Рогът от еднорог проработи — каза той. — Дяволският Оливър се оказа прав.

— Нима си си мислел за това? — попита тя.

— Да, мислех си и за това. Ти все още имаш рога. Какво ще кажеш да го загубиш, да го забуташ някъде или да му се случи нещо такова?

Тя се разположи срещу него.

— Ще видим — каза тя весело.