Клифърд Саймък
Омагьосано странство (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Зловонието бе зелено на цвят. Удряше направо в стомаха, запушваше носа, изгаряше гърлото, насълзяваше очите, замайваше мозъка. Беше чужда, гадна миризма, която като че ли не принадлежеше на нищо земно. Приличаше на силно разложение, идващо направо от недрата на Ада.

С часове се опитваха да поставят пръти и да закрепят тринога над отвора на гробницата (през това време Корнуол осъзна, че не може повече да я смята за гробница, а по-скоро за яма), след което да нагласят скрипеца и въжето, минаващо през него.

Сега, когато всичко бе готово, Корнуол се наведе през отвора, за да погледне надолу гнилата маса, която изпълваше пространството — материя с форма на желе, не особено твърда, не особено течна — гледка, която досега им бе спестил. Изглеждаше като че ли масата имаше същото неприятно, дразнещо стомаха качество, каквото притежаваше и зловонието, което се разнасяше от нея. Самото зловоние бе нещо ужасно, но когато се съчетаеше и с гледката на желето, запълващо гробницата, ставаше нетърпимо. Той се преви от сухото гадене, което не доведе до нищо, защото съдържанието на стомаха му отдавна бе изпразнено.

— Защо не ми позволиш на мен да опитам, а Марк? — каза Гиб, който се бе опрял на лакътя си. — Като че ли на мен това не ми се отразява толкова зле.

— Не вярвам страшно много да ти се иска — каза Корнуол остро — да изповръщаш всичко, което имаш в червата си.

— Но аз съм по-лек — запротестира Гиб. — Едва ли имам и една трета от теб. Ще е по-лесно да ме задържите на въжето.

— Престани, Гиб — каза ядосано Снивли. — Това вече го обсъдихме преди няколко часа. Вярно е, че тежиш три пъти по-малко от Марк, но притежаваш и три-пъти по-малко сила от неговата.

— Може да нямаме нужда от сила.

— Може да е много трудно — каза Хол — да се извади това нещо отдолу. Ако е излязло от тялото на Звяра, може все още да има някаква връзка с него.

— Тялото прилича на супа — каза Гиб. — На нещо като пудинг.

— Ако беше така — каза Корнуол, — клетката или глобусът, ако искате така да го наречем, щеше да е потънал. Нямаше все още да бъде на повърхността.

— Не можем да сме сигурни за това — каза Гиб. — Възможно е да се носи по повърхността.

— Нека преустановим тези приказки — каза Корнуол. — Както Снивли вече каза, ние взехме решение. Дълго го обсъждахме и приехме най-логичното. Аз притежавам повече сила от всеки от вас, а сигурно ще се наложи да имаме нужда от нея. Аз ще хвана предмета, а вие, момчета, веднага ще ме изтеглите с него. Дори може да има нужда от повече сила, отколкото аз притежавам. Всички други, ще държите въжето, но това ще стане, ако и Мери е тук да помага. Къде по дяволите се загуби тя?

— Отиде долу да запали огън — каза Снивли. — Ще имаме нужда от топла вода, за да се изкъпем след като се махнем от тук.

— Ако разбира се, водата успее да премахне мириса — каза Оливър.

— Големият Корем ни даде и сапун — каза Снивли.

— За какво ли им е сапун? Съдейки по миризмата, която се носи от тях, никога не го употребяват — каза Оливър.

— Престанете с тези глупости — извика им Корнуол. — Стига сте говорили за този сапун и за тази топла вода. Ако наистина е толкова необходимо да бъде запален огън, всеки от вас би могъл да го направи. Имаме нужда от Мери тук, за да държи въжето и това, което е още по-важно.

Гласът му изведнъж се понижи, засрамен от себе си. Но какво правеше той? Викаше им. Вероятно вонята бе виновна, мислеше си той — тя изгризваше мозъка, изостряше нервите, свиваше стомаха, след време превръщаше човека в пищящ маниак.

— Нека да се заемем с работата — каза той.

— Ще отида да доведа Мери — каза Оливър. — Ще остана вместо нея при огъня.

— Забрави за огъня — каза Хол. — Върни се с нея, защото може да се нуждаем от твоята помощ.

— Ако имахме кука — каза Хол, — щяхме да го закачим на нея и да го извадим. Но за съжаление нямаме. А също така нямаме и метал, от който да я направим. Там долу имат ковачница, пък нямат никакъв метал.

— Те крият метала — така, както крият и себе си — каза Снивли. — Изобщо не можем да ги открием.

— Можем да вземем метал от нашите тенджери — предложи Гиб.

— Така, както го измислихме, е най-лесно и съвсем просто — каза Корнуол. — Вържете въжето около мен и да започваме.

— Ти ще се задушиш — каза Снивли.

— Не и ако вържа този шал около устата и носа си.

— Провери дали възелът е вързан здраво — Снивли каза на Хол. — Не можем да поемаме рискове. Ако Марк пропадне там долу, няма да можем да го извадим.

— Знам всичко за възлите — каза Хол. — Ще го вържа с хлабав клуп, който постепенно ще се затяга. Как го чувстваш? — попита той Корнуол.

— Много добре — отговори той. — Сега ми подай шала.

Той уви шала около лицето си, покривайки устата и носа си.

— Дръж го здраво — каза Хол. — Сега ще го вържа.

Появи се Оливър, а след него идваше Мери.

— Вече всички сме тук — каза Хол. — Хайде, всички се хванете за въжето. Дръжте го здраво — все едно се борите, за живота си. Нека да го спуснем бавно и плавно.

Корнуол се надвеси над отвора. Вече не миришеше толкова много, защото шалът предпазваше по някакъв начин. Но гледката бе ужасна — море от промъкващо се навсякъде разложение, някакво умряло същество и тялото му, гниещо между стените на гробницата. То бе зелено и жълто, с тук-таме червени и черни ивици. Изглеждаше като че ли в него имаше някакво слабо, немощно течение, което бавно раздвижваше повърхността, но така, че бе едва забележимо. Оставаше само усещането за живост и някакво движение.

Зъбите му заскърцаха. Очите му засмъдяха и се насълзиха.

Той знаеше, че не може да издържи дълго долу. Трябваше да свърши работата веднага и да излезе, колкото се може по-бързо. Сгъна дясната си ръка като че ли искаше да се увери, че тя ще си е както трябва, когато се наложи да протегне ръка и да хване кафеза или каквото и да е това нещо долу, намиращо се в ямата.

Въжето се затегна около гърдите му.

— Приготви се, Марк — каза Хол.

Той се разлюля до отвора. Въжето се обтегна и го задържа, като малко го повдигна. Той увисна под отвора на гробницата и почувства как тялото му се поклаща към центъра й. Изведнъж тялото му слезе надолу, след което отново спря.

Над него Хол викаше.

— Внимателно, бе! По-бавно! Нека да го свалим полека! Не толкова бързо!

Вонята се надигна и го удари, поглъщайки го, замайвайки го. Тя проникваше през плата и той започна да потъва в нея. Коремът му го удари в лицето, след това пропадна на там, накъдето няма край. Устата му се изпълни с повръщано, което той упорито твърдеше, че няма и се задържа там заради шала му. Той бе заслепен и неориентиран. Едва помръдваше ръцете си. Опита се да извика, но никакви думи не излязоха от устата му.

С мъка различаваше зловонната повърхност под себе си и му се струваше, че тя се движи ужасно бързо. Една вълна от нея се надигна и го достигна, след това се намали и изчезна. Видът й бе мазен и отвратителен, а вонята се стичаше от нея. Надигна се нова вълна, удари се в отсрещната стена на гробницата и се изви, но не както би се извила водата, а бавно, свободно, тромаво. Усещаше се силата, която се таи в нея. След това тя отново се върна и отново се протегна към него и този път го удари. Тя се изкачи по тялото му, покри го и го измокри целия със същността си. Той вдигна ръцете си и с ужас се опита да освободи очите си от полепящата се по тях гнилота. Стомахът му се надигна и се завъртя. Той повръщаше бавно, но в действителност не изхвърляше нищо, защото вече нищо не бе останало.

Виждаше замъглено и имаше ужасното усещане, че се бе изгубил в нещо чуждо, което бе извън битието на обикновения живот. Не усети натиска на въжето, когато другите започнаха да го издигат. Едва когато някакви ръце се протегнаха и го изкараха през отвора на гробницата на чист въздух, той осъзна, че е освободен.

Краката му усещаха нещо твърдо, а колената му бяха превити под него. Той се просна бавно. Все още му се гадеше. Някой чистеше лицето му. Друг пък каза: „Вече си добре, Марк. Измъкнахме те отвътре.“

Обади се някой друг: „Не е мъртъв, казвам ви. Все още е жив. Не е чудно, че онези източени малки копелета се плашат да слязат долу. Те ни изиграха, казвам ви, метнаха ни.“

Той се опита да се изправи на колена. Някой го поля с кофа вода. Опита се да проговори, но пропития с повръщано и усмърдян от вонята шал все още покриваше устата му. Някакви ръце го отвързаха и най-после лицето му бе свободно.

Той видя пред себе си лицето на Гиб. Устата му се мърдаше.

— Каква бъркотия — каза той. — Бързо му махайте дрехите. Да го свалим надолу по стълбите и направо във ведрото. Имаме топла вода и сапун.