Клифърд Саймък
Омагьосано странство (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Кръглата луна се бе издигнала над назъбения хоризонт на дърветата. Тя заслепяваше звездите и изпълваше долинката със светлина. Огньовете горяха слабо, защото яденето вече бе привършило. Сега там, на полянката между лагера и пътя, малкият народ диво танцуваше под звуците на пронизителната цигулка.

След като приключиха с храната, Госипър донесе обвития в овча кожа пакет, който носеше. Махна овчата кожа и извади цигулка и лък.

Сега той стоеше изправен — парцаливата му фигура бе подпряла под брадичката си цигулката, пръстите на лявата му ръка се движеха като светкавици, а дясната му ръка движеше енергично лъка по струните. Гарванът, наяден от молци, все още си седеше върху дясното рамо на Госипър, като от време на време подскачаше, за да пази равновесие. Понякога той слизаше надолу по ръката му, където с мъка се задържаше и издаваше тревожни крясъци, с които показваше протеста си срещу несигурността на пръчката, върху която бе стъпил. Под масата, малкото куцо куче спеше, наситено от месото, което му бяха дали пируващите. Тънките му лапички трепереха и се мърдаха, защото в съня си то преследваше някакви зайци.

— Те са толкова много и толкова различни — каза Мери, като имаше предвид малкия, танцуващ народ. — Когато пристигнахме, изобщо не изглеждаха толкова много.

Джоунс й се усмихна.

— Те са още повече — каза той. — Тук са всички мои приятели и част от тези, които са ви наблюдавали.

— Искате да кажете, че вече не се крият?

— Заради храната — обясни той. — Храната и бирата. Да не би да очаквате, че те ще се крият в храстите, когато другите се тъпчат!

— В такъв случай и Бромли е някъде там, с тях. Това малко, подло същество! Защо не идва да си поговори с мен?

— Просто много добре се забавлява — отговори й Корнуол.

С тежка стъпка Куун се приближи към тях и се отърка в краката на Хол. Той го вдигна и го сложи в скута си. Куун се разположи удобно и уви опашката си около носа си.

— Прекалено много яде — каза Гиб.

— Но той винаги прави така — каза Хол.

Цигулката плачеше и виеше, пееше и се издигаше до звездите. Ръката на Госипър бе заета с лъка и подскачащият гарван се разкряска в протест.

— Не мога да те разбера напълно — каза тихо Корнуол на Джоунс. — Казваш, че никога не си стъпил отвъд Къщата на Магьосницата. Чудя се защо ли не си го направил? Защо тогава си тук?

Джоунс се ухили.

— Странно е, че ме питаш, при условие че имаме толкова много общо помежду си. Виж, сър Учен, и аз като теб съм студент.

— Но ако си студент, тогава защо не учиш?

— Но аз го правя — каза Джоунс. — Тук има достатъчно неща за учене. Дори повече, отколкото трябва. Когато изучаваш нещо, ти покриваш напълно областта, с която се занимаваш и едва тогава започваш с някоя друга. Когато му дойде времето, ще се преместя отвъд Къщата на Магьосницата.

— Казваш, че учиш?

— Да. Правя си записки, записи, снимки. Имам купчини със записки, мили лента.

— Записи? Снимки? Искаш да кажеш рисунки?

— Не — каза Джоунс. — Аз използвам фотоапарат.

— Говориш празни приказки — каза Корнуол. — Използваш думи, които досега не съм чувал.

— Може и така да е — каза Джоунс. — Ако искаш, можеш да дойдеш и да видиш. Няма да притесняваме другите. Те могат да си останат тук и да гледат.

Той стана и тръгна към палатката. Корнуол го последва. На входа на палатката Джоунс вдигна ръка и го спря.

— Ти си непредубеден човек, нали? — попита той. — След като си учен, би трябвало да си такъв.

— Учих шест години в Уалузинг — каза Корнуол. — Опитвах се да съм непредубеден. Нима имаше друг начин да науча нещо?

— Добре, тогава — каза Джоунс. — Кой ден сме днес?

— Октомври — отговори Корнуол, — но не си спомням деня. Това е Господня Година 1975.

— Чудесно — каза Джоунс. — Исках само да съм сигурен. За твое сведение сме седемнадесети.

— Какво общо има датата с това? — попита Корнуол.

— Не особено много. По-късно може да ти помогне да разбереш нещата по-лесно. Попитах те и защото тук, в Опустошената Земя, никой не си води календар.

Той повдигна покривалото, закриващо входа на палатката и въведе Корнуол вътре. Отвътре тя изглеждаше по-голяма, отколкото отвън и бе подредена, но затрупана с много мебели и лични вещи. В единия ъгъл имаше сгъваем креват, а до него стол и бюро, в чийто център бе разположен масивен свещник, в който имаше свещ. Пламъкът на запалената свещ освети нещата наоколо. В единия край на бюрото беше натрупана купчина книги в черна, кожена подвързия. Близо до книгите имаше някакви отворени кутии. Някакви странни предмети, поставени върху бюрото, почти не оставяха празно място върху него. Корнуол хвърли бърз поглед и видя, че там нямаше пера за писане, шише за мастило, нито пък кутия с пясък и това му се видя странно.

В срещуположния ъгъл имаше голям, метален кабинет, а до него, точно срещу вратата, водеща на изток, някакво място, оградено от тежки, черни завеси.

— Стаята за разработка — каза Джоунс. — Там преработвам филмите си.

— Нищо не разбирам — сковано каза Корнуол.

— Погледни — каза Джоунс. Той отиде към бюрото и взе един наръч тънки квадрати от една отворена кутия, а след това ги пръсна по бюрото.

— Ето — каза той. — Това са снимките, за които ти говорех. Това не са рисунки, а фотографии. Ела. Вземи ги и ги виж.

Корнуол се приведе над бюрото, без да се докосва до така наречените снимки. От там го загледаха цветни рисунки — рисунки на браунита, таласъми, троли, феи, танцуващи върху омагьосана поляна, хиленето и злонравния ужас, който принадлежеше на Адските Хрътки, двуетажна къща, разположена върху един хълм, а пред нея каменен мост. Корнуол протегна ръка и внимателно вдигна рисунката с къщата. Приближи я по-наблизо, за да я види по-добре.

— Къщата на Магьосницата — каза Джоунс.

— Но това са рисунки — нетърпеливо избухна Корнуол. — Миниатюри. В Двора много занаятчии използват рисунки от този вид за часови книги и други цели. Но те ги поставят в рамки, обикновено изрисувани с цветя, птици, насекоми и други неща, които според мен ги правят много по-красиви. Те работят над тях дълго и без да пестят усилия, правят рисунката много точна.

— Погледни отново — каза Джоунс. — Виждаш ли някакви следи от замаха на четката?

— Това не доказва нищо — упорито каза Корнуол. — И в миниатюрите няма следи от замаха на четката. Занаятчиите работят толкова внимателно и толкова добре, че не оставят никакви следи от четката. Но ако трябва да бъда искрен, има някаква разлика в тяхната работа и тази тук.

— Страшно много си прав. Има разлика. Аз ги правя с тази машина — каза той и потупа с ръка странния черен предмет, разположен на масата — и с други като нея. Насочвам, машината, натискам едно копче, а то отваря капака, покриващ един специален филм, за да може той да види това, към което фотоапаратът е насочен. След това получавам снимки — такива, каквито камерата ги е видяла. По-добри и по-верни, отколкото човешкото око може да ги види.

— Магия — каза Корнуол.

— Отново се започна — промърмори си Джоунс. — Казвам ти, че тук има толкова магия, колкото и в мотора. Това е наука, технология, начинът, по който се развиват нещата.

— Науката е философия — каза Корнуол — и нищо повече. Тя поставя света в един определен ред. Опитва се да вложи в него някакъв смисъл. А тези неща, които ти правиш, не могат да станат с философия. Трябва да са направени от магия.

— Къде е непредубедеността, за която говориш? — попита Джоунс.

Корнуол остави снимката и, едва сдържащ яростта си, се отдръпна от масата.

— Ти ме доведе тук, за да ми се подиграваш — каза той със злоба, но и с мъка в гласа. — Искаш да ме унижиш с твоята по-велика магия, като се опитваш да ме накараш да повярвам, че не е магия. Защо искаш да ме накараш да се чувствам дребен и глупав?

— Не е така — каза Джоунс. — Бъди сигурен, че не е така. Търся твоето разбиране. Когато за пръв път пристигнах тук, се опитах да го обясня на Малкия Народ. Дори и на Госипър, въпреки че е пропаднал и невеж. Опитах се да им кажа, че няма никаква магия, че не съм магьосник. Те настояваха, че съм и отказваха да разберат. След това аз открих, че може да имам полза от това, да ме смятат за магьосник и затова не се опитвах повече. Обаче по някаква необяснима за мен причина, имам нужда от някого, който поне ще ме изслуша. Мислех си, че като учен именно ти си човекът, когото търся. Предполагам, че имам някаква необходимост поне да се опитам 1 да обясня как седят нещата. А освен това и някак си се презирам, защото се представям за нещо, което не съм.

— А какво си тогава? — попита Корнуол. — След като не си магьосник, какво си?

— Аз съм просто човек — каза Джоунс. — Не по-различен от теб. Обаче се случи така, че живея в един друг свят.

— Бърбориш за мой свят, твой свят — каза Корнуол, — а няма друг свят, освен този. Това е единственият свят, който имаме — аз и ти. Освен, ако разбира се не говориш за Царството Небесно, което е друг свят, но ми е много трудно да повярвам, че идваш от там.

— По дяволите — каза Джоунс, — какъв е смисълът на всичкото това? Трябваше да знам. И ти си толкова упорит и твърдоглав, колкото и другите.

— Тогава ми обясни — каза Корнуол. — Ти продължаваш да ми казваш кой не си. Сега искам да ми кажеш кой си ти!

— Тогава слушай внимателно. В началото, както и ти каза, имало само един свят. Не знам колко отдавна е било — може би преди стотици хиляди години — няма откъде да знаем. И тогава един ден нещо се случило. Не знам точно какво, никога не можем да знаем със сигурност какво точно е било и откъде е дошло. И тогава, на този ден, един мъж направил едно определено нещо — би трябвало да е бил само един мъж, защото това, което направил било толкова уникално, че нямало шансове повече от един човек да го е направил. Така или иначе, той го извършил или пък го изрекъл, или си го е помислил, или направил нещо такова. И от този ден нататък имало вече два свята, а не един — или поне възможност за съществуването на два свята, а не на един. В началото разликата помежду им била незначителна, но с течение на времето, разликата се увеличила и световете започнали да се различават. Трябвало е да се различават, защото са били несъвместими. Те или по-точно хората, които ги обитавали, следвали различни пътища. В началото имало един свят, а след това той се разделил на два. Не ме питай как се е случило или какви физически и метафизически закони са били отговорни за това, защото не знам, нито пък има някой, който знае. В моя свят има много малко хора, които изобщо знаят, че се е случило. Всички останали от тях, а те са милиони, изобщо не го предполагат. На тях изобщо никога не им е хрумвало, а и никога няма да има откъде да чуят, че се е случило.

— Магия — твърдо каза Корнуол. — Ето как се е случило.

— По дяволите, пак се започна. Само да се срещнеш с нещо, което не разбираш и веднага тази дума. Та ти си образован човек. Учил си с години.

— Шест — каза Корнуол. — Шест години, изпълнени с бедност и непрекъснато привеждане над книгите.

— В такъв случай, трябва да познаваш тази магия.

— Разбирам от магии повече от вас, сър. Изучавал съм магия. В Уалузинг трябва да я учиш. Предметът е задължителен.

— Но църквата.

— Църквата няма нищо против магията, а само срещу неправилното й използване.

Джоунс тежко седна на леглото си.

— Явно няма никакъв начин — каза той — аз и ти да разговаряме. Аз ти говоря за технологии, а ти ми казваш, че това е магия. Моторът бил дракон, фотоапаратът — злобно око. Казвам си; Джоунс, защо просто не се откажеш?

— Не разбирам за какво ми говориш — каза Корнуол.

— Да, предполагам, че не разбираш.

— Ти казваш, че светът се разделил — каза Корнуол. — Че някога е имало един свят и той се е разделил и след това имало два свята.

Джоунс кимна.

— Точно така стоят нещата. Трябвало е да бъде по този начин. Тук е твоят свят. В него няма технологии, няма машини. За последните петстотин, че и повече години, вие не сте напреднали технически. Вие дори не сте чували тази дума. Имали сме, разбира се и някои общи неща, които са ни се случили. Например възхода на Християнството. А как се е случило това, нямам никаква представа. Но тук вие не сте преминали през Ренесанса, Реформацията, Индустриалната Революция.

— Употребяваш термини, които са ми непознати.

— Съжалявам — каза Джоунс. — Май че малко се поувлякох. Моля за извинение. Нито едно от тези събития не са се случили тук, при вас не съществуват нито едно от тези повратни точки в историята. Има и още нещо. Тук вие сте запазили магията и народа от стария фолклор — истинските, живите същества. А в нашия свят те не са нищо повече от фолклор. В моя свят сме загубили магията и там тези същества вече не съществуват и ми се струва, че от това никак не сме спечелили.

Корнуол седна до него на леглото.

— Ти търсиш някакво обяснение за това разделяне на световете — каза той. — Аз обаче дори и за момент не приех тази налудничава история, която ми разказа, макар че трябва да призная, че съм озадачен от странните машини, които използваш.

— Нека повече да не спорим за тях — каза Джоунс. — Нека просто да се съгласим, че сме двама честни мъже, които се различават един от друг по някакви философски причини. Трябва да призная, че наистина търся някакво обяснение за разделянето на световете, въпреки че не за това съм дошъл до тук. В действителност се съмнявам, че то изобщо съществува. Мисля, че доказателствата отдавна са изчезнали.

— Може пък все още да съществуват — каза Корнуол. — Има някакъв шанс да е така. Може да звучи налудничаво.

— За какво говориш? — попита Джоунс.

— Ти каза, че ние сме двама честни мъже, които просто се различават един от друг. Но също така сме и нещо друго — и двамата сме учени.

— Това е точно така, но накъде отиваш?

— В моя свят — каза Корнуол, — учените са членове на една непризната гилдия, едно призрачно братство.

Джоунс кимна с глава.

— С редки изключения, същото важи и за моя свят. Там, по правило, учените са много уважавани.

— В такъв случай — каза Корнуол, — мога да ти кажа нещо, което иначе нямаше как.

— Ние имаме различна култура — каза Джоунс. — Може би гледните ни точки се различават. Ще се чувствам неудобно, ако ми разкриеш тайна, която аз не мога да знам. Не искам да те притеснявам — нито сега, нито по-късно.

— Така или иначе — каза Корнуол, и двамата сме учени. Споделяме една и съща етика.

— Добре тогава — каза Джоунс. — Какво е, което искаш да ми кажеш?

— Има един университет — каза Корнуол. — Намира се някъде из Опустошената Земя. Бях чувал за него, но си мислех, че е само една легенда. Сега знам, че наистина съществува. Там има древни ръкописи.

Отвън музиката замлъкна, а внезапната тишина бе почти като звук. Джоунс изтръпна, а Корнуол отиде към покривалото на отвора на палатката, след което спря и се ослуша. Разнесе се нов звук, някъде от далече. Този път нямаше как да го сбъркат — това бяха писъци, безпътни, безнадеждни писъци.

— О, Мили Боже! — Джоунс прошепна. — Още не се е свършило. Не са го пуснали да си върви.

Корнуол бързо се провря през отвора на палатката. Джоунс го следваше по петите. Групата танцьори се бе отдръпнала от пътя и се бе струпала около масата.

Гледаха нагоре към пътя. Никой не обелваше дума. Като че ли дори сдържаха дъха си. В осветеното от луната небе все още се издигаше гъст дим от огньовете, на които готвеха.

По пътя към тях вървеше гол мъж. Той куцаше и издаваше безчувствени, безкрайни писъци, които се извисяваха и след това леко замлъкваха, без да престават дори за момент. Докато пищеше, главата му бе отправена към небето. Глутница от Адски Хрътки го бе заобиколила отвсякъде. Те бяха черни и злобни, някои от тях вървяха на четири крака, други се влачеха изправени, но някак си приведени напред, превити, не както би ходил човек, а ръцете им висяха отпуснати. Късите им, обрасли с косми опашки се стрелкаха напред-назад от възбуда и предварително предвкусване, а ужасните им нокти белееха на фона на черните им муцуни.

Оливър се отдели от тълпата, насъбрала се около масата и забърза към Корнуол.

— Това е Бекет — извика той. — Хванали са Бекет. Глутницата Адски Хрътки и мъжът бавно се приближаваха по пътя, а писъците не преставаха. Сега, когато се приближиха, се появи някакъв нов звук — нещо като басов акомпанимент на ужасните писъци. Това беше гъгненето на Адските Хрътки.

Корнуол застана зад Гиб и Хол, които бяха в единия край на скупчилата се тълпа. Корнуол се опита да каже нещо, но откри, че не може. Бе обзет от някакво треперене н трябваше здраво да затвори устата си, за да може да накара зъбите си да престанат да тракат. Оливър го теглеше.

Това е Бекет — повтаряше той. — Това е Бекет. Винаги бих го познал. Много често съм го виждал.

Докато се приближаваше към лагера, Бекет изведнъж престана да издава писъци и куцукайки се обърна с лице към тълпата. Простря ръце в молитва.

— Моля ви, убийте ме — бърбореше той. — Заради любовта ви към Мери, убийте ме. Ако има поне един човек помежду ви, моля го да ме убие, от любов към Бога.

Хол вдигна лъка си и бързо взе една стрела. Снивли се метна върху лъка и го изтегли надолу.

— Ти луд ли си? — извика той. — Само да направиш някое движение и те ще нападнат и нас. Преди да си изпратил стрелата, те вече ще са пронизали гърлото ти.

Корнуол тръгна напред, вадейки меча си. Джоунс бързо тръгна след него, за да го спре.

— Махай се от пътя ми — изръмжа Корнуол.

Джоунс не каза нищо. Ръката му, някъде от ниско долу, се стовари върху му. Юмрукът засегна Корнуол в брадичката и след удара той се почувства като повалено дърво, падащо на земята.

Адските Хрътки бяха обградили Бекет отвсякъде, без да го докосват, позволявайки му да стои изправен. Но ако направеше някакво движение или пък се поклатеше на някъде, те оголваха блестящите си зъби. Половината от лицето му го нямаше и кръвта струеше по едната му страна. На мястото, където бузата му бе откъсната се виждаха зъбите му. Езикът му се движеше като в агония, а писъците бяха обхванали гърлото му. Зъбите му блестяха. Гениталиите му бяха изтръгнати. Воден от някаква рефлексна реакция, той се наведе напред, за да огледа мястото, на което се намираха. Заострени нокти откъснаха част от бедрото му и той се изправи. Ръцете му се издигнаха нагоре като бухалки и през цялото време писъците излизаха от гърлото му. След това той падна, извиващ се в прахта, бърборещ и виещ. Адските Хрътки се оттеглиха и насядаха в кръг, като го наблюдаваха с благосклонен интерес. Постепенно вайкането утихна. Той се изправи на колене, след това стана и се заклатушка на краката си. Отново беше цял. Лицето му бе цяло, бедрото му не бе откъснато, гениталиите му си бяха на мястото. Адските Хрътки небрежно се надигнаха. Една от тях, почти нежно, го побутна с нос и Бекет продължи по пътя, като отново започна да вие и пищи.

Корнуол седна, клатейки глава, а ръката му опипа сабята.

Той погледна към Джонс и някъде извън мъглата, която обвиваше мозъка му каза:

— Ти ме удари с юмрука си, Това е селски начин за борба.

— Махни си ръката от дръжката, че пак ще те размажа — каза Джоунс — Всичко, което направих, бе, за да ти спася скъпоценния живот!