Клифърд Саймък
Омагьосано странство (2)

ГЛАВА ВТОРА

Марк Корнуол похапваше сирене и хляб, когато на вратата се почука. Стаята беше малка и студена. Съчките, които горяха в малката камина и чиито слаби отблясъци осветяваха стаята, почти не можеха да я стоплят.

Той стана и преди да стигне до вратата, изтръска остатъците от сирене, паднали върху ризата му. Когато отвори, видя малко, съсухрено същество, високо не повече от три фута. То беше облечено с изтъркана, тъмночервена, кадифяна риза и дрипави кожени панталони, под които се виждаха босите му, космати крака. Островърха шапка придаваше завършеност на целия му вид.

— Аз съм таласъмът, който живее на тавана — каза той. — Може ли да вляза?

— Разбира се — каза Корнуол, — чувал съм за тебе. Но си мислех, че съществуваш само в приказките.

Таласъмът влезе и забърза към камината. Той приклекна пред нея и простря ръцете си към пламъка.

— Защо си мислеше, че съм само една легенда? — попита той сприхаво. — Ти знаеш, че съществуват таласъми, елфи и други същества, принадлежащи към Братството. Защо трябваше да се съмняваш в мене?

— Не знам — отвърна Корнуол, — може би, защото досега никога не бях те виждал. Нито пък познавам някой, който да те е виждал. Мислех си, че това е една детска измислица.

— Добре се укривам — каза таласъмът. — Стоя си горе на тавана, а там има много скривалища. Трудно е някой да ме намери. Налага се да се крия, поради неблагоразумието на монасите в библиотеката. Някои от тях изобщо нямат чувство за хумор.

— Искаш ли малко сирене? — попита Корнуол.

— Разбира се, че искам. Що за глупав въпрос!

Той се отдалечи от огъня и се настани върху грубата пейка, поставена до масата, оглеждайки любопитно наоколо.

— Както виждам, животът ти не е лесен, не си разглезен. Стаята ти е мизерна и разхвърляна. Не се изнежваш.

— Справям се — каза Корнуол. Той измъкна ножа от калъфа, който висеше на колана му, отряза сирене и парче хляб и ги подаде на госта си.

— Бедняшка храна — отбеляза таласъмът.

— Това е всичко, което имам. Но всъщност за какво дойде? Не е само заради сиренето и хляба, нали?

— Не е — отвърна му таласъмът. — Наблюдавах те тази вечер. Видях как открадна ръкописа.

— И какво от това? — каза Корнуол. — Какво искаш?

— Абсолютно нищо — каза таласъмът, посягайки за още едно парче сирене. — Дойдох само да те предупредя, че и монахът Ослуд също те наблюдаваше.

— Ако ме беше видял, щеше да ме спре или да ме предаде.

— Не знам защо, но ми се струва, че изобщо не чувстваш някаква вина — продължи таласъмът — Дори не се опита да отречеш.

— Ти си ме видял — обясни Корнуол, — но въпреки всичко не си ме издал. Явно имаш някаква по-сериозна причина да постъпиш така.

— Може би. От колко години си студент?

— Почти от шест.

— Значи вече не си студент, а учен.

— Няма, много голяма разлика между двете.

— Предполагам — съгласи се таласъмът, — но аз имам предвид, че вече не си един безгрижен ученик. Годините за лудории са отминали.

— Така е, но май не мога да разбера какво точно се опитваш да ми кажеш.

— Говоря ти за Ослуд. Той видя, че крадеш нещо, но не те спря. Мислиш ли, че е знаел какво взимаш?

— Съмнявам се. Дори аз самият не знаех какво е, докато не го видях. Не търсех точно него. Дори не знаех, че съществува. Едва когато взех книгата от лавицата, забелязах нещо много странно. Задната корица изглеждаше твърде дебела, сякаш имаше нещо скрито между нея и подвързията.

— Ако е било толкова очевидно, как никой друг не го е намерил? Може ли още едно парче сирене?

Корнуол отряза нов резен и му го подаде.

— Мисля, че отговорът е много прост. Предполагам, че аз съм първият от няколко века насам, който е решил да разглежда тази книга.

— Значи, неизвестна книга — каза таласъмът. — Има много такива. Имаш ли нещо против да ми разкажеш за какво става дума в нея?

— Измислица на някакъв стар пътешественик. Написана е много отдавна. Може би преди стотици години — на някакъв древен език. Преди много години един монах я преписал като разкрасил главните букви и добавил загадъчни маргиналии. Но ако питаш мене, напразно си е губил времето. Така или иначе тя е само една купчина лъжи.

— Тогава защо я търсеше?

— Понякога и от многото лъжи човек може да научи нещо за истината. Надявах се да се намеря нещо точно определено.

— И намери ли това, което търсеше?

— Не в книгата — обясни Корнуол, — а в скрития ръкопис. Склонен съм да мисля, че книгата е първото копие на оригинала. Може би и единственото! Този вид книги не са били преписвани много често. Вероятно старият монах в скриптория е ползвал записките на пътешественика, като се е опитвал да подражава на стила му. Създал е една великолепна книга, с която всеки би се гордял.

— За ръкописа ли говориш?

— Не. Всъщност, това, което намерих не може да се нарече точно ръкопис, защото представлява само една страница на пергамент. Страница, останала от оригиналния ръкопис. Монахът я е оставил, защото в нея е имало нещо, което той не е преписал.

— Мислиш, че съвестта не му е давала мира и той е решил да скрие страницата, която не е преписал, под корицата на книгата?

— Нещо такова. Нека сега да поговорим за причината на твоето посещение.

— Дойдох заради монаха — отговори му таласъмът. — Ти не познаваш Ослуд, както аз го познавам. Той е най-лошият от всички. Никой не може да се чувства спокоен, когато той е наблизо. За него няма нищо свято. Може би ти е минало през ума, че би трябвало да има някаква причина, поради която той не те спря?

— Изглежда, че самата кражба не те тревожи — отбеляза Корнуол.

— Така е — отвърна му таласъмът. — Аз съм на твоя страна, защото от години този проклет монах иска да превърне живота ми в ад. Опита се да ме хване, да ме преследва. Но аз успявах по един или друг начин да му отмъщавам за всеки мръсен номер. И въпреки всичко, той все още не ме оставя на мира. Както вече би трябвало да си разбрал, аз не му мисля доброто.

— Значи според тебе той иска да ме предаде на някого?

— Доколкото го познавам, той ще се опита да осведоми за случая и някой друг.

— Но кой ще иска да купи сведенията му? Кой ще се заинтересува?

— Представи си само следното: неизвестен, таен ръкопис е бил откраднат от скривалището му — една древна книга. Това не ти ли говори, че би трябвало да има достатъчно причини ръкописът да бъде скрит, а след това и откраднат от там. Дори само тези факти звучат интригуващо, не мислиш ли?

— Предполагам, че си прав.

— Мнозина безпринципни авантюристи — и в университета, а и в града, биха се заинтересували от него.

— Значи ти мислиш, че някой ще се опита да открадне ръкописа?

— Това е повече от сигурно. Проблемът е, че може би и животът ти ще бъде в опасност.

Корнуол отряза ново парче сирене и му го подаде.

— Благодаря ти — каза таласъмът. — А може ли да ми дадеш и парче хляб?

Корнуол му даде.

— Ти ми услужи — каза той — и затова съм ти много благодарен. Имаш ли нещо против, да ми кажеш какво очакваш да печелиш ти от цялата история?

— Според мене е повече от ясно — отговори таласъмът. — Искам този проклет монах да си получи заслуженото.

Той сложи хляба и сиренето върху масата, пъхна ръка под ризата си и измъкна няколко листа пергамент. Остави ги на масата.

— Предполагам, Господин Учен, че се оправяте с перото.

— Оправям се — отвърна Корнуол.

— Добре тогава. Тук имам няколко стари пергамента, от които внимателно са изчистени някогашните писания. Сега ти предлагам да препишеш страницата, която си намерил и да я оставиш на такова място, че да бъде лесно открита.

— Но аз…

— Препиши я — каза таласъмът, — като не забравяш да направиш известни промени, така, както ти смяташ, че ще е най-добре. Малки, неуловими промени, които да ги отклонят от правия път.

— С това ще се справя без проблеми — отвърна Корнуол — но ще има трудности с мастилото. Ще си личи, че е ново. А и не мога да измисля какво да напиша. Притеснявам се също, че ще има разлики.

— Кой друг, освен тебе, знае за съществуването на ръкописа? Само ти си го виждал. Дори и да промениш стила, кой ще разбере? Пергаментът е стар, а що се отнася до заличаването на старите букви, никой не ще се усъмни. Някога това е било честа практика, поради трудностите в намирането на нов пергамент.

— Не съм сигурен.

— Ще трябва документът да попадне в ръцете на експерт, а шансовете за това са много малки. Затова не се притеснявай, че някой ще открие несъответствията. Така или иначе ти отдавна вече няма да си тук.

— Няма да съм тук?

— Разбира се. Не е възможно да останеш тук след всичко, което се случи.

— Май че си прав. И аз мисля, че ще се наложи да напусна.

— Надявам се сведенията от ръкописа да си струват всички проблеми, които той би ти създал.

— Мисля, че си струва — каза Корнуол.

Таласъмът стана от пейката и се упъти към вратата.

— Чакай малко — спря го Корнуол. — Ти дори не си каза името. Ще те видя ли отново?

— Казвам се Оливър — или поне в света на хората ме наричат така. Малко вероятно е отново да се видим. Всъщност, почакай. Колко време ще ти трябва да направиш фалшификата?

— Предполагам, не много.

— Тогава ще те изчакам. Силите ми не са много, но винаги мога да ти бъда от полза. Знам една малка магия и когато напишеш пергамента, с нейна помощ ще мога да обработя мастилото и да го променя така, че той да изглежда старинен.

— Тогава веднага се захващам — каза Корнуол. — Ти дори не ме попита какво пише в него. Мисля, че поне това ти дължа.

— Ще ми разкажеш, докато работиш — отвърна таласъмът.