Клифърд Саймък
Омагьосано странство (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Носовете на Оливър и Снивли бяха изкълчени. Падна им се голямата несправедливост да бъдат жертви на безжалостна дискриминация. Трябваше да делят един и същи кон.

— Погледни ме! — каза Хол. — И аз деля моя с Куун.

— Но Куун е твоят любимец — каза Оливър.

— Не, не е — каза Хол. — Той е мой приятел. Ние двамата си имаме едно общо дърво, в което си живеем у дома. Живеем си заедно. Всичко поделяме и то по равно.

— Ти го качваш на коня, само когато преминаваме река, за да не се намокри. Той не язди с теб през цялото време — каза Снивли. — Та той дори и не обича да язди.

— Конят се пада толкова на мене, колкото и на него — каза Хол.

— Не ми се струва — каза Гиб — конят да споделя това твое мнение. Изглежда много плашлив. Никога не е бил язден от куун.

Те бяха пресекли речния брод — онзи стар, исторически брод, който някога бил охраняван от кулата. Когато пресякоха реката промениха мнението си за кулата и стената, която я ограждаше. Сега те изглеждаха немощни, разпуснати, вече не пазещи нищо и цялата им внушителност си бе отишла с тях. Представляваха просто едни натрупали се с годините руини, останки от отминалото време, когато са били стабилна опора, противопоставяща се на нашествията на Опустошената Земя. Тук и там по стените растяха дървета, а масивните стени на кулата бяха омекотени от увиващите се лози, намерили опора в зидарията.

Дребни фигурки, които бе невъзможно да бъдат разпознати от тази далечина, се бяха събрали върху част от порутената стена. В ръце държаха кибритени клечки, които размахваха, в знак на поздрав.

— Все още имаш време да се върнеш и да прекосиш обратно реката — каза Корнуол на Мери. — Това място не е за теб. Може би ни предстоят тежки дни.

Тя упорито поклати глава.

— Какво според теб ще правя, ако се върна обратно там? Ще трябва пак да стана слугиня за всичко. Никога няма да стане.

Корнуол завъртя коня си обратно и с тежка походка бавно продължи по пътеката, която извиваше покрай ниското хълмче, което се издигаше до реката. Характерът на земята се промени веднага. На юг от реката се простираха гъсти гори и масивни скали, изрязани от дълбоки долини. А тук имаше ниски хълмчета и гората, доколкото все още я имаше, не бе чак толкова гъста. Горички от дървета се простираха върху много акри земя, но също така тук и там имаше и много оголени пространства. Ако хвърлеше поглед на изток, Корнуол щеше да види, че и там някои скални участъци, в северозападната си част са оголени.

Много му се искаше да притежава някаква карта — не беше необходимо дори и да е много точна. Просто искаше да добие някаква представа за посоката, в която пътуваха. Попита свещеника, дали знае за съществуването на някаква карта и той му отговори, че доколкото той знаел нямало такава и никога не било имало. Войниците, които през годините пазели брода, не правели нищо друго, освен да го пазят. Много рядко извършвали нападения, при които се налагало да пресекат реката, защото обикновено народът на Опустошената Земя ги нападал, при това не особено често. Задълженията в кулата били кошмарни, но и почти непроменящи се през цялото време. Явно единствените хора, пътуващи из Опустошената Земя, са били пътешествениците — такива като Тейлър, който бе написал описанието, което бе намерил в Уалузинг. Но дали в тези описания, дадени от подобни пътешественици, имаше истина, никой не знаеше. При тези мисли, Корнуол сбърчи вежди. Нямаше нищо, което да докаже, че описанието, дадено от Тейлър, бе по-правдоподобно от тези на всички останали като него. Можеше той изобщо да не е посещавал Древните, а просто да е дочул нещо за тях, а и не е било необходимо да е пътувал из Опустошената Земя, за да го е дочул. Юмручната брадвичка, която носеше Гиб, бе по-добро доказателство, че те съществуват, отколкото думите на Тейлър. Беше много странно, припомни си той, че свещеникът веднага разпозна брадвичката и каза, че принадлежала на Древните. Той осъзнаваше, че трябваше да си поговорят повече със свещеника за това, но имаха много малко време, а и много други неща, които трябваше да обсъдят.

Беше великолепен есенен ден. Бяха потеглили късно и слънцето вече се бе издигнало високо. Нямаше никакви облаци, времето бе доста топло и те изкачваха хълма. Изгледът към речната долина, разкриващ се пред тях, бе като платно, нарисувано от човек, влюбен до полуда в цветовете.

— Там горе между хребетите има нещо — каза Мери. — Нещо ни наблюдава.

Корнуол вдигна глава и погледна към хоризонта.

— Не виждам нищо — каза той.

— Видях го само за момент — каза тя. — Може да не съм го видяла, а само да съм усетила движението му. Това е всичко. В действителност не видях нищо, а само усетих движението.

— Ще ни наблюдават — обади се Снивли, който заедно С Оливър се приближи към началото на колоната. — Можем да сме сигурни за това. Няма да има момент, в който да не ни наблюдават. Ще знаят всичко, което правим.

— Те? — попита Корнуол.

Снивли повдигна рамене.

— Кой може да знае? Ние сме толкова много. Таласъми, джуджета, банши. Дори може би браунита и феи. Вие, хората, може би не ги считате за част от този народ, но те са. А също така са и други неща — много други неща, които не са безцелни и не са за подценяване.

— Но ние няма да ги нападаме — каза Корнуол. — Няма да вдигнем ръка срещу тях.

— Дори да е така — каза Снивли. — Ние си оставаме натрапници.

— Дори ти? — попита Мери.

— Дори ние — Оливър и аз — обясни Снивли. — Ние сме изменници, предатели, може би дори дезертьори. Защото ние или пък по-скоро нашите деди, са напуснали родните си земи и са отишли да живеят в Граничната Земя, с техните врагове.

— Бъдещето ще покаже — каза Корнуол.

Конете се придвижваха нагоре по пътеката и най-накрая достигнаха до хребета. Пред тях не се разкри някакво плато, както те очакваха, а редица от други хребети. Всеки следващ бе по-висок от предишния. Приличаха на равномерно отделени една от друга, замръзнали вълни.

Пътеката извиваше надолу по оголения склон, покрит с потъмняла трева. В долната част на склона, разположена между двата хълма, растеше гъста гора. Не се виждаше никакво живо същество, дори птица. Изведнъж ги обзе някакво чувство за самота. Но тя не можеше да притъпи усещането на Корнуол, че нещо не е наред.

Конят му се придвижваше съвсем бавно, сякаш без каквото и да е желание да продължи напред. Вървеше надолу по пътеката, която се извиваше, за да избегне един огромен бял дъб, който растеше самотен сред поле от трева. Дъбът бе високо, но и тумбесто дърво, с огромен ствол и навсякъде разпрострели се клони, първият от които бе на около дванадесет фута от земята.

Корнуол видя, че има нещо забито надълбоко в коравата сърцевина на стъблото. Той дръпна юздата на коня и го загледа. Нещото се простираше на около два фута от ствола. Беше няколко инча в диаметър, извито и с цвета на слонова кост.

Зад него Снивли неволно спря дъха си.

— Какво е това? — попита Мери.

— Рог на еднорог — поясни Снивли. — Не са останали много от тези създания. Никога не съм чувал, че те оставят рога си, забит в някое дърво.

— Това е знак — обади се тържествено Оливър.

Корнуол приближи коня си по-наблизо и се протегна, за да обхване рога с ръка. Той се опита да го изтегли, но той не помръдна. Пробва отново, но с успеха, който би постигнал в опитите си да изтегли клон от някое дърво.

— Ще трябва да го отсечем — каза той.

— Нека аз да се опитам — каза Мери.

Тя протегна ръка и хвана рога. Още при първия опит той излезе. На дължина беше около три фута, премерен от основата до заострената част. Беше здрав и неповреден. Всички я гледаха със страхопочитание.

— Никога не съм виждала подобно нещо — каза Мери. — Старите легенди, разказвани в Граничната Земя говорят.

— Това е чудесна поличба — каза Снивли. — Едно добро начало.