Клифърд Саймък
Омагьосано странство (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Когато бе сам, свещеникът се хранеше оскъдно — една купа житена каша или малко бекон. Скромната храна го караше да чувства, че така храни душата си и по този начин дава пример на малкото си стадо. Но бидейки човек с апетит по природа, той с радост посрещаше гости, защото от своя страна, те веднага му даваха възможността да се понатъпче и с гостоприемството си да не опетни доброто име на Църквата.

На масата, поставено върху поднос, имаше малко прасенце с ябълка в уста, еленски бут, шунка, печено овнешко филе, чифт гъски и баница с паунско месо. Също така имаше сладкиши и пайове, топъл хляб, огромна чиния с плодове и орехи, сливов пудинг, полят с бренди и четири вида вина.

Свещеникът се отдръпна от масата и избърса устата си със салфетка от хубаво ленено платно.

— Сигурни ли сте — попита той гостите си, — че не искате нищо повече? Сигурен съм, че готвачите.

— Ваша Милост — каза Снивли, — вие съвсем ни претъпкахте. Ние не сме свикнали на такава богата храна, нито пък в такива количества. Никога, през целия си живот, не съм присъствал на такъв пир.

— Е, да — каза свещеникът. — Рядко ни се случва да имаме гости. Задължени сме, когато те дойдат, да се отнесем подобаващо към тях, разбира се съобразно със скромните ни запаси.

Той се размърда на стола, за да се разположи по-удобно и потупа корема си.

— Някой ден — каза той — този мой огромен апетит ще ме довърши. Така и не успях напълно да се приспособя към ролята си на служител на църквата, въпреки че се опитах с всички сили. Умъртвих плътта си и дисциплинирах духа си, но не успях да се преборя с апетита си. Изглежда като че ли годините не го уталожват. Колкото и да изтръпвам при мисълта за безумието, което смятате да извършите, чувствам в себе си желание да потегля с вас. Предполагам, че всичко се дължи на това място, видяло войни и смели дела. Може би сега изглежда спокойно, за разлика от времето, когато то бе най-крайната точка на империята, изправена срещу народа на Опустошената Земя. Сега кулата е почти разрушена, докато едно време тя бе велика наблюдателна кула. Някога около нея имаше стена, достигаща до реката, а сега тя почти е изчезнала. Хората отнесоха камъните й, за да възстановят огради, кокошарници, конюшни. Някога хората бяха живата сила на тази кула и стена, бяха като стена от плът, изправена срещу посегателствата и грабежите на тази лишена от святост орда, обитаваща земите на Опустошената Земя.

— Ваша милост — каза Снивли, много внимателно, — историята, която разказахте, въпреки изминалите години, е много скорошна. Имаше дни, когато хората и Братството живееха в съдружие, като съседи. Това продължи докато хората не започнаха да навлизат навътре в горите, поваляйки дърветата, без да пощадят дори тези от тях, които бяха свещени, не подминаха и омайните долини. Враждебността продължи, поне докато не построиха пътищата си и градовете си. Не можете да говорите с чиста съвест за посегателства и грабежи, когато хората започнаха първи да ги извършват.

— Човекът може да прави, каквото си поиска със земята — каза свещеникът. — Той има свещеното право да я използва по най-добрия възможен начин. Неблагочестиви същества като вас.

— Не неблагочестиви — каза Снивли. — Ние имахме нашите свещени гори, докато вие не ги унищожихте. Феите имаха своите ливади и танцуваха върху тях, докато вие не ги превърнахте в полета. Дори тези малки същества — феите.

— Ваша милост — каза Корнуол. — Опасявам се, че сме малобройни. Само ние двамата сме християни, въпреки че мога да определя другите като добри и верни приятели. Радвам се, че те пожелаха да дойдат с мен в Опустошената Земя, въпреки че съм малко…

— Предполагам, че вие сте прав — прекъсна го свещеникът много по-добронамерено, отколкото можеше да се очаква. — Не е належащо всички, които сме се разположили на тази маса, да се съгласяваме за всичко. Освен това имаме много по-важни въпроси, които трябва да обсъдим. Доколкото разбирам, Сър Учен, вие търсите Древните поради любопитството, породено от интелекта ви. Предполагам, че то се дължи на книгите, които сте прочел.

— При това, той четеше при много лоши условия — намеси се Оливър. — Наблюдавах го много нощи, приведен над масата в библиотеката, където четеше древни ръкописи. Взимаше от лавиците книги, до които никой не се бе докосвал с векове. Чистеше праха, натрупал се с годините върху кориците им. А за да ги чете, ползваше слабата светлина на почти изгорелите вече свещи, защото бедността не му позволяваше да не ги оползотвори докрай. Зъзнеше през зимата, защото сградите на университета и преди всичко на библиотеката са построени от купчини камъни, през които без проблем прониква вятър.

— А би ли ни казал — обърна се свещеникът към Корнуол — какво откри там?

— Не много — отговори Корнуол. — Тук нещо, там друго, но достатъчно, за да ме убеди, че Древните не са, както много си мислят, само една легенда. Намерих една книга, много тънка книга за съжаление, в която е описан езика на Древните. И ако това наистина е техният език, то аз мога да го говоря, поне що се отнася до знанията, които тази книжка даваше. В действителност нямам представа дали те изобщо имат някакъв език. Този, който бе обяснен в книгата, нямаше никаква дълбочина и бе много повърхностен. Но никой не може да ме убеди, че тази книга е написана без основа. Сигурен съм, че човекът, който я е създал, си е мислел, че Древните имат свой език.

— Не съществува никакъв начин да разберем защо той си е мислил така, освен ако той не е дал някакви пояснения, които да обясняват как той е научил езика.

— Той не обяснява нищо — отговори Корнуол. — Аз просто му повярвах, тръгнах на вяра.

— Не би трябвало да е така. — каза свещеникът. — Когато размислиш, ще видиш, че това не е достатъчно основателна причина.

— Тя е достатъчно основателна за мен. Но може би не и за другите.

— Тя е достатъчно основателна и за мен — каза Оливър. — Поне, лично за мен, е като едно извинение. Не можех да прекарам целия си живот като таванен таласъм. Така мисля сега, когато погледна назад. Просто отивах на никъде.

— Сигурно си прав — каза Корнуол. — Мога да те разбера, Оливър. Има нещо в университета, което ти влиза в кръвта. Това не е място от света, граничи с илюзията. А това не е напълно нормално. Търсенето на знания, се превръща в цел, която не носи никаква връзка с реалността. Притеснявам се за Гиб и Хол. Бих могъл да взема със себе си брадвичката.

— Ти мислиш така — каза му Гиб, защото не познаваше отшелника. Той направи толкова много за нас, а ние почти нищо за него. Когато погледнехме нагоре към скалата, където се намираше пещерата му, знаехме, че той е там и че в нашия свят всичко си върви нормално. Не мога да обясня, защо бе така, но бе така. Аз бях с него през последните часове от живота му. Аз го покрих с одеялото, за да го защитя от света, когато животът го напусна. Аз построих стена от камъни, за да го предпазя от вълците. Има още едно нещо, което трябва да направя за него. Никой друг не може да го изпълни, нали разбирате. Аз трябва да го свърша. Той ми се довери и аз трябва да изпълня всичко до края.

Свещеникът се размърда притеснено.

— Виждам — каза той, — че не мога да направя нищо, за да ви спра. Вие просто искате по най-ужасяващ начин да премачкат главите ви. А ако се наложи само това да изтърпите, знайте, че е било милостиво. Само не мога да разбера защо и това мило дете, Мери, трябва също да настоява.

— Ваша Милост — каза Мери, — вие не разбирате, защото не съм ви разказала нищо. Когато бях съвсем малка, дойдох сама по пътеката и една стара двойка ме прибраха и отгледаха. Вече разказах това на другите, но не им казах колко много съм се чудила от къде ли съм дошла, защото пътеката, нали разбирате, тя идваше от Опустошената Земя.

— Не е възможно да си мислите — слисано каза свещеникът, — че идвате от Опустошената Земя. В тези приказки няма никакъв смисъл.

— Понякога — каза Мери — имам някакви спомени — някаква стара къща, построена на хълма и особени приятели в игрите, които трябва да разпозная, но не мога. Нямам представа какви бяха те.

— Няма нужда и да знаеш — каза свещеникът.

— На мен пък ми се струва, ваша милост, че трябва да знам. И ако не го открия сега, никога повече няма да мога.

— Оставете я да дойде и тя — каза Снивли. — Престанете да й вадите душата. Тя ще пътува с благочестива компания и има пълното право да дойде. Може би дори повече, отколкото ние.

— А ти, Снивли — каза Хол, опитвайки се да говори весело — предполагам, че ще ти е много мъчно за дома?

Снивли изсумтя.

— Не можех да спя през нощта. Мислех си за работата, в която и аз имам пръст и за това колко безпогрешно съдбата ме бе ръководила да взема участие в нея. Аз изковах меча, който сега ученият носи. Съдбата е предопределила това да се случи. Защо иначе ще сме намерили една жила от толкова чиста руда? Защо тя се намираше именно там, при другата нискокачествена? Намирала се е там с определена цел, защото нищо не се случва без цел! Просто не мога да си изкарам от ума мисълта, че именно мечът е бил тази цел.

— Ако е било така — каза Корнуол, — не е било измислено както трябва. Аз не би трябвало да нося такъв меч. Аз не съм мечоносец.

— Но ти се справи прекрасно онази нощ в конюшнята. — каза Хол.

— За какво говорите? — попита свещеникът. — Каква е тази конюшня? Имали сте кавга в някаква конюшня?

— Не ви казахме — каза Корнуол, — защото чувствахме, че не трябва. Страхувам се, че сме се спречкали много жестоко с един човек. Казва се Лоурънс Бекет. Може би сте чувал за него.

— Наистина съм чувал — каза свещеникът с гримаса. — Ако бяхте седнали, помислили, планирали и наистина ангажирали ума си да си изберете подходящ враг, то нямаше да намерите по-добър от Лоурънс Бекет. Никога не съм го срещал, но репутацията му го предшества. Той е едно безмилостно чудовище. Ако пътищата ви са се препречили с него, май че е по-добре да се отправите към Опустошената Земя.

— Но и той отива натам — каза Гиб.

Свещеникът моментално се изправи от стола си.

— Но вие не ми казахте това. Защо не ми казахте?

— Сещам се за една причина — каза Корнуол, — а тя е, че Бекет принадлежи към Инквизицията.

— И вие вероятно си мислехте, че след като е така, то всеки, принадлежащ към Светата Майка Църквата, го цени високо? — попита свещеникът.

— Предполагам, че именно така си мислехме — каза Корнуол.

— В Църквата има много и различни хора — каза свещеникът. — Там няма място за толкова свети люде, какъвто бе наскоро оплаканият от нас отшелник, нито пък, казвам го с радост, за хора от типа на разни мошеници. За съжаление Църквата е много огромна и широко разпространена, за да можем да я наблюдаваме, както ни се иска. Има хора, без които Църквата ще се чувства много по-добре. Един от главните измежду тях е Бекет. Той използва прикритието на Инквизицията, за да изпълнява своите кървави цели. Той е обърнал нещата повече откъм политическата, отколкото откъм църковната страна. И казвате, че сега той се бил отправил към Опустошената земя?

— Поне така мислим — каза Хол.

— Напоследък животът бе толкова мирен и спокоен — каза свещеникът. — Преди години военната сила напусна този пост, защото изглеждаше, че повече няма нужда от него. С десетилетия нямахме никакви проблеми, нямахме проблеми и след като войниците си тръгнаха. Но сега вече не знам. Сега се опасявам от най-страшното. На Братството му трябва само една искра, за да избухне и може би именно Бекет ще бъде тази искра. Приемете го като заповед — сега не е най-подходящият момент да пътувате из Опустошената Земя.

— Така или иначе, ние отиваме — каза Гиб.

— Така и предполагах — каза свещеникът. — Вие сте толкова твърдоглави, че е напълно безсмислено някой да си хаби приказките, за да ви убеждава. Ако бях с няколко години по-млад и аз бих се присъединил към вас, за да ви пазя от глупости. Но тъй като годините и работата ми ме спират, аз ще направя всичко, което е по силите ми, да ви помогна. Не подобава да ви оставя да посрещнете смъртта си. Ще ви осигуря коне и всичко, от което имате нужда.