Клифърд Саймък
Омагьосано странство (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Хол навлезе в брезовата горичка и с помощта на първата утринна светлина се опита да разбере какво точно се бе случило. Конюшнята и ханът бяха изчезнали. На тяхно място се виждаха само купища въглени, от които на тънки филизи се издигаше пушек, който покваряваше въздуха с острата си миризма.

Дъждът бе спрял и по небето не се виждаше никакво облаче. Все още тук-там водата се стичаше от клоновете на брезите. Това щеше да бъде още един прекрасен ден, каза си Хол, въпреки студа, който бе в момента. Той кръстоса ръце и сложи дланите си под мишниците си, за да ги стопли.

Застинал в едно положение, той изпитателно хвърли поглед на гледката, открила се пред него. Ушите му бяха настроени да чуят дори най-слабия шум, който би донесъл и най-слабата опасност, макар че изглеждаше като че ли тя напълно бе изчезнала. Мъжете, които я бяха предизвикали, си бяха отишли.

Някъде в далечината крякаше сойка. Нагоре по хълма някаква катеричка си играеше небрежно из опадалите листа. Нищо друго не се помръдваше и не нарушаваше тишината.

Очите му изследваха земята инч по инч, опитвайки се да открият нещо необичайно, нещо не на място. Изглежда, че нямаше нищо. Единственото необичайно нещо бе димът, който се издигаше от мястото, където доскоро се намираха ханът и конюшнята.

Придвижвайки се внимателно, той се измъкна от горичката и отиде да изследва хълма. Спря се зад един огромен дъб и прикрит от него, се огледа наоколо. От това високо място пред очите му се разкриваше отсрещният склон, намиращ се от другата страна на хана, който досега нямаше възможност да наблюдава. Там се случваше нещо необичайно. Огромен сив вълк яростно ровеше из нещо, докато други два небрежно го наблюдаваха, облегнали се на бутовете си. Вълкът копаеше, както се оказа по-късно, в някаква могила, покрита с рохкава пръст. Около нея имаше и други.

Хол инстинктивно вдигна лъка си и се пресегна, за да вземе стрела. След това се отказа, върна обратно ръката си и се разположи в удобна за наблюдение позиция. Нямаше никакъв смисъл, разсъждаваше той, да продължават с убийствата. Вече бяха достатъчно. Освен това, вълците се занимаваха с нещо обичайно за тях. Под тези могили имаше месо и те копаеха, за да достигнат до него.

Той преброи могилите. Бяха най-малко пет, а може би шест, не беше сигурен. Три ли бяха в конюшнята или четири, питаше се той. Тогава му бе останала една стрела, затова вероятно бяха трима. При мисълта за това, лицето му се изви в гримаса. Боят не беше несправедлив, напомни си той. Дори много зависеше от изненадата и от късмета. Чудеше се дали щеше да има някаква битка, ако той и другите не бяха атакували първи. Помисли си, че всичко това вече принадлежи към миналото, нищо не можеше да се върне назад. Заровете бяха хвърлени с атаката на Куун върху главата на мъжа, който се изкачваше по стълбата. А като се имаше предвид и обстоятелствата, можеше да се каже, че се бяха отървали много по-леко, отколкото очакваха. Всъщност, единствено Марк бе този, който бе получил някакви рани от битката — болното му рамо, където го бе ударило тъпото на меча и коремът, който го болеше от ритника на коня.

Той приседна зад дървото и наблюдаваше вълците. Знаеше, че след като те са там, няма никой друг наоколо.

Изправи се и заобиколи дървото, разравяйки листата с движението си. Вълците извъртяха главите си към него и се изправиха на крака. Той продължи напред и отново раздвижи листата. Този път вълците като три сиви сенки потънаха в гората.

Той слезе надолу по хълма, заобикаляйки двете купчини с въглени. Топлината, която те все още излъчваха, бе добре дошла в тази прохладна утрин. Спря за малко да се постопли.

Върху калната повърхност откри следите, оставени от мъже и коне. Сети се за ханджията и жена му и се зачуди какво ли се е случило с тях. Прислужницата, спомни си той, бе казала, че стопанката се криела в килера от пияния си съпруг. Беше ли възможно, когато са подпалили огъня, тя все още да се е намирала там? Ако беше така, то тогава овъгленото й тяло все още се намираше някъде под въглените. Място като това пламва за секунди. Никой няма шансове да се измъкне.

Той тръгна по пътеката, оставена от конете и хората надолу по хълма и така достигна до мястото, където тя се присъединяваше с пътя. Разбра, че са се отправили на северозапад. Върна се обратно на хълма, хвърли бегъл поглед на съвсем пресните гробове и отново заобиколи купчините с въглени, взирайки се за някаква улика.

Чудеше се какви ли са били тези мъже, които са могли да извършат едно толкова ужасно нещо. Безпокоеше се, че вътрешно се досеща кои биха могли да бъдат те.

За момент застина неспокойно, но след това продължи надолу по хълма, следвайки следата, оставена от компанията на северозапад. Ослушваше се и за най-малкия шум и преди да се придвижи напред изследваше всяка педя земя от пътеката.

След около няколко мили откри ханджията — човека, когото през прозореца на кръчмата предишната вечер бе видял да хвърля столове и да троши съдове. Той се поклащаше на някакво късо въже, завързано за масивния клон на едно дъбово дърво, което се простираше от планинския склон и бе надвиснало над пътеката. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а главата му бе странно извита под натиска на въжето. Тялото му слабо се въртеше и поклащаше от лекия бриз. Поклащаше се ужасяващо. Малкото на някаква синьобяла птица бе кацнало върху едното му рамо. То кълвеше кръвта и пяната, която се бе стекла от ъгълчето на устата му.

По-късно, каза си Хол, щяха да дойдат и други птици.

Застанал върху калната пътека, той отново погледна към въртящия се, поклащащ се човек и почувства в мозъка си обземащото го смътно усещане за ужас и меланхолия.

Продължи напред, оставяйки зад себе си дъба и човека. По следите, които откри разбра, че изкачващата се компания бърза. Копитата на подкованите коне бяха проникнали надълбоко в калта, оставяйки дълбоки и врязани следи. Те бяха яздили в галоп.

Той се отклони от пътеката и се отправи нагоре по хълма, изучавайки нещата около себе си, като се опитваше да си припомни мъглявите очертания, които бе запомнил сутринта.

Най-накрая успя, провирайки се през гори и храсти, да намери малкото скално убежище, което той и приятелите му бяха открили предишната нощ, няколко часа преди изгрев слънце, след дългото, уморително промъкване през влагата и мрака.

Оливър — таласъмът и Куун спяха дълбоко, приютили се навътре в пещерата, далеч от отвора и, сгушени един до друг, за да могат да споделят топлината, която излъчваха. В предната част, другите трима бяха седнали близо един до друг, увити в одеяла, които ги предпазваха от студа. Те го забелязаха едва когато вече се бе приближил до тях.

— Значи се върна — каза Гиб. — Чудехме се какво се е случило. Можем ли да запалим огън?

Хол поклати отрицателно глава.

— Ние се придвижваме бързо — каза той. — Пътуваме бързо и затова трябва веднага да се махаме от тук.

— Но аз излязох навън — възрази Гиб — и събрах сухи подпалки от сърцевината на едно паднало дърво. Ще има съвсем малко пушек. Студено ни е и сме гладни.

— Не — каза Хол. — Скоро околността ще се разбуди. Ханът и конюшнята са изгорени. Няма никакъв помен от стопанката, която се криеше в килера, но открих гостилничаря, висящ на едно дърво. Скоро някой ще научи какво се е случило, а преди това да се случи, вече трябва да сме далеч от тук.

— Ще събудя таласъма и Куун — каза Гиб. — След това веднага можем да потегляме.