Клифърд Саймък
Омагьосано странство (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

В обора имаше само един кон. Когато прекрачиха прага, той меко изпръхтя.

— Конят на ханджията — каза Хол. — Само кожа и кости е.

— Значи нямат никакви гости — каза Корнуол.

— Никакви — каза Хол. — Погледнах тайно през прозореца. Ханджията си е пийнал добре. Хвърля столове и троши съдове. Има много буен характер. Никой не посещава хана му и той си го изкарва на мебелите и грънците.

— В такъв случай — каза Гиб — може би сме си по-добре в конюшнята.

— И аз така мисля — каза Корнуол. — Горе на тавана има сено. Можем да се заровим в него и така да се предпазим от студа.

Той протегна ръка и разтърси стълбата, направена от пръти, която водеше до тавана.

— Изглежда достатъчно здрава — каза той.

Куун вече се бе изкатерил по нея.

— Той знае къде до отиде — каза с доволство Хол.

— И аз ще го последвам — каза Корнуол.

Той се изкачи по стълбата, докато главата му не се показа през отвора, водещ към тавана. Пространството бе малко и почти бе изпълнено с разхвърляно по пода сено.

Пред него Куун се катереше по купчините от сено. Изведнъж, точно някъде пред него, се надигна някаква купчина, а след това остър писък разсече въздуха.

С вълнение Корнуол прескочи стълбата. Краката му почувстваха грубите дъски, покрити със сено. Те коварно се извиваха и клатушкаха под краката му. Пред него фигурата, покрита със сено, размахваше ръце и продължаваше да вика.

Той чевръсто скочи напред, за да достигне до нея. Изпоти се при мисълта, че ей сега ханджията може да се появи и да се присъедини към врявата, като така разбуди цялата околност, ако разбира се изобщо имаше някой, който да бъде разбуден наоколо.

Пискливецът се опита да се измъкне, но Корнуол простря ръка, сграбчи го и го притегли към себе си. След това притисна свободната си ръка към устата му. Виковете престанаха. Зъбите се заключиха между един от пръстите му. Той го освободи, плясна го здраво и отново притисна ръка около устата му. Този път никой не го ухапа.

— Не вдигай шум — каза той. — Ще отместя ръката си. Не искам да те нараня.

Беше момиче — нежно и дребно.

— Нали ще пазиш тишина? — попита я той.

Тя поклати главата си, за да му покаже, че ще пази. Зад себе си Корнуол чу другите да се качват по стълбата.

— Има и други с мен — каза той. — Те също няма да те наранят. Така че недей да викаш.

Той отдръпна ръката си.

— Какъв е проблемът, Марк? — попита Оливър.

— Една жена. Криеше се тук, горе. Нали това правехте, мис?

— Да — отговори тя. — Криех се.

Таванът все още не бе обгърнат напълно от мрака и здрачът се промъкваше през малките, незастъклени прозорчета.

Жената се отдръпна от Корнуол, но когато видя Оливър се върна обратно към него. Беше се уплашила.

— Всичко е наред — каза той. — Оливър е приятелски настроен таласъм. Той е таванен таласъм. Знаеш ли какво представляват те?

Тя кимна с глава.

— Но там имаше и някакво животно — каза тя.

— Това е Куун. И от него не трябва да се страхуваш.

— Той не би наранил дори бълха — каза Хол. — Дори понякога е толкова приятелски настроен, че направо би могъл да се отвратиш.

— Ние сме бегълци — каза Корнуол. — Или поне сме много близо до тях. Но не сме опасни бегълци. Това е Хол, а този ей там е Гиб. Гиб принадлежи към Хората от Блатото, а Хол е от Хората на Хълма.

Тя зъзнеше, но се отдалечи от него.

— А вие — попита тя. — Вие кой сте?

— Наричайте ме Марк. Аз съм студент.

— Учен — каза Оливър. — Не студент, а учен. Прекарал е шест години в университета Уалузинг.

— Търсихме подслон от дъжда — каза Корнуол. — Щяхме да се подслоним в хана, но там никой нямаше да ни приеме. Пък и нямаме никакви пари.

— Ханджията е пиян — каза момичето — и троши мебелите. Мадам се крие в килера, а аз дойдох тук. Страхувах се от него. Винаги съм се страхувала от него.

— Ти работиш в хана?

— Аз съм — каза тя с някаква горчивина — слугинята, чистачката, момичето за помията.

Тя внезапно седна върху сеното.

— Каквото ще да става — каза тя, — но аз никога повече няма да се върна там. Ще избягам. Няма повече да оставам в този хан. Той винаги е пиян, а мадам върти много добре тоягата. В края на краищата никой не е длъжен да се примирява с това.

— Ако искаш — каза Оливър, — можеш да избягаш с нас. За нас няма значение дали ще сме с един повече или не. Ние сме смела, но жалка компания. Но винаги има място и за друг.

— Отиваме на далеч и пътуването не е леко — каза Хол.

— Не е по-тежко от стоенето в хана — каза тя.

— Няма ли никой друг в хана? — попита Корнуол.

— Няма и няма и да има — каза тя. — Поне не и през нощ като тази. Не че някога е имало тълпи. От време навреме се отбива по някой друг пътешественик. Случва се да минат въглищари или дървари, които обръщат по чашка, но става рядко, защото и те нямат пари.

— В такъв случай — каза Гиб — можем да спим спокойно до сутринта. Няма кой да наруши спокойствието ни.

Куун разглеждаше пукнатините по тавана. След това се върна и седна долу, обвивайки се с опашката си.

— Един от нас ще трябва да остане на пост — каза Корнуол — и след това да събуди някой друг. Ще трябва да се редуваме през цялата нощ. Аз съм желаещ да бъда първи, ако не възразявате.

— Ще идваш ли с нас? — попита Гиб прислужницата.

— Не мисля, че е разумно — каза Корнуол.

— Разумно или не — каза тя — аз ще тръгна веднага, когато има достатъчно светлина, за да мога да пътувам. С вас или без вас. За мен няма никаква разлика. В никакъв случай няма да остана тук.

— Мисля, че е най-добре, ако тя пътува с нас — намеси се Хол. — Тези гори не са за самотно момиче.

— Ако ще идваш с нас, трябва да ни кажеш поне името си — обърна се към нея Оливър.

— Казвам се Мери — каза момичето.

— Има ли някой гладен? — попита Гиб. — Имам малко житен хляб и торба с орехи. Не е много, но може да утоли глада.

Хол изшътка.

— Какво има?

— Мисля, че чух нещо.

Те се ослушаха. Чуваше се само заглушеното тракане на дъждовните капки и ропотът на вятъра, минаващ под стрехите.

— Чух нещо — каза Корнуол.

— Чакайте. Ето го отново.

Те се ослушаха и звукът се повтори — странен потракващ звук.

— Това е кон — каза Хол. — Подкован кон. Металните му подкови се удрят в камъка.

Звукът отново се повтори, а след него се дочуха слаби гласове. След това се отвори вратата на конюшнята. Разнесе се шум от тътрене и думкане на крака. Въведоха коня. Гласовете мънкаха нещо.

— Какво мръсно място — каза един хленчещ глас.

— По-добре тук, отколкото навън на откритото — отвърна му някакъв друг. — Малко по-добре. Особено в тази шумна нощ.

— Ханджията е пиян — обади се друг.

— И сами можем да си осигурим храна и добри легла — отговори му приятелят му.

Въведоха още коне. Докато сваляха седлата, кожата им проскърцваше. Конете тропаха с крака. Един от тях изцвили.

— Намери една вила и се качи по стълбата, за да донесеш малко сено — каза някой.

Корнуол набързо се огледа. Нямаше къде да се скрият. Можеха да се прикрият под сеното, но не и сега, когато някакъв си въоръжен с вила тип в тъмнината щеше да търси сено, за да го хвърли по улея.

— Всички заедно — каза тихо той — ще се опитаме да си проправим път. Веднага, след като главата му се покаже над стълбата.

Той се обърна към момичето.

— Разбра ли? — попита я той. — Колкото можеш по-бързо. След това бягай.

Тя кимна.

Нечии крака се търкаха по стълбата. Корнуол посегна с ръка към дръжката на сабята си. Вихрушка от летящо сено премина над него и с крайчеца на окото си Корнуол видя, че това е Куун, който политна като орел с разперени крила и се приземи върху главата, която се появи през отвора на тавана. Чу се заглушен писък. Корнуол се втурна към стълбата и заслиза по нея. По средата и той улови с поглед вилата, чиято дръжка се бе опряла в пода и бодлите й, които се готвеха да го пронижат. Изви се, за да ги избегне. В долната част на стълбата се виждаше въртящ се ураган от необуздани движения. Там мъжът, който се бе изкачвал по стълбата, се боричкаше с Куун, от когото се мъчеше да се освободи. С изгарящо въодушевление Куун изпробваше ноктите си върху му. Още преди да достигне до пода с крак, с лявата си ръка Корнуол сграбчи вилата и я размаха пред себе си.

Три изригващи проклятия фигури се промъкваха към него от предната част на плевнята. В ръката на един от тях проблясваше меч. С лявата си ръка Корнуол придърпа вилата към себе си, докато дръжката й не се допря до челюстта му. След това с все сила я изпрати към викащите фигури, които се приближаваха. С меч в ръка, той вече не се страхуваше да ги посрещне. Щитът му все още се намираше на гърба му, защото не бе имал време да го премести отпред. Това беше добре, мислеше си той, докато ги чакаше да се свестят, защото, ако той бе в ръката му, нямаше да може да вземе вилата, а ако я бе оставил, другите щяха да се наранят, докато слизат надолу.

Една от трите фигури отстъпи назад, надавайки вик на болка и на изненада, дерейки с нокти вилата, забита в гърдите му. Корнуол забеляза блещукането на някакъв метал, отправен към собствената му глава и инстинктивно се наведе, издигайки меча си. Той усети как той проряза нечия плът и едновременно с това усети силен удар в рамото, който го принуди да залитне. Изпусна меча си и падна на една страна до задницата на някакъв кон. Конят го изрита с крак в корема. Превит на две, Корнуол падна на ръце и колена и запълзя, останал без дъх.

Някой го подхвана под мишниците и го поизправи. С изненада забеляза, че не бе изпуснал меча си, а все още го стискаше.

— Бързо да се махаме — каза някакъв задъхан глас до него. — Тези са много и ще ни съсипят.

Все още препънат от ритника в корема, той се опита да накара краката си да вървят и колебливо се отправи към вратата. Спъна се в някаква простряна върху земята фигура и отново се изправи, втурвайки се напред. Усети ласката на дъжда върху лицето си и разбра, че вече е навън. Светлината, идваща през прозорците на хана, освети някакви мъже, които тичаха към него. А малко по-надясно от него се намираше коленичилата фигура на стрелец, който почти безцелно изпращаше стрела след стрела. В тъмнината отекваха викове и проклятия. Някои от тичащите мъже се препъваха или се опитваха да се освободят от стрелите, които ги бяха пронизали.

— Насам — дочу той гласа на Гиб. — Всички сме тук. Хол ще ги задържи.

Гиб го сграбчи през рамото, извъртя го и го тласна напред и той отново се затича, но вече по-уверено. Дишането се улесни и остана единствено тъпата болка в диафрагмата, където го бе изритал конят.

— Вече сме достатъчно далече — каза Гиб. — Нека да си помагаме взаимно. Не можем да се разделим. Тук ли си Мери?

— Да, тук съм — каза Мери с уплашен глас.

— Оливър?

— Тук — каза Оливър.

— Куун? Къде по дяволите си, Куун?

Някакъв друг глас каза:

— Не се притеснявай за стария Куун. Той ще ни догони.

— Ти ли си, Хол?

— Да, аз съм. Няма да се опитат да ни последват. Мисля, че им стига за тази нощ.

Корнуол внезапно седна долу. Почувства влагата на земята, проникваща през панталоните му. Опита се да вкара обратно меча в ножницата.

— Момчета, справихте се великолепно! — каза Хол. — Марк уцели един от тях с вилата и един друг с меча. За третия се погрижи Гиб и брадвата му. Не ми оставихте никаква възможност, докато не излязохме навън.

— И ти се справяше много добре, когато те видях — каза му Гиб.

— Да не забравяме и Куун — намеси се Корнуол, — който започна атаката и изкара от строя неговия човек.

— Ще ми кажеш ли — попита Гиб жално — как точно се случи всичко? Аз не съм боец.

— Никой от нас не е — каза Корнуол. — Никога досега, през целия си живот, не съм се бил. Случвали са се няколко кръчмарски побоя в университета, но никога битки като тази. Никога такава, която да си е струвала.

— Да се измъкваме от тук — каза Хол. — Трябва да спечелим малко преднина. А както вече сме започнали, бихме могли и да продължим с ходенето. Едва ли ще успеем да намерим място, където да спрем. Хванете се здраво ръка за ръка. Аз ще ви водя, но няма да можем да се придвижваме много бързо. Не можем да си позволим да паднем от някаква скала или пък да се ударим в някое дърво. Ако някой случайно изпусне от ръка другите или пък падне да извика, за да спрем всички.