Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (9)

Девета глава

За да се превърне в емулсия, всеки яйчен жълтък се нуждае от една чаша олио — по-малко и сместа няма да стане еднородна.

Добавянето на сол към месото преди приготвянето му предотвратява неговото прегаряне.

Зелените зеленчуци губят цвета си, когато съдът, в който се приготвят, се захлупи.

Рибата се смята за напълно сготвена едва когато по повърхността на кожата се появят бели точици. Гъбите за нищо на света не се мият. Брашното трябва да бъде винаги пресято. Сушенето на месото не съхранява соковете му — тъкмо обратното.

 

 

Това бяха неоспорими истини за Ескофие. Напълно сигурни. Повтаряше си ги отново и отново наум. Цяла вечер. Те бяха безусловни. Неизменчиви. Те имаха смисъл. Самоубийството на Ксавие — не. В крайна сметка той беше католик.

— Престани да мислиш за това! — каза Сара.

Лежеше върху дългата дървена маса, където двамата бяха седели преди няколко часа.

— Все още мислиш за това — рече. — Недей! Някои неща си остават докрай без смисъл.

Студиото беше пълно със свещи. Някои беше донесъл Ескофие, още за обяда. Те бяха направени от пчелен восък и сега изпълваха въздуха със сладко ухание на карамел. Останалите бяха на Сара. Бяха все екзотични — масло от червен портокал, мирта, тамян. Цветята, които бе набрал по-рано — рози, макове и лилии, — се отвориха напълно под топлината на толкова много пламъци и се присъединиха към букета от ухания.

Подобно на десетки проблясващи звезди пламъците на свещите и ароматът им превръщаха тъмната нощ в още по-тъмна, а нейната кожа блестеше. Беше измила кръвта на Ксавие от краката си — беше толкова много, че копринените й пантофки бяха напълно съсипани. Бе измила миризмата на храна и пот от косата и кожата си — никога до този момент не бе сервирала храна. До този момент не бе имала никаква представа, че щом веднъж сложиш раираните панталони и черния фрак на сервитьора, те чака ужасно много работа. Блюдата бяха тежки, виното трябваше да бъде наливано редовно.

Обаче все някой трябваше да сервира храната, а Гамбета не можеше да се довери на никого другиго.

След като зърна разрязаните от стъклата ръце на Ескофие, Сара прецени, че тя е единствената, която Гамбета би приел на негово място.

— Най-малкото — бе отбелязала — министърът ще намери размяната за приятна изненада и ще прости всяка моя евентуална грешка при сервирането.

Не стана точно така. Гамбета бе толкова стреснат, когато Сара влезе в частната зала, за да започне да сервира, че изхвърча бесен по посока на кухнята, вдигна Ескофие във въздуха и тъкмо се канеше да удари дребния човечец, когато готвачът вдигна пред очите му нарязаните си ръце и прошепна:

— Виното.

— Трябваше да бъде тайна!

— Мисля, че можете да се доверите на любовницата си, че ще запази тайната ви, нали?

Това беше само предположение от страна на Ескофие, но очевидно се оказа вярно. Гамбета го пусна обратно на земята и се върна в частната зала. Нямаше избор. Там бяха Едуард — принц на Уелс, „Скъпият Бърти“ на Ескофие, канцлерът на Германия Ото фон Бисмарк и младият Вилхелм II, бъдещият кайзер и братовчед на Уелския принц. Всички бяха уважили поканата на Гамбета и го чакаха в частния салон на най-горния етаж.

С изсъхналата си ръка и странните втренчени очи Вилхелм II се стори на Ескофие просто едно уплашено момче. Непрекъснато се поместваше на стола си.

При вида на великата актриса Сара Бернар, облечена като сервитьор, мъжете се засмяха от неудобство. Всеки от тях се питаше колко ли от останалите са били любовници на Сара по едно или друго време, но всеки предполагаше, че присъстващите любовници на актрисата са повече от един. Не че биха се осмелили да изрекат на глас подобни неща. Разбира се.

След края на войната германците, водени от Бисмарк, се опитваха всячески да изолират французите, но непрекъснато се сблъскваха със Съпротивата, оглавявана от католиците. Германците бяха заклети врагове на Гамбета, но като политик той нямаше нищо против да им помогне да разрешат дребния си католически проблем, тяхната културкампф, или „културна борба“, както обичаше да я нарича Бисмарк, в замяна на повече власт. Скъпият Бърти пък имаше изгода да го играе посредник при сделката — и той в замяна на повече власт, както можеше да се предположи.

И така, след като наляха първото вино, Ескофие се погрижи те да пренебрегнат напълно Божествената мис Сара, а той се завърна в своята кухня, за да се заеме с приготвянето на менюто. То започваше с резени сочен пъпеш канталуп. После идваше кралското консоме, гарнирано с най-деликатната горчица на света. Следваше го пържено филе от писия в стила на жената на воденичаря — оваляно в брашно, пържено, а накрая гарнирано с хайвер. Четвъртото блюдо беше терината от крехко агнешко, напълнено с гъши дроб и трюфели. Петото беше пилешки аспик. Шестото — рачешко суфле. И сладкиши, разбира се, изобилие от сладкиши. Менюто действително беше зашеметяващо.

Отне часове, за да бъде подготвено и сервирано. Няколко пъти бинтовете на Ескофие се цапаха с кръв, при което той се принуждаваше да спре, за да смени превръзката си. Но иначе се считаше за голям късметлия. Най-голямата болка поеха дланите му, а при положение че Сара си предложи услугите, за него беше много лесно да заобиколи този проблем.

Като цяло всичко премина по мед и масло, въпреки че когато се стигна до агнешкото, Ескофие не позволи на Сара да го поднесе. Това щеше да бъде блюдо на Ксавие, щеше да бъде създадено от него. Затова Ескофие го качи горе съвсем сам. Когато сервира на младия Вилхелм II, момчето бързо си взе една хапка и поиска повече.

— Изумително! — рече. — Трябва да изпратите рецептата на главния готвач в двореца! Това е толкова германско! Направо кралско блюдо!

„Младите нямат никакво историческо чувство“ — помисли си той.

Вече наближаваше полунощ. Всичко им се струваше толкова отдавна. Сара отново беше гола.

— Обеща ми, че ще усетя вкуса на лунната светлина — рече тя.

— Тогава затвори очи!

Кожата й ухаеше като краве масло. Косата й падаше на меки вълни по раменете й — напомняше му за есен, за обагрени в медно-златисто хълмове. Белегът с форма на полумесец на корема й наистина беше единственото й несъвършенство — и въпреки това той не можеше да се реши дори да я целуне.

— Забравил съм си сърцето някъде — промърмори.

— Престани да мислиш.

Ала той не можеше. Когато за първи път видя Сара тази вечер, тя беше на колене и държеше главата на Ксавие в скута си като мадоната с нейния свят син, току-що свален от кръста. Кръвта на транжора изтичаше по дъските в килера за месо. На Ескофие му се стори, че това е най-самотното място на света, в което можеш да умреш. По стените около приятеля му се редяха лавица след лавица с телешко, оставено да съхне. Килерът беше буквално препълнен с месо. Въздухът беше студен. Вонеше на разлагаща се плът и мухъл. Отговорникът на сладкарите Жюл, някогашната медицинска сестра от болницата на Сара в театър „Одеон“, стоеше прав зад нея. Беше изпълнен с гняв и със силно зачервени очи.

— Острие право в сърцето.

Жюл отговори на въпроса, който не беше зададен. Беше повече от ясно, че вини за това Ескофие.

Сара натопи пръстите си в олио и направи върху челото на Ксавие знака на кръста. След което изрече:

— Нека чрез това свято миро Господ Бог в любовта и всеопрощението си ти помогне с милостта на Светия дух. — После направи същия знак върху ръцете му и рече: — Нека Господ Бог, който те освобождава от греха, те спаси и те издигне.

„Последно причастие“ — помисли си Ескофие. Сигурно беше научила думите от манастира. А може би от театъра.

— Амин — завърши Жюл.

— Изпратихме да доведат полицията и й платихме — каза Сара. — А аз просто дойдох да ти кажа, че съжалявам за начина, по който си тръгна този следобед. Изглеждаше разстроен. Но заварих това тук. Намерил го е Жюл.

Ескофие чуваше зад себе си тътренето на краката на своята кухненска бригада. Представи си мъжете и техните зачервени, потни лица насред горещината на печките, в техния личен ад. Искам твърде много от тях. Сведе очи към кървящите си ръце.

Жюл вдигна трупа на Ксавие от пода, метна го на рамо, сякаш беше чувал с брашно, и го изнесе от килера.

Сара и Ескофие не тръгнаха след него. Останаха заедно в претъпкания влажен килер. Тя пое кървящите му ръце в своите, огледа ги внимателно и изрече:

— Гамбета?

Той кимна.

— „Малкия Мулен Руж“ беше единственото, което бе останало на Ксавие, а аз го заплаших, че ще го изгоня — рече.

— Не мисли повече за това. Ядосан си.

— Никога не допускам ядосване и гняв в кухнята си.

А после тя направи онова, което бе сторила по-рано същия ден — целуна върховете на пръстите му един по един. Той се отдръпна. Кръвта му беше върху устните й.

— Германците — каза. — Те са почетни гости на Гамбета, следователно са и мои почетни гости. Освен това Вилхелм е просто едно момче. Поиска си втора порция, както би сторило всяко дете.

Искаше му се да каже: „Нямах никакъв друг избор, освен да ги приема“. Но това не беше вярно и те го знаеха и двамата.

— Не мисли повече за това.

Светът изведнъж стана тесен и опасен, но тя целуна вече бинтованите му ръце толкова нежно, че той усети как страстта му към нея се събужда.

— Обеща ми, че ще вкуся луната, нали така беше? — прошепна тя.

— И ще си изпълня обещанието — каза той, макар да долови в гласа си все още екота на тъгата.

Ескофие бавно сгъна фрака си, свали шалчето си и нави потъмнелите от виното маншети на бялата си риза. Изми внимателно ръцете си със студена вода и ги уви в чист бинт. Когато извади тапата на високото тънко шише с масло от бели трюфели, мрачният наситен аромат на влажна земя автоматично заземи уханието на цветята и свещите.

Сара се засмя от удоволствие.

— Само този аромат е достатъчен, за да ме накара да се чувствам така, сякаш съм гола в джунглата през нощта.

— Въздухът е топъл, нали?

— Да.

— И установяваш, че не можеш да заспиш.

— Да.

— Хубаво.

А после, капка по капка, много бавно Ескофие започна да излива тънка струйка масло от бели трюфели между гърдите й, та чак до хълмчето на корема й. След това с два пръста започна нежно да го втрива в кожата й.

Тя започна да диша бързо и учестено. Както и той. С малка блестяща лъжичка, направена от черупките на диви скални стриди, Ескофие бавно започна да поставя миниатюрни купчинки хайвер, всяка от тях перфектен кръг, върху платото на ключиците й. Всяка от купчинките проблясваше в собствена светлина — старо злато до блед абанос, а после нежно сиво до синьо-черно.

Тя беше истинско пиршество за очите му. Паднал ангел, обграден от звезди и дарен с уханието на небесата. Със седефената лъжица той загреба миниатюрните синьо-черни рибни яйца от първата купчинка и ги постави върху устните й.

— Луната — прошепна.

Тя не отвори очи. Остави хайверът да се плъзне сам по езика й. Той знаеше, че щом тънката кожица се разтопи, вкусът ще бъде деликатен и мимолетен. Както и беше. Разбра го по изражението на чисто удоволствие по лицето й.

От най-тъмната белуга до златния алмас, кремовиден и изискан, после до есетрата с нейния намек за орехи и сметана, и чак до дребните сиви яйца на севругата с техния натрапчив аромат на море, Ескофие хранеше Сара с цяла вселена от луни. А тя на свой ред посрещаше всяка от купчинките хайвер с целувка, като всяка следваща беше по-страстна от предишната. Но когато накрая го придърпа върху себе си, той се отдръпна. Дишаше учестено.

— Съвършенството — рече — не трябва да бъде печелено толкова лесно.

Когато по-късно си припомняше тази вечер, Ескофие никога не говореше за Сара. Нито за Ксавие. Говореше обаче за частната вечеря на няколко важни мъже. Казваше, че приготвената от собствените му ръце вечеря се е превърнала в началото на голямо приятелство между Франция и Англия. Често изтъкваше, че прочутото Споразумение за приятелство, Антантата Кордиал — поредица от договорки между двете страни, която стана официална едва през 1907 година, е била зачената още през онази вечер в „Малкия Мулен Руж“.

Но подробностите от вечерта оставаха пълна тайна. Единственото, което Ескофие казваше, бе, че Леон Гамбета е поръчал частен салон за специална вечеря за Принца на Уелс, Скъпия Бърти и „друг важен чуждестранен дипломат“, чието име очевидно беше забравил, въпреки че що се отнася до менюто, го помнеше до последния детайл.

— Менюто беше изключително добре обмислено — обичаше често да казва великият кулинар по този въпрос.

Това беше събитие, с което той особено се гордееше, въпреки факта, че няколко дена след тази вечеря, на 13 юли в град Бад Кисинген, един ревностен католик на име Едуард Кулман направи опит за покушение срещу Бисмарк. Казал, че бил подтикнат към подобна крайна мярка от желанието си да защити католическото право.

Говореше се също така, че мъжът бил голям почитател на френския театър и особено на мадмоазел Сара Бернар.

Огюст Ескофие — живот в рецепти

Мус дʼЕкревис

Мус от раци

Първо трябва да подберете четирийсет доста големи и енергични сладководни раци. Те трябва да бъдат пълни с живот, в състояние безпроблемно да ви захапят кутрето. Ако се налага да проверите, помолете някой помощник — те в крайна сметка са за това.

След като раците са подбрани по гореказания признак, отворете бутилка моет. Излейте виното в купа. Пуснете вътре раците. Отдръпнете се. Те няма да се дадат лесно, но бъдете сигурни, че това е милостива смърт — такава, каквато бихте избрали и за себе си.

Историята казва, че аз съм сервирал това блюдо за първи път на германския император Вилхелм II. Което е напълно вярно. Блюдото беше поднесено на 18 юни 1906 година на борда на луксозния лайнер „Америка“. И с това въпросът приключва. Дискретността е важна добродетел в този сложен свят.

След като извадите раците от купата с виното, сгответе ги бързо в традиционна смес мирпоа. Тя трябва да представлява фино нарязани кубчета — което в никакъв случай не трябва да се бърка с кълцане, защото, ако тази смес от зеленчуци се накълца, ще се получи матиньон, а не мирпоа, което вече е съвсем друго блюдо. Сместа мирпоа трябва да се състои от два моркова, две глави лук, два стръка прясна целина, взета от сърцевината, една супена лъжица солено свинско, нарязано в селски („пейзан“) стил (за американски готвачи това означава, че свинското трябва да бъде с размери ¼ инч на ¼ инч на ⅛ инч), стрък мащерка и половин дафинов лист, натрошен. Проста работа.

Овлажнете сготвените раци в половин бутилка моет. Какво ще направите с другата половина от бутилката, ще зависи от това дали наблизо има млади дами.

Извадете от черупките. Подравнете. Охладете. Стрийте с три унции червено масло (Вариант 142 от „Кулинарен наръчник“), ¼ пинта студен рибен сос велуте (постарайте се обаче сосът да е къкрил с бульона от най-леката възможна риба, така че просто да осигури бележка под черта, която казва „риба“, а не целият оркестър на цар Нептун!) и шест супени лъжици разтопено рибно желе. (То трябва да бъде приготвено от най-финия персийски хайвер и сухо бяло шампанско с неоспоримо качество, каквото например е „Моет“, обаче не използвайте същото вино, с което сте отнели живота на раците, защото сълзите им добавят твърде много сол.) Пасирайте. Прецедете през фино сито. Положете в лед.

Сега добавете сметана. Когато човек готви за кралски особи, винаги трябва да има сметана. Те просто я изискват. Предполагам, защото си нямат никаква представа колко евтина е всъщност. Излейте пинта гъста сметана в купа и разбийте. Докато биете, е много важно съзнанието ви да е спокойно. Ако сте ядосани или уплашени, ще превърнете сметаната в масло, а това не е желателно.

Вероятно точно затова днес хората изобщо не се интересуват от добрата храна. Тревожат се, че германците пак ще дойдат. Но не трябва да позволяват вниманието им да бъде отвличано от политиката. Храната не е с политически характер.

Познавам императора още от момче. Братовчед му принц Едуард често го водеше в „Малкия Мулен Руж“ за ухажване на момичета — нещо, в което той не проявяваше почти никакъв интерес. Мисля, че беше заради ръката му. Тя беше изсъхнала. На никого не се позволяваше да го докосва. И никой не го правеше. Говори се, че имал буен нрав, но не е моя работа да забелязвам подобни неща.

Но пък със сигурност мога да ви кажа от първа ръка, че император Вилхелм II питаеше огромно уважение и почит към своята баба кралица Виктория — в крайна сметка майка му е нейна дъщеря, въпреки че след време престана да одобрява принц Едуард и неговия безпътен начин на живот. Накрая започна да го нарича „Сатана“.

За съжаление, когато кралете се карат, умират хора.

Интересно е да се отбележи, че когато вписах това блюдо — Мус дʼЕкревис — в менюто на лайнера „Америка“, преводачът на императора бе крайно озадачен от думата „мус“. Потърсил я във френския речник и достигнал до погрешното заключение, че означава „млад моряк“. Затова дойде да ме пита дали наистина смятам, че германският народ са канибали.

Хората не би трябвало да задават въпроси, чиито отговори не биха искали да знаят.

А аз рекох:

— Не мислите ли, че един млад моряк би бил далеч по-вкусен от онзи стар баварски крем, който фигурира във вашите менюта от две столетия насам?

Ще ми се да мисля, че всички се засмяха, макар да не съм много сигурен в това.

В седем вечерта, когато вечерята беше сервирана, един от офицерите разказал за тази случка на императора, като допълнил:

— Ваше величество доведе Ескофие тук специално от Лондон. А знаехте ли, че е бил военнопленник по време на Френско-пруската война и като нищо може да реши да ни отрови?

Аз, разбира се, ги уверих, че няма такова нещо.

— Можете да вечеряте спокойно — добавих. — Но ако някой ден вашата страна отново обяви война на Франция и аз все още имам сили, ще изпълня дълга си. Засега обаче можете да се отпуснете. Нищо не трябва да притеснява храносмилането ви!

А после двамата с Негово величество си стиснахме ръце като джентълмени.

Вероятно сега се питате как след всичките тези години помня точно какво съм казал. Е, мемоарите са припомняне. Това е начинът, по който аз си спомням момента, а величието на един човек се определя от начина, по който той вижда собствения си живот. Истината няма никакво значение. Всъщност често е дори нежелана. В мемоарите се търси усещането за дълбочина. Може ли разказвачът на разказа да разбере смисъла на собствения си живот? Може ли да схване своето собствено място в историята?

Затова няма никакво значение дали историята е вярна или не. Кой ще да е този глупак, който търси истината в мемоари? Ако има такива, значи са най-скучното нещо на света. Единствената истина, която ви трябва да знаете, е, че това са думите, които бих желал да кажа в онзи момент, а то би трябвало да ви подскаже какъв съм. Може да съм искал от него да дойде в кухнята ми и да ми се извини за страданията ми, да се извини за това, че не съм бил третиран човечно като военнопленник на дядо му. Може да съм искал да кажа: „Единственото, което виждах около себе си, бяха нечовешките последици от братоубийствените войни. Можем да сме германци, французи, англичани или италианци, но защо да водим войни? Когато човек си спомни за извършените през войните престъпления за вдовиците, сираците, осакатените и обезобразените, за нещастните жени, поругани от войските на завоевателя, не може да не потрепери от възмущение!“.

Може да съм искал да кажа всичко това, защото именно така се чувствах. Нищо чудно и да съм го изрекъл.

Когато мусът от раци е готов, украсете го със сварените опашки, настъргани трюфели и перфектен стрък кервел. Покрийте с пласт полупрозрачно рибно желе и сервирайте върху сребърен поднос, покрит с лед.

Именно заради това блюдо — „Мус от раци“, и един с нищо незабележителен ягодов пудинг, който кръстих „Императорски ягоди“, вестниците по целия свят гръмнаха, че император Вилхелм II ми бил дал титлата „Готвач на императорите и император на готвачите“.

Това не е съвсем вярно.

Полезно е да знаете, че това събитие се случи по време, когато всеки майстор готвач бе наричан „крал“ или „император“. Дори и за Риц често говореха, че е „хотелиер на кралете и крал на хотелиерите“. А за подаграта, която като че ли сподиряше редица мои клиенти, казваха, че е „болест на кралете и кралица на болестите“. Очевидно това беше просто една хубава игра на думи, която хората често обичаха да използват.

Така че, дори и императорът действително да бе изрекъл тези думи, те не биха означавали нищо.

Онова, което всъщност изрече, беше:

— Аз съм императорът на Германия, но ти си императорът на готвачите!

Което вече е съвсем различно.

Важно е също така да се разбере как точно го каза. В гласа му имаше известно смирение. Даже леко ми се поклони. Императорът беше решил да замине на малък круиз с кораба „Император“, преди той да се отправи на първото си официално пътешествие. Кръстен на него, корабът беше най-новият и най-голям плавателен съд по онова време — след потъналия само месец преди това „Титаник“, който отнесе със себе си и целия ми кухненски екип. Ужасна загуба! Бяха велики и славни мъже!

След като научили за работата ми в „Титаник“, германците наеха компанията „Риц Хотел Дивелъпмънт“ да подреди и управлява кухнята на кораба „Император“. Задачата ни беше освен това да пресъздадем до последната подробност трапезарията на хотел „Риц — Карлтън“ в Лондон. Копието се оказа толкова точно, че имах чувството, че всеки момент тук ще се появи самият Сезар Риц, бодър и щастлив, за да поздрави гостите. Но по това време, разбира се, той вече бе напълно полудял. Въпреки това често ми се случваше да го виждам на този красив кораб.

Когато човек достигне до определена възраст, единственото, което вижда, са призраци.

Поради голямото ни приятелство лично император Вилхелм II ми бе уредил да отида в Германия, за да създам ресторанта на този великолепен кораб. А после изиска завръщането ми, за да управлявам всичко. Нямаше никакъв страх от мен, макар да се говореше, че аз съм единственият човек, който би могъл да го отрови. Въпреки това последният път, когато се срещнахме, аз наистина казах: „Ако вашата страна някой ден отново обяви война на Франция и аз все още имам сили, ще изпълня дълга си“. Но когато пак ме помолиха да служа на Негово величество, изобщо не се поколебах. Заминах радостен и много горд.

По онова време той не беше наш враг.

Задачата да храниш императора и неговия двор с толкова кратко предизвестие беше истинско предизвикателство, почти невъзможна задача. Качих се на кораба на 7 юли, за да започна подготовката. Два дена по-късно на кораба се качиха 110 гости, голяма част от които най-прочутите имена сред германската аристокрация. На следващия ден точно в десет сутринта на борда се качи и императорът с двора си, така че ние трябваше да сервираме официален обяд на 146 гости, последван от монументална вечеря. На следващата сутрин, след английска закуска, състояща се от чай със сметана, пържени яйца, бъбречета, пържоли, котлети, печена риба и плодове, Негово величество влезе в Палмовата стая, за да ме приеме. Разтърси топло ръката ми, като стар приятел, благодари ми, че съм изминал целия този път от Лондон, за да дойда тук, а после заговори надълго и нашироко за ягодовия пудинг.

Знаех, че преди няколко години той бе претърпял нервен срив. Понякога това се усещаше. И въпреки това в очите му все още виждах сериозния младеж от дните, когато идваше да вечеря в „Малкия Мулен Руж“, така че, като баща на двама малки сина, казах:

— Ваше величество, моля се преди края на вашето управление да станем свидетели на момента, когато ще се извърши най-великият хуманитарен акт на света — помирението между Франция и Германия!

Тези мои думи извикаха сълзи в очите му. Той ме увери, че това помирение е и неговото най-голямо желание, нещо, за което е работил и продължава да работи, но за съжаление непрекъснато оставал неразбран и неоценен.

Което беше напълно вярно. Журналистите по целия свят го описваха по вестниците като злодей. А после каза:

— Имам огромни надежди да видя желанието си реализирано и се моля за това с цялото си сърце — за доброто на човечеството. Най-голямото ми желание е помирението!

Записах думите му почти веднага, след като ги изрече, и после години наред си ги четях и препрочитах. На немски думата за помирение е Versöhnung. На френски е réconciliation. Това са напълно различни думи, въпреки че по онова време не си дадох сметка за това.

Малко след нашата среща, на 3 август 1914 година, императорът обяви война на Франция.

На 1 ноември 1914 година моят скъп син Даниел, лейтенант от 363-ти Алпийски полк, беше убит от германски огън. Един-единствен куршум бе разкъсал лицето му, убивайки го моментално и оставяйки четирите му деца на моите ръце.

Бриа-Саварен веднъж каза: „Кажи ми какво ядеш и аз ще ти кажа кой си“.

Благодарение на германците съм погълнал твърде много неща, които бих предпочел да забравя — коне, плъхове, болонки, — а това ме направи гладен по множество и неописуеми начини.