Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (8)

Осма глава

Ескофие беше чувал за прословутото коледно меню по време на войната, разбира се. Когато някъде сервират кенгуру и слон, това не остава незабелязано, даже по време на обсада.

Животните от зоологическата градина бяха последната спасителна сламка за ресторанти като „Воазен“. Преди обсадата управителят на ресторанта беше заредил избите с аквариуми риби, живи зайци, прасенца сукалчета и диви кокошки, но към месец декември вече и конското месо беше свършило. И, както показваше Гюстав Доре в безсмъртните си творби, пазарите бяха започнали да продават убити и почистени плъхове по франк парчето, по-големите, наближаващи килограм, за по франк и половина.

Коледа се оказа деветдесет и деветият ден от обсадата на Париж. Празничният банкет от подобни мащаби бе неизбежен. Зоологическата градина в Жарден дьо Плант вече не бе в състояние да изхранва екзотичните зверове. Дори прочутите Кастор и Полукс — единствената двойка слонове в цял Париж, не бяха пощадени. Коледното меню беше като знак на почит към тяхната красота и празненство на спасението — или поне за онези, които можеха да си го позволят. А те не бяха много. По-голямата част от парижаните умираха от глад, хранителни натравяния или пневмония. И въпреки това животът по ресторантите продължаваше. В крайна сметка те бяха душата на този град.

Когато Ескофие зърна списъка с вината, който Гамбета му връчи за тайната си вечеря, той разбра, че в него няма нищо случайно — това бяха същите вина, предложени с онова прочуто коледно меню — „Латур Бланш 1861“, „Шато Палмер 1864“, „Мутон Ротшилд 1846“, „Романе-Конти 1858“ и дори „Гран Порто 1827“.

— И „Болинджър“, нали? — попита Ескофие, с което накара Гамбета да се усмихне.

— Разбира се, че знаете — каза той. — Знаех си, че е невъзможно да го скрия от вас.

— Никога не забравям меню. Това е едновременно моя дарба и проклятие. За съжаление единственото вино, с което разполагаме в нашата изба, е „Мутон Ротшилд“, но пък то е красиво и меланхолично вино, така че ще успее да събуди подходящия спомен.

Коледните тържества в ресторант „Воазен“ започнаха с пълнена магарешка глава, след което преминаха към печена камила, слон консоме, кенгуру задушено, вълчи бут, приготвен като дивеч, и „льо ша фланке де рат“, т.е. котка, заобиколена от плъхове. Имаше също така терина от антилопа, пълнена с гъши дроб и трюфели — блюдо, което приличаше поразително на агнето, което тази вечер бе поискал Гамбета.

Ескофие и без това се бе изпълнил с неприятно предчувствие, което се засили още повече, когато Гамбета внезапно поиска всички сервитьори да бъдат освободени за вечерта и Ескофие не само да приготви сам храната, но и лично да я сервира.

— Били сте в Мец, прав ли съм? — попита министърът. Ескофие никога не бе крил този факт, но бе изненадан, че е известен и на Гамбета.

— Това беше отдавна — рече само.

— За един велик майстор готвач, за кулинарен магьосник като вас гладуването трябва да е непоносимо. Кажете ми, тогава не си ли мечтаехте всяка вечер за сладкиши и шампанско?

Ескофие започна да смъква от рафтовете избраните бутилки, надявайки се разговорът да вземе друга насока. Той никога не говореше за войната — беше забранил изрично разговорите за нея в кухнята си. Тя беше минало. Край.

Гамбета сложи ръка върху рамото на готвача и рече:

— Малцина са онези, които разбират красотата и страстта на храната така, както я разбирате вие. Тези сънища трябва да са били истински кошмар за вас!

Дъхът на министъра зад гърба му беше горещ и застоял. От влагата в избата по гърба на Ескофие пролазиха тръпки. Отдръпна се леко и рече:

— Сънувах Франция и нейните деца.

Има някои неща, за които човек никога не говори. Това го знаеше дори Ескофие, синът на прост ковач. Ала Леон Гамбета очевидно нямаше желание да слага точка на разговора.

— Разбира се — рече, но после се приведе и прошепна: — И въпреки това не може да не сте си мечтали за всичко това. — Посочи към вината, които бяха подредени по лавиците около тях, всяка от бутилките част от историята на Франция — мрачна и сложна.

— Човек привиква.

Гамбета изглеждаше толкова блед на светлината на свещите — по-скоро като спомена за човека, а не самият човек. Ескофие смъкна внимателно бутилката „Мутон Ротшилд“ от лавицата и я вдигна към пламъка на свещта, за да я огледа. Дъното беше пълно с утайка. Виното имаше нужда да поеме доста въздух, преди да бъде поднесено на масата.

— Може ли? — изрече Гамбета и пое бутилката от ръката му.

Огледа тапата. Очевидно проверяваше дали вече не е вадена, дали някой не е слагал нещо във виното. Беше ясно, че вярва на Ескофие, но само донякъде. За великия кулинар беше възмутително да бъде третиран по този начин, но той си знаеше, че изричането на глас на подобни неща е проява на нахалство. А и последиците биха били много по-лоши от обикновено смъмряне.

Затова само изрече:

— Виното „Ротшилд“ е много приятно. Ще останете изключително доволни от него. Напомня ми за кафява захар, шоколад и сушени сливи — невероятно силно и елегантно. Позволете да ви покажа. Цветът е забележителен.

Ескофие извади тапата и започна бавно да прелива виното в гарафа, подпомаган от светлината на свещите. Стараеше се утайката да остане на дъното.

— Удивително, нали? Рубините. Те са единственото друго нещо на света, което е толкова красиво, колкото това вино, не мислите ли?

Гамбета наблюдаваше майстора готвач как умело прелива рубинената река в гарафата, нежно, бавно и внимателно. Напоеният с мухъл въздух на избата се изпълни с тучния аромат на късно лято, зрели череши и ябълки.

— Прекрасно! — отбеляза готвачът сякаш на себе си. — Толкова е прекрасно!

Гамбета се засмя и отбеляза с изненадваща нега:

— Приятелю, вие сте лъжец! Наливате това вино така, както мъжът привежда любовницата си върху копринените чаршафи. Така че не ми казвайте, че все още не държите болката от глада в сърцето си!

— Обикаляхме гората и търсехме дивеч така, както са го правели индианците — изрече Ескофие, като продължаваше да налива. — Освен това всяко ядене, независимо колко просто беше, си беше истински празник за нас. А това е най-важното! Салам, сардини — без значение какво имаше на масата ни. Изядена с подходящата настройка, храната има способността да подхранва едновременно тялото и духа.

Гамбета пое бутилката от ръката на Ескофие и отбеляза:

— Но вие едва не сте умрели от глад! Как е възможно да не изпитвате гняв?

Този разговор започваше да му дотежава. Вече беше повече от ясно, че германците наистина ще бъдат гости на министъра, така че щеше да се наложи наистина да изпрати Ксавие у дома. И то точно тази вечер, когато бяха в намален състав, а всяка маса и за ранната, и за късната вечеря беше заета! В цялата кухненска бригада нямаше никой друг освен Ескофие, който можеше да замести транжора. Но той освен това трябваше да сервира и на министъра. Невъзможна ситуация. На всичко отгоре сега поставяха под въпрос и лоялността му към Франция!

Ескофие си пое дълбоко дъх и едва тогава отговори:

— Просто беше война. Но дори и във войната има хубави мигове. Навечерието на битката при Гравлот се падна в деня на Успение Богородично — денят на Дева Мария, защитницата на Франция. Тогава имахме един прекрасен лапен а ла субис — заек соте в пюре от карамелизиран лук и залят с коняк. Беше наистина зашеметяващо.

При споменаването на битката при Гравлот Гамбета се вбеси.

— Говорите като пълен глупак! — изкрещя и захвърли бутилката от виното на пода. — Успение Богородично, казвате, денят на Дева Мария, защитницата на Франция — та това е самият корен на проблема на Франция!

— Съжалявам, не съм искал да ви обидя — изрече тихо Ескофие. Това бе единственото, което измисли. Нямаше представа защо министърът така внезапно побесня.

— А аз ви мислех за светски човек, изискан! Виждам обаче, че съм се лъгал!

Леон Гамбета вече крачеше напред-назад из избата. Беше толкова ядосан, че като нищо можеше да си тръгне още сега, оставяйки Ескофие с прекрасно отворено вино и храна, която никой нямаше да изяде.

— Много съжалявам — повтори безпомощно Ескофие. Коленичи и започна да събира парчетата стъкло от бутилката с голи ръце. Гълъбовосивите му вълнени панталони се пропиха с вино.

— Не разбирате, нали?

— Много ми се иска да можех!

Гамбета го повдигна за яката. Платформите на обувките на Ескофие го правеха нестабилен. Едва не падна назад. Парчетата стъкло се забиха дълбоко в дланите му. От ръцете му бликна кръв. Министърът не забеляза.

— Гледайте ме в очите, когато ви говоря! — изкрещя Гамбета. — Как може да не виждате опасността около вас?!

— Но аз съм просто готвач, мосю! Светът ми не е по-голям от яйце!

— За което всички знаят, че можете да сготвите по над шестстотин начина, да. Но това внезапно смирение не ви прилича.

— Не съм имал намерение да…

— И вие, и аз отлично знаем, че повече не можем да живеем в страна, управлявана от религиозни суеверия и канони! Католиците контролират всичко, а техният фанатизъм ги прави лесно манипулируеми! Успение Богородично значи, денят на Дева Мария, защитницата на Франция, ха! Не разбирате ли как промиват мозъците на простия народ, а?!

Ескофие внезапно установи, че не може да диша.

— Значи всичко това е заради католиците, така ли?

По ръката му се стичаха кръв и вино, цапайки панталоните му, маншета на снежнобялата му риза. Скри ръце зад гърба си. Гледката на раните му със сигурност щеше да влоши нещата.

— Тези идиоти, католиците, си въобразяват, че ако поднесат по-угоено агне на небесата, ще имат голям късмет! Не можеш да ръководиш държава и армия само с късмет и глупости!

Ескофие беше наясно докъде ще доведе подобен разговор. След падането на Франция новото управително тяло — радикалната Парижка комуна, пое юздите на града и започна да арестува един след друг свещеници и видни членове на енорийските настоятелства. Няколко дена по-късно Мъчениците на Париж, както станаха известни тези хора, бяха екзекутирани в затвора „Ла Рокет“, застреляни при Бариер Дитали и заклани в Белвил. На Ескофие му се размина на косъм.

Публично Леон Гамбета се противопостави на тези екзекуции и заповяда онези от членовете на Комуната, които бяха взели участие в тях, да бъдат екзекутирани. Но ето че сега пееше друга песен.

— С католиците трябва да се справим веднъж завинаги! — отсече.

Очевидно това беше някакъв вид политическа игра на шах. Ескофие сведе очи към раните по ръцете си, към петната от вино по панталоните си.

— Това беше милост — изрече тихо и неуверено. Ръцете му бяха започнали да пулсират от болка. — Беше ни казано, че денят на Дева Мария не е избран случайно, а за да се опрем на нейната милост. И затова се надявахме на милост.

Чувстваше се като мишка в капан.

— И какво получихте в замяна? — ухили се ехидно Гамбета. — Една голяма глупост! Двайсет хиляди прусаци загинаха, но победата пак не дойде! Онзи глупак, маршал Базен, вярваше, че Бог е на негова страна и че го е дарил с милостта си, както казвате вие, затова автоматично реши, че е победил и се оттегли. А това беше чиста държавна измяна!

— Често съм казвал, че той беше предател на страната си.

— Защото беше католик!

— Защото беше глупак!

— Което е едно и също. За него Бог беше над Франция. А това никога повече не трябва да става! И всички хора го знаят! Колко дена от пребиваването ви в Мец гладувахте?

— Това не е важно. Важното е, че служех на Франция.

— Колко?

— Аз се хранех по-добре от мнозина други.

— Колко дена? — изкрещя Гамбета.

Двамата мъже вече стояха лице в лице под светлината на свещите. Ескофие бе наясно как изглежда в очите на Гамбета, който беше в крайна сметка велик мъж, герой от войната. За него готвачът беше незначително човече. Нито смел, нито храбър — просто един дребосък, недорасло дете.

Гамбета отстъпи крачка в мрака. Физиономията му беше неразгадаема.

— Аз съм патриот — изрече Ескофие. — Ако имате нужда от моето умение да пазя тайна за Франция, ваше е!

Министърът продължи да крачи все по-навътре в мрака на избата. Стъпките му отекваха по плочите. И после извика:

— Но това не е поредният бунт срещу католиците — не се заблуждавайте!

Гласът му изгърмя така, сякаш се обръщаше към тълпите. Въпрос на практика сигурно.

— Ние, като правителство, повече не желаем да споделяме влиянието си над народа с Църквата! Ние желаем единствено свобода — истинска, законова и благородна свобода и за Църквата, и за нас самите!

— Тук съм, за да служа на моята Франция — изрече Ескофие с усещането, че крещи молитви към градоносни облаци.

От дълбините на избата Гамбета се изсмя.

— А вашият бог? Не се заблуждавайте обаче — отдавна съм наясно, че сте католик. Просто се опитвам да разбера какъв вид католик сте по-точно! Кой беше онзи апостол, дето бил предал Исус, а? Юда ли? Такъв католик ли сте? Или сте Тома Неверни? Или верният Павел?

Думите продължиха да отекват между стените на избата още няколко секунди. Ескофие усети, че лицето му пламва. Ако Гамбета откажеше да му се довери, значи всичко, за което беше работил, и всичко, заради което беше страдал, щеше да изчезне в един миг. Той щеше стане същият като Ксавие — човек без корени, носен от вятъра.

— В моята кухня няма място за Бог! — изкрещя и веднага щом изрече тези думи, се почувства дълбоко засрамен. Извърна се и вдигна окървавените си ръце към лицето си. Сълзите прогориха раните му.

За миг настана гробовна тишина. А после — звук от тежки стъпки по каменните плочи. Този път по посока на Ескофие. Изтощението запъпли нагоре по тялото му. Гамбета внезапно спря в сенките. Беше толкова близо, че Ескофие усещаше миризмата му — тютюн и мокра кожа.

— Принцът на Уелс твърди, че може да ви се вярва по сърдечни въпроси.

— Франция е моето сърце.

— Защо да ви вярвам?

— Защото готвенето е наука, изкуство и най-важното — страст. Човекът, който влага цялото си сърце в задоволяване вкусовете на своите побратими, не може да не заслужава доверие.

Гамбета влезе отново в кръга на светлината и изрече през смях:

— Е, добре тогава. Значи сте от типа юда! Много добре! Тази вечер ще направите огромна услуга на Франция. С тази вечеря ние ще почетем страданията на миналото и ще погледнем напред към едно по-добро бъдеще, бъдеще, в което Франция отново ще се превърне в славната девица, която я познаваме!

На вратата на избата се почука.

Ескофие отвори бавно. Ръцете го боляха толкова много, че отсега разбра, че тази вечеря няма да бъде сред най-добрите му представяния. С огромна изненада видя срещу себе си чирака на кухнята.

— Венсан? Какво правиш тук? Защо не белиш картофи за вечерята?

Момчето прошепна в ухото му:

— Мис Бернар е в кухнята с трупа!

И побягна.