Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (6)

Шеста глава

Студиото на Сара изобщо не беше такова, каквото бе очаквал Ескофие. Не беше горещата кутийка, която обитаваше Гюстав Доре. Намираше се на най-горния етаж на малка чудата кооперация, разположена в двор точно зад булевард „Дьо Корсей“. Приличаше по-скоро на парник с множеството си високи прозорци и стъкления покрив. И беше пълно с хора, които неизвестно защо бяха до един с жълти коси.

„Като ананаси“ — помисли си Ескофие. Не бе очаквал подобна семейна сцена и се почувства неудобно, застанал на прага на огромното помещение с голяма кошница храна и бутилка охладен моет.

— Сякаш се давя в море от краве масло, нали така, скъпи ми Ескофие? — засмя се Сара. Беше облечена в бели панталони, жакет и бяло копринено шалче, овързано около главата й като на перачка. От устата й висеше цигара. Изглеждаше красива, безгрижна и дяволита.

— Да се удавиш в краве масло — какъв по-добър начин да умреш, нали?! — отбеляза той, а тя се приведе над него и го целуна и по двете бузи, както беше обичаят. И той почервеня като домат.

— Така е, и бих могла — прошепна тя. — Но все пак тук има деца.

В центъра на стаята наистина имаше дете — малко момиченце, чиято златиста къдрава коса се виеше като ореол около ангелското личице. Беше облечено като купидон, само с гащички, и държеше малък лък и стрела, с колчан на гърба. Очевидно позираше за Сара. Главата му беше наклонена надясно, а очите му гледаха към небето. Ескофие никога до този момент не бе виждал толкова красиво дете. Подобна красота се предаваше изключително трудно чрез мрамор, но не можеше да не признае, че Сара се справяше много добре. Скулптурата, върху която работеше, бе успяла да улови и невинността, и пакостливото излъчване на детето.

— Това е малката Нина — поясни Сара. — Миналата седмица беше на балкона в театъра. Аз бях на сцената и не можах да откъсна очи от нея — което си е много опасно за една актриса. Можеше да падна в оркестъра.

Една по-възрастна жена със сламеноруса коса, сплетена на дебела плитка — Ескофие предположи, че това е майката на Нина, — се усмихна, когато си представи как Сара пада сред тимпаните. Но мъжът до нея — лимоновите му мустаци го правеха безсъмнено бащата на детето — се прокашля и отбеляза:

— И тогава всички щяхме да се втурнем към вас, за да ви спасяваме и да ви вземем в прегръдките си.

Сара изгледа човека така, сякаш беше прашинка върху жакета й, и отбеляза:

— Е, може би. Но не паднах. За щастие на всички нас. — После се обърна към Ескофие и рече: — Видях творбата ви у Доре. Онази, флоралната. Много сте добър наистина!? Макът е като истински — направо не мога да повярвам как сте направили листата му така, че да изглеждат сякаш се огъват под напора на вятъра! Затова се надявам, че ме разбирате. В мига, в който я зърнах, разбрах, че трябва да й направя бюст! Едно толкова очарователно дете би трябвало да носи в себе си душата на купидон, не мислите ли?

Ескофие не беше много сигурен какво точно мисли. Бе очаквал дискретен обяд насаме с нея. А после може би и един недискретен час — Доре като че ли не се бе представил подобаващо. И след това обратно в кухнята на ресторанта, за да следи приготвянето на специалната вечеря за Леон Гамбета. Със сигурност обаче не бе допускал вероятността за обяд със семейство ананаси.

— Трябва да се връщам на работа — рече.

Сара се усмихна, като че ли бе доловила разочарованието му, бе го очаквала и въпреки това се бе подразнила от него.

— Ние почти приключихме за днес — каза. — Но ако сте твърде зает да почакате, можете просто да оставите кошницата. Запишете я на сметката на Доре.

Ескофие си представи десетките малки гълъби в ресторанта, които точно в този момент бяха подложени на скубане, попарване, печене и обливане със сос, и почувства известно родство с тях.

— Мадмоазел, може би някой друг път — промърмори.

— И не бихте почакали половин час заради мен?

— Бих чакал цяла вечност.

— Това би важало за всички останали, но аз ви моля само за половин час.

Ескофие се усмихна и се поклони. Как би могъл да й откаже?

— Да подредя ли междувременно масата? — попита.

Единствената подходяща маса в помещението беше една дълга дървена маса, затрупана с бурканчета боя и изцапани дрехи.

— Имате ли нещо чисто, с което да я застеля?

— В онези куфари до вратата има някакви дрехи и други неща. Може и да откриете нещо.

Детето започна да става неспокойно.

— Кога ще си получа специалната книжка? — изхленчи. — Главата ме заболя. Студено ми е.

— Дори ангелите понякога се държат неприлично — прошепна Сара на Ескофие. — Имайте го предвид за в бъдеще.

Като човек Сара се оказа доста по-различна от онова, което той си беше представял. Изглеждаше като напълно нормален човек и същевременно излъчваше някаква магия. Всички в стаята бяха вперили очи в нея. Което беше неизбежно.

Тя нагласи отново нетърпеливата Нина, като приведе главата й и я накара да погледне нагоре. А после с най-сребристия си глас изрече:

— Скъпо мое дете, никога не си виждала албум като онзи, който съм поръчала за теб в знак на благодарност за това, че си толкова добър модел! — Изгаси цигарата с подметката на обувката си, отново хвана длетото и се зае с мрамора. — Всеки човек на изкуството, на когото разказах за твоята красота, в момента се труди, за да ти поднесе своя дар. Например Месоние изработва акварел със сцена от войната — как пруски полк напада френска странноприемница, която е отбранявана от френски войници. Картината е дръзка и храбра като теб самата. Композиторът Гуно пък работи върху нова песен — „Чаровният модел“, защото и на него казах за това колко прекрасен модел си ти!

На Ескофие му се стори, че детето и родителите му се вълнуват много повече от огромната сума, която ще им донесе тази книга.

Междувременно той се зае да реди масата. Бе открил някакво японско кимоно, очевидно от някоя пиеса, което бе решил да използва като покривка за маса. Париж напоследък се бе вманиачил по всичко ориенталско. Кимоното беше от червен копринен брокат, изрисувано с ята бели жерави и изработено от едно-единствено парче плат. Около врата и по маншетите бе изцапано със сценичен грим, но иначе беше много красиво. Обхвана цялата дължина на тясната маса. Ръкавите му увиснаха в единия край.

Отвън бе зърнал градинка с табела „Моля, не късайте цветята“. Но в крайна сметка бяха за красива жена, нали така? Кой би се осмелил да му се скара? И така, Ескофие набра букет от бели цветя: рози, макове и лилии, с клончета розмарин, които да осигурят зеленината. Постави всичко това във висока чаша за вода, а после отвори кошницата с храна, която бе донесъл. Подреди чиниите от китайски порцелан така, че да се паднат между ятата жерави, и постави една кристална чаша за шампанското. И макар да бе ранен следобед, бе донесъл две дузини свещи.

Храната щеше да бъде сервирана по френски — не разполагаше със сервитьори, които да поднасят блюдата едно по едно. Бе се ограничил до простички неща. Тарталети, пълни със сладки стриди от Аркашон и персийски хайвер, печено пиле с трюфели, една топла багета, пастет от гъши дроб и дребни сладки ягоди, сервирани върху захаросани листенца от рози и подсладени теменужки.

Имаше някакъв приятен, домашен ритъм в този момент. В единия край на студиото Ескофие трансформираше ъгъла в елегантна трапезария. Дръпна червените кадифени завеси и запали една дузина свещи, за да създаде подходящата обстановка. В другия край на студиото Сара ваеше образа на капризното дете и редеше приказката за вълшебната книга — обещание, което надали възнамеряваше да изпълни.

Мина половин час. Както бе обещала, Сара изпрати детето и неговите зашеметени от звездния й блясък родители.

— Милите красиви идиоти — отбеляза, когато затвори вратата след тях.

— А книгата е фантазия, нали?

— Разбира се! — разсмя се тя. — Аз самата съм фантазия.

Над главите им се плъзна градоносен облак. Върху стъкления покрив забарабаниха дъждовни капки. Студиото се изпълни с аромата на цветя и влажна земя, на пръст и градушка.

Сара изми ръцете и лицето си в мивката като най-обикновен градинар. Изтърка лактите и ръцете си със силен сапун с луга, а после ги изтри внимателно с парче, откъснато от хавлиена кърпа. Ескофие наблюдаваше като хипнотизиран смирението на този момент — в крайна сметка това бе великата Сара Бернар. После тя свали шалчето от главата си и буйната й коса се разстла по гърба й. Свали ботушите си, а чорапите си нави и сложи настрани. Съблече жакета си. А след това жилетката. Панталоните. Сгъна копринената си блуза, разкопча корсета си и продължи в този дух, докато не остана напълно гола. Не спря нито за миг. Сякаш Ескофие изобщо не беше там.

А после започна да втрива в кожата си етерични масла, които му напомниха за нощна разходка в мароканския квартал на Париж, когато въздухът беше изпълнен с уханието на кимион и джинджифил, канела, кардамон и черен пипер.

Тя беше същинска Венера. Застанала чисто гола в притъмнялата стая, без капчица свян като дете. Но сред мрака, донесен от дъжда, кожата й изглеждаше толкова бяла, че сякаш бе изваяна от мрамор. И си оставаше недосегаема като статуя.

Дъждът барабанеше все по-силно върху стъкления покрив. Ескофие го усещаше чак във вените си.

Сара се обърна към него и очевидно й стана весело, че той все още седи там.

— Повечето мъже досега щяха или да избягат, или да ми се нахвърлят.

— Аз не съм като повечето мъже.

И двамата се заслушаха в песента на дъжда. Като че ли ставаше по-лека. Пламъчетата на свещите, поставени върху дългата червена маса, затопляха атмосферата.

— Виждате ли това тук? — посочи Сара към един белег във формата на полумесец встрани на корема й. — Това е единственото ми несъвършенство. Одеон. По време на обсадата.

Преди четири години, по време на Пруската война, Сара бе превърнала театър „Одеон“ в болница. Тя и останалите актьори работеха като медицински сестри. Нае и лекари. Беше разменила сексуални услуги срещу правителствени дажби за ранените, а в съблекалнята си отглеждаше цели ята кокошки и патици, за да храни онези, на които им оставаха броени дни живот. Жюл — отговорникът за сладкишите в бригадата на Ескофие, бе работил там с нея. Двамата рамо до рамо са събирали мъртвите и умиращите от улицата. Вървели са през мрака на войната, помагайки с каквото могат.

— Мъртвите — беше казал веднъж Жюл на Ескофие. — Толкова много, че до края на живота си не можеш да ги забравиш. И каква воня само!

Ескофие отлично разбираше какво има предвид неговият главен сладкар. И той бе пътувал като готвач с армията на Наполеон III, после беше военнопленник от Мец, а накрая бе пристигнал в Париж точно по времето, когато бяха започнали да колят католиците (какъвто беше и той) като добичета по улиците. Твърде много смърт наистина.

— Тази вечер ще ми гостува Леон Гамбета — каза на Сара той и в мига, в който го изрече, не можа да повярва какво е сторил. Нещо в нея го караше да иска да й каже всичко. — Но иначе това е строга тайна. Организира някаква среща.

Лицето на Сара пребледня, когато чу името на Гамбета. Дъждовните облаци отминаха и слънчевите лъчи нахлуха през стъкления покрив. Кожата й се превърна от мрамор в хартия, а тя самата стана изведнъж уязвима и крехка. Ескофие се обля в пот.

По време на обсадата Леон Гамбета — бившият министър на вътрешните работи и войната, бе заповядал на французите да се бият до смърт. „За нищо на света не се предавайте!“ — бе призовал народа. И народът го беше послушал. Хората не го чувстваха като задължение. Френският гений и изобретателност бе на тяхна страна — всеки войник в армията бе екипиран с новата пушка със задно зареждане „Шаспо“, а неколцина разполагаха дори с митрелюз — една от първите картечници. Националната гордост бе в апогея си. За съжаление французите не можеха да се сравняват с пруската армия, която бе далеч по-многочислена. Скоро Париж бе обграден.

Гамбета не се уплаши. Подобно на повечето мъже, родени красиви, той така и не допусна вероятността от провал. Беше силно емоционален и непокорен, податлив и на красноречие, и на героизъм. Бе останал само с едно око, а празната кухина на другото напомняше на всички, че той разбира що е това загуба и е в състояние да я преодолее.

За този период от време Гамбета бе олицетворение на Париж и цял Париж го знаеше. Той имаше план. Щеше да се издигне с балон „Арман-Барбе“, да премине над вражеските линии и да отлети за Тур, където ще организира армия, за да си върне столицата.

Това беше акт на свещен гняв.

В уречения час всички се събраха там, където сега е „Сакре Кьор“. Докъдето поглед стигаше, беше пълно с хора. Рамо до рамо, от долините и хълмовете градът наблюдаваше как Гамбета, облечен в кожено палто до пети, преминава с театрална тържественост през тълпата. Приличащ на светец, с обезумели очи, той се прехвърли в коша на балона. Вдигна глава към огромния, пълен с газ балон, и към пламъците, които го захранваха, и после кимна. Десетината мъже на земята, които държаха въжетата, започнаха един по един да ги пускат. Междувременно Гамбета разгъна трикольора и се провикна:

— Да живее Франция! Да живее Републиката!

Тълпата поде думите му. Хората крещяха и плачеха. Страхът и радостта вървяха ръка за ръка.

Не щеш ли обаче, балонът не се издигна чак толкова бързо. Завъртя се, наклони се и застина ниско над земята, отнасяйки със себе си всички надежди на Париж. А после, внезапно, без никаква причина, взе, че се издигна. Подобно на призрак, той започна пътешествието си към Тур на крилете на надеждата.

Но Гамбета пристигна твърде късно. Преди да успее да събере армия, Наполеон III бе заловен, а Франция — окървавена и победена, се бе предала.

— Бяхме готови да го последваме и в ада — рече Сара на Ескофие, прокарвайки пръст по ръба на шалчето си. — Армията продължи да складира експлозиви в мазето на театъра. Всеизвестно е, че да бомбардираш ранени, е варварски акт. Така ми каза Гамбета. Но май трябваше да го каже и на прусаците.

Замисли се, а после продължи:

— Тото беше малко момченце. Баба му го остави на моите грижи. Беше като Нина — красив, червенобузест, мързелив и очарователен. Стоеше само на няколко крачки от мен, в двора, когато започнаха да ни бомбардират, и той бе разрязан на две от един снаряд.

В гласа й се усещаше безстрастност, която бе твърде неочаквана. Ескофие бе гледал всичките й изпълнения на сцената. Ако това беше монолог, написан от Виктор Юго, Сара щеше да накара дори прозорците да се разтресат от нейната мъка. Но ето че сега стоеше пред него, дребна и гола, и просто шептеше.

— А после, разбира се, дойде мирният договор и сега прусаците са германци, а части от Франция вече не са френски. И всичко трябва да бъде простено — така ни повтарят. Обаче Тото, красивият Тото… За него мирът не успя да настъпи. Сякаш тигър разкъса тялото му с острите си нокти и го изпразни с особена, префинена жестокост.

Погледът, с който се сдоби Сара, напомни на Ескофие за конете в неговия полк. Един по един, той бе принуден да коли красивите и умни животни — войниците умираха от глад. Казваше молитва, клъцваше бързо гърлото на поредния, а после задушаваше, вареше и печеше месото им, казвайки си, че всеки живот, който е отнел, ще спаси поне дузина други. Леща, грах, зрял боб и паста — грабваше каквото намереше, за да помогне на месото да бъде сдъвкано, да увеличи количеството на храната и така да отложи, колкото му е възможно, смъртта на следващия горд звяр.

Три дена след като армията се предаде, край Бан-Сен-Мартен бяха останали само три, подобни скелети коне. И тогава тези животни, които бяха отнесли ездачите си към бойното поле и които Ескофие бе хранил с всичко, което намери, извърнаха към него безжизнените си очи. Както стори и Сара в този момент.

— Онова, което сте сторили за Франция, е било много храбро — каза той.

Тя поклати глава и рече:

— Не, това беше просто мой дълг. Освен това имах възможност да изпратя майка си, сестра си и малкия си син в Хага, така че можех да си позволя и прояви на храброст. А повечето хора просто нямаха друг избор.

Извади от куфара една роба и я облече. Беше от бял сатен с бели пера около гърлото, китките и по ръба на пищния шлейф. На този фон червената й коса сякаш пламна. Кожата й стана още по-прозрачна. Но очите й бяха потъмнели от мъка.

После седна срещу Ескофие, а той попита:

— Но защо ми разказвате всичко това?

— Защото не искам между нас да има илюзии.

— Но вие сте актриса! — отбеляза усмихнато Ескофие. — Как е възможно между нас да няма илюзии?

— Онова, което виждате на сцената, е дестилат от историята на сърцето ми. А това, което виждате сега, е човекът.

Той й наля чаша моет. Тя отпи голяма глътка. Тишината между тях стана неловка. Те бяха в крайна сметка двама непознати.

— Много добре — кимна накрая той. — Какво още трябва да знам?

— Че израснах в манастир и исках да стана не само монахиня, но и светица. Исках да обичам Бог с безгранична любов.

Ескофие се отпусна назад в стола си и отбеляза:

— Сега вече мисля, че ми се подигравате.

— Вярно е.

— И все още сте католичка?

— Не. По рождение съм еврейка, но познавам много католици, голяма част от които са смели радикали. Споделям идеите им и съм ужасена, че тук, във Франция, ги преследват. Но за мен Бог не може да съществува. Не е възможно. Ако съществуваше, защо тогава не спаси Париж?

Ескофие усети мъката й така, както усещаше и своята. Бе си задавал същия въпрос, при това многократно.

Взе една малка, ароматна ягода и отбеляза:

— Това не е ли дар от Бога?

— Това просто е въплъщение на лятото, нищо повече.

Погали устните й с ягодата.

— А ароматът?

— Обещание за красота, което не може да бъде спазено.

Ескофие леко целуна устните й — просто ги докосна със своите, нищо повече.

— А вкусът?

Постави ягодата в устата й и видя по лицето й онова, което вече дълбоко в себе си знаеше. Сладостта на тази ягода действително беше голяма.

— Как тогава може да няма Бог? — прошепна.

Тя се засмя и пое дребните му ръце в своите.

— Вие сте удивителен човек, скъпи ми Ескофие! Обещайте ми, че винаги ще си останем приятели!

Приятели ли? От тази дума го заболя. Той бе очаквал много повече.

Отдръпна се бавно от нея и се изправи.

— Ще изпратя момчето да прибере тези неща, когато приключите с обеда си — каза.

И си тръгна, без да изрече и дума повече.