Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (5)

Пета глава

В „Малкия Мулен Руж“ имаше помещения, в които да бъдеш видян, помещения, в които да се изгубиш, и помещения, от които никога да не си тръгнеш. Ресторантът, който беше отворен само през летните месеци, съдържаше поредица от градини с беседки от рози и люляк, които пълзяха по стените, разпръсквайки аромата си. Вътре имаше две официални зали за хранене на първия етаж, две големи частни зали на втория и няколко по-малки помещения за по-интимни вечери на третия и четвъртия етаж. Общо помещенията бяха трийсет, а частният вход на улица „Жан Гужон“ №3 беше скрит от люлякова горичка.

Всяка вечер драмите в помещенията за хранене се развиваха на фона на музиката от оркестъра на Наполеон Муса, който свиреше на подиума от другата страна на улицата, в парка „Шанз-Елизе“. Тази нощ не беше по-различно.

Ескофие обикновено обикаляше трапезариите, за да целува ръка на дамите, които бяха посрещани дискретно през страничния вход. Но тази нощ той чакаше в кухнята с надеждата да зърне Сара как излиза от студиото на Гюстав Доре или може би да я завари пред задната врата, чакайки го, за да му благодари за елегантната вечеря.

„Невъзможно е да не е била развълнувана“ — помисли си той, докато гледаше двойките в парка, осветени от газовите лампи. Дамите в техните елегантни бухнали рокли и шапките с паунови пера. Мъжете с техните фракове и бастунчета със сребърни дръжки. Те се разхождаха по слабо осветените алеи в парка или пиеха вино в тъмнината на дърветата. Муса и оркестърът му бяха посветили вечерта на произведенията на Венсан Динди, най-вече камерните — очарователен фон за една вечер в парка.

В осем вечерта, когато бе обслужен и последният клиент в „Малкия Мулен Руж“ и чакащите файтони с две колелета започнаха да потеглят един по един, оркестърът в парка засвири „Квартет за пиано и струнни инструменти в ла минор, опус 7“. Това бе едно от любимите произведения на Ескофие. Радостта от музиката, свенливостта, а после и дръзкият танц на клавишите и струните винаги му напомняха за баба му, за топлината на нейната кухня и за обичта, която тя демонстрираше към малкото момче, което искаше да научи изкуството на готвенето.

Тази вечер обаче „Квартетът“ го ядоса. Единственото, за което бе в състояние да мисли, бе, че Сара и Доре също го слушат, но с преплетени тела. Някои намираха Доре за красив мъж, но за Ескофие той изобщо не беше такъв. Приличаше на образована маймуна с разчорлена коса и абсурдни дрехи — независимо от сезона той се подвизаваше с панталони на точки и шалче на точки, но в неподходящ цвят. Какво би могла да види Сара в него освен таланта му?

Но в мига, в който си го помисли, Ескофие осъзна, че именно това би могло да бъде нещото, което би привлякло Сара към него. Защото в крайна сметка именно той бе илюстраторът на творбите на Милтън, Данте, лорд Байрон и онзи испанец Сервантес и неговия „Дон Кихот“. Не минаваше и седмица, без да се появи нова книга, илюстрирана от Гюстав Доре. Той беше богат и преуспяващ, но беше много повече от това — и Ескофие го знаеше. Доре беше сърцето на Париж. Неговите гравюри на Пруската обсада показваха града на колене — майка, гледаща с ужас как войник убива невръстната й рожба, а по сергиите на пазара продават плъхове, котки и кучета. Доре бе виждал всичко това с очите си, бе го преживял — всички го бяха преживели. И той го увековечи заради всички тях, така че никой да не забрави.

Аз не съм нищо повече от един готвач.

И въпреки това Ескофие не бе в състояние да се отдели от прозореца. Само още един последен поглед. Когато персоналът си тръгна, той остана.

Часове по-късно хлебарят го завари заспал на стола, обърнат към улицата. Разтърси го нежно и прошепна:

— Папа̀, дойдох, за да почвам днешния хляб.

— Аз просто…

Ескофие разбра от погледа на хлебаря, че няма нужда да му обяснява. Той знаеше. Сигурно всички вече знаеха.

— Да. Добре. — Изправи се. Изпъна жилетката си. — Моля те, уведоми персонала, че днешното меню ще бъде в чест на моя личен триумф — на успеха на блюдото, което създадох за нашата мис Бернар и за почитаемия Гюстав Доре, вече мой бивш учител. Ще бъде „Агнешко с дресинг от лешници в сърца от артишок“ и „Гълъб яхния“.

Хлебарят го погледна объркано.

— Сърца от артишок и гълъби?

— Струва ми се подходящо, не мислиш ли? Гълъбът е наивник, а „Сърцето от артишок“ е мъж, който се влюбва във всяка жена, която види.

Мъжът се разсмя и прегърна Ескофие като роден син.

— Такъв е животът — рече. — Наслади се на разбитото си сърце сега, докато можеш. Съвсем скоро ще се появи подходящата жена и ти ще се превърнеш в женен старец като мен с твърде много деца и твърде малко време за сън.

— Имаш да правиш хляб.

Хлебарят му намигна, почука върха на носа си и прошепна:

— Това си е наша тайна.

После се зае с работата си.

Ескофие изми лицето си, грабна горната си дреха и шапката си и каза:

— Ще се върна преди обяд.

Лампите в студиото на Доре все още светеха, така че той се покатери по стълбите, застана пред вратата и се заслуша. Чуваше се единствено звукът от прокарването на длето по мрамор. Приглушен смях.

Остана така дълго време. Слушаше. Когато чу отварянето на шампанско, а после всичко замря, Ескофие разбра, че е време да се прибира у дома.

По-късно същата сутрин за него пристигнаха две бележки. Първата беше от бившия френски министър Леон Гамбета, който го молеше да му резервира един частен салон за тази вечер. Менюто трябваше да включва крехко агнешко и пълна дискретност.

Втората беше от Сара.

И двете бележки щяха да променят живота му.