Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (3)

Трета глава

„И сладки целувки — по-сладки и от «Ягоди Сара»…“

Така бе завършил веднъж едно свое писмо Ескофие. Делфин си спомни за случая, точно когато Сабин почука на вратата й. Бернар. Винаги Бернар.

— Мадам?

Вечерята бе сервирана много отдавна. Вместо да мачкат доматите и да ги слагат в консерви, Ескофие и Сабин бяха приготвили литри доматен сок. Сестрата й съобщи, че той бил показал на момичето как се прави юфка, а после двамата се били молили на света Елизабет над тестото.

— Никога не се омъжвай за католик! — посъветва Делфин сестрата.

Тази вечер имаше осемнайсет души на масата — толкова много гърла за хранене, но хлябът, юфката и доматеният сос бяха единственото, с което разполагаха. Делфин предпочете да остане в стаята си, бе изтощена. Сестрата я почисти, обърна я, облече я в бялата й дантелена нощница и дантелената нощна шапчица, даде й доза морфин и излезе.

Делфин не можеше да заспи. Запали нощната си лампа и се опита да вземе една книга със здравата си ръка, но ръката й изключи и книгата се строполи на пода. Сестрата беше оставила прозореца отворен, завесите бяха дръпнати. Делфин лежа и дълго време съзерцава през прозореца проблясващите светлинки на града.

Когато къщата най-сетне утихна, чу как Ескофие пуска радиото си. Не чуваше много добре, затова го усили. Нощният въздух се изпълни с новини. Германският президент Паул фон Хинденбург бил починал. Вместо да проведе нови президентски избори, кабинетът на Хитлер приел закон, който обединявал длъжностите на президента и канцлера, при което Адолф Хитлер станал и двете. Сега Германия се намираше под контрола на един-единствен човек. Говорителят каза, че новият лидер на страната е приел титлата „фюрер“, или „водач“.

Радиото рязко замлъкна. На вратата пак почука Сабин.

— Мадам, казаха ми, че сте искали да ме видите.

— Влез.

Сабин отвори плахо вратата. За момент изглеждаше доста смутена, по-скоро като младо момиче, отколкото като сърдита млада готвачка. Беше сменила бялата си кухненска престилка с кремава блуза и дълга плисирана пола. Ноктите й бяха прясно лакирани в червено. Косата й бе фризирана на вълни, а после вдигната с мрежичка, каквато беше модата. Обувките й бяха невъзможни — червени с десетсантиметрови токчета и каишки през глезените. Приличаха на танцувални, което беше странно предвид недъга й. Делфин предположи, че Сабин се кани да излиза на среща, най-вероятно с мъж. Миришеше на цигари и евтин парфюм.

— Приближи се — подкани я господарката й.

Момичето пристъпи една крачка. Повече не посмя.

— Хубаво — рече Делфин. — Знаеш ли как се прави захарен памук?

— Не. Може ли да тръгвам?

— Не. Това може да бъде поправено. Виждала ли си ягоди на пазара? Ще ни трябват парникови, около три-четири фунта. Ще ни трябва и един ананас. Върви за него до хотел „Гранд“. Ескофие беше техен главен готвач години наред.

— В хотела?!

— Да. Там веднъж отседна самата кралица Виктория — така се запозна с Ескофие. Ще ти продадат един плод, ако попиташ за главния готвач. Името му е Бобо. Висок и слаб, мургав мъж. Изглежда отпуснат и ленив, но изобщо не е такъв. Плати му колкото е възможно по-малко и изобщо не го слушай какво ти казва! Смята се за велик ухажор, много добър сред жените.

— А такъв ли е?

— Не.

— Да не би да е обратен?

— Не, луд е. Всички главни готвачи са такива. Знаеш ли колко живеят повечето майстори готвачи? Четирийсет години. Пушек, горещина, напрежение. Побъркват се. Обаче Бобо има нужда да се чувства опасен, затова ние поддържаме настроението му. Това го прави щастлив. Така. След като осигуриш ананаса, трябва да се направи сладолед…

— Мадам, похарчих всички пари на домакинството за домати.

— Какво?

— Няма пари нито за ананас, нито за ягоди, нито за сметана. Вие ми заръчахте да купя колкото е възможно повече домати и аз го направих. А тази вечер мосю Ескофие ми заръча никога повече да не ги правя на сок. Очевидно децата не ги харесват по този начин.

Делфин беше забравила.

— Но какво ще правим с всички тези домати? — отрони.

— Истории.

Това момиченце захапваше като малко зло кученце.

Делфин веднага си представи на какво ще заприлича кухнята с толкова много гниещи домати, цапащи мрамора, изпълващи въздуха с мушички.

— Това означава ли, че сега ще ядем домати чак до септември или докато изгният?

— Да. Може ли вече да тръгвам?

— Не. Седни.

Момичето не седна. Нито пък отклони погледа си от нея, както биха сторили повечето слугини. Сабин бръкна в джоба на полата си и извади оттам кутия цигари „Житан“. Взе си една цигара, лапна я и зачака реакцията.

— Бих искала да приседнеш за малко при мен — рече тихо Делфин. — Моля те! И можеш да пушиш, ако искаш. Не ми пречи.

Не такава бе реакцията, която бе очаквала Сабин. Цигарата увисна незапалена в устата й. Червеното й червило бе започнало да се размазва. Над горната й устна изби тънка броеница капчици пот.

— Можете да ми кажете какво искате и докато стоя права — рече. — Не обичам болнични стаи. Тук вони.

Страхува се от болести. Делфин се запита какво ли е да бъдеш Сабин — толкова красива, а с детски паралич. Недъгава и пречупена. Колко ли болнични стаи е видяло това момиче?

— Напълно съм съгласна с теб — изрече на глас Делфин. — Аз също не ги обичам. Но това няма да отнеме много време.

— Ако възнамерявате да ме уволните…

— И ако наистина смятам да го направя?

— Тогава няма никаква нужда да сядам. Веднага ще си тръгна. С удоволствие.

— Баща ти ще побеснее.

— Ще му кажа, че вие нямате пари и той с радост ще ме приеме обратно у дома.

— А аз ще му кажа, че лъжеш. И че великият Ескофие настоява да останеш.

Сабин я изгледа свирепо. Измъкна от джоба си кутия кибрит, запали цигарата си и вдиша дълбоко. От устата й излезе пушек.

— Така, мисля, че вече се разбираме — отбеляза Делфин. — И си стой права, щом толкова искаш.

Момичето издиша дима към Делфин, но тя не се обиди. Всъщност това я накара да хареса Сабин още повече. Тази проява на независимост й напомняше за собствената й младост.

— Обичаш ли поезия? — попита.

— Не.

— А какво обичаш?

— Американска музика. Бигбенд. Онази креолка Жозефин Бекер.

— Обаче Бекер обича домати.

Почти накара момичето да се усмихне.

— Вярно е — продължи Делфин. — И изобщо не се страхува от чесъна. Ескофие веднъж й поднесе кос, сготвен с четирийсет скилидки чесън, и тя се разсмя с глас. Много остроумен жест.

— Аз бих си помислила, че ще бъде дълбоко обидена.

— Значи не познаваш изкуството й. Стана много богата, защото е черна птица, какъвто е косът, но с красив глас. Изпълняваше песните си, облечена като невежа дивачка от джунглата, което цял Париж знаеше, че не е вярно. Затова всички се смееха. Във „Фоли Бержер“. Много шик!

Момичето изтърси пепелта от цигарата си върху персийския килим и отбеляза:

— Това ли искахте да знаете, мадам? Каква музика харесвам?

— Не.

Делфин се бе надявала на много повече от страна на Сабин, например на любезност и желание за сътрудничество, но такива като че ли не се очертаваха на хоризонта, затова тя продължи:

— Искам да те помоля да помогнеш на мосю Ескофие да създаде едно блюдо на мое име. Това означава допълнителна работа за теб. Но ако го направиш и ако не кажеш на никого, че аз съм те помолила, ще ти подаря онова палто и ще те освободя от работа тук, ако такова е желанието ти.

С тези думи Делфин посочи към дългото хермелиново палто, което бе помолила сестрата да метне върху раклата в долната част на леглото й. Беше изработено от майстора на кожени изделия на кралица Виктория — етикетът му беше на палтото. Беше викторианско по стил — дълго до земята, с широки ръкави и висока яка, изработена от някаква оцветена кожа от норка. Беше старо, но все така красиво. Беше пристигнало по пощата преди много години — първото от многото подаръци, изпратено с картичка, подписана „Мистър Буутс“.

За съжаление палтото беше толкова малко, че тя не успя да си пъхне в него даже ръцете. Искаше да го върне, но Ескофие й бе забранил. Не й бе позволил да го даде дори на онези негови монахини, за да го продадат и с парите да нахранят пенсионерите и гладните.

— Беше подарък! — бе изтъкнал той и от начина, по който го каза, на Делфин й стана ясно, че е било подарък за него, а не за нея. Много странна работа.

Сабин изгаси внимателно цигарата в подметката на обувката си и пъхна фаса в джоба си, за да го изпуши по-късно. Вдигна палтото и прокара ръка по копринената обшивка в цвят шампанско. После допря за момент меката яка до лицето си.

— Пробвай го — подкани я Делфин.

Палтото й пасна перфектно, сякаш бе шито специално за нея — от което Делфин я заболя. Така момичето приличаше още повече на Сара. Черната кожа открояваше пламенните й очи. Ако косата й беше вдигната на кокче, както я носеше обикновено, щеше да бъде все едно вижда пред себе си призрак.

— Съблечи го, преди Ескофие да те е видял!

Сабин неохотно съблече палтото. Сгъна го внимателно и го върна върху раклата, откъдето го беше взела. После попита:

— Какво блюдо по-точно? Какъв вид блюдо трябва да измисля, за да получа подобно палто и свободата си?

Делфин нямаше никаква представа какво иска. Нещо. Каквото и да е. Нямаше никакво значение.

— Ами, мислех си, че ако приготвиш „Ягоди Сара“, това може да го вдъхнови за нещо друго. Това е много прочуто блюдо. След като беше сервирано за първи път, всички вестници по света писаха за него.

Това беше само отчасти вярно. Статиите бяха по-скоро за едно събитие от световна величина — първите Епикурейски вечери, по време на които хиляди членове на гастрономическия клуб на Ескофие „Лигата на лакомниците“ се бяха събрали, за да хапнат едно и също меню в Ню Йорк и трийсет и седем европейски града едновременно. Монументално събитие.

Но Ескофие, разбира се, бе създал блюдо в чест на Сара Бернар — за пореден път. За голямо разочарование на Делфин „Ягодите Сара“ бяха всъщност гвоздеят на вечерта. Той бе поръчал дори поема в тяхна чест.

Винаги за нея.

Както и можеше да се очаква, още по време на първото блюдо бе пристигнала телеграма от самата Бернар. Всички вестници писаха за нея, цитирайки я. „Двете ми ръце се протягат към моя скъп приятел Ескофие… и всички чувствителни почитатели на истинския живот.“ Истински живот. Делфин вече не си спомняше какво гласеше телеграмата по-нататък, но определено не бе забравила как някои вестници писали, че телеграмата оставила Ескофие без дъх.

Тогава дори децата й се бяха изпълнили със срам. Да, Ескофие и Сара Бернар са били любовници много преди той да се ожени за Делфин. И да, през всичките тези години бяха останали близки — колко близки, Делфин не бе посмяла да си представи — но все още побесняваше при спомена за техните имена по вестниците, заедно, толкова недискретно!

„И сладки целувки — по-сладки и от «Ягоди Сара»“. Как посмя да ми напише подобно нещо?!

Сабин приседна на стола до леглото на Делфин и попита:

— Мосю Ескофие знае ли, че ще създава блюдо на ваше име?

— Не. Идеята трябва да бъде твоя, а по-нататък задачата ти е да го поощряваш да го завърши — поясни Делфин. — След като рецептата бъде завършена, ще ти дам списък на вестниците, на които можеш да я изпратиш. Ще им пишеш, че на предсмъртното си ложе Ескофие е пожелал да посвети това блюдо на мен.

— А така ли е?

— Това няма значение.

— Значи ще стана лъжец.

— Никога ли не ти се е налагало да лъжеш заради някого или заради нещо?

Сабин се загледа през прозореца към светлините на Монте Карло. Набута обратно един непокорен кичур в мрежичката си и попита:

— И защо да го правя?

— Защото ще ти подаря палтото и свободата ти.

— Не, мадам — поклати глава Сабин. — Питам по-скоро защо искате от мен да извърша подобна глупост?

— Защото той ме обича — отговори господарката й. — И ако умрем, без той да е посветил поне едно блюдо на мен, никой в бъдеще няма да вярва, че ме е обичал. Ще си помислят, че е обичал всички останали, само не и мен.

— Особено онази актриса, нали? Как й беше името?

Това момиче определено бе наясно с властта, която притежаваше над Ескофие — това поне бе ясно за Делфин. Баща й също го знаеше. Именно затова я изпрати за слугиня в този дом. Е, може би в крайна сметка не са чак такива идиоти.

Сабин я огледа бавно, изучавайки лицето й. Делфин бе наясно какво вижда момичето. Прикована към леглото и невъзможно дебела, тя вече не беше прочутата поетеса Делфин Дафи Ескофие, а едно кошмарно създание, което го търкаляха в колички и инвалидни столове, за да плашат внуците й. Една глупачка. Едно чудовище.

— Няма значение — прошепна Делфин. — Можеш да вървиш вече.

Ала Сабин не помръдна.

— Мадам — рече, — напълно възможно е, ако великият Ескофие не създаде блюдо на ваше име, хората наистина да решат, че не ви е обичал. Но също така е възможно да си помислят, че ви е обичал толкова много, че не му е било необходимо да ви го доказва по такъв начин.

— Много си дръзка.

— Аз съм готвачката.

— Ще вземеш ли палтото?

— Не, мадам. То се скубе.

Делфин погледна стреснато кремавата блуза на слугинята. И наистина, въпреки сумрака космите от яката на палтото се виждаха съвсем ясно по раменете й. На болната жена й се доплака.

— Може ли вече да вървя?

Делфин отново извърна поглед към прозореца. Брегът бе окъпан от светлините на прожектори. Може би беше френският флот. Германците. Идват — каза си тя. — Съвсем скоро нищо няма да има значение.

— Знаеш ли, че веднъж гледах Жозефин Бекер в Париж? В „Глупостта на деня“ във „Фоли Бержер“. Наместо пола около кръста й имаше шестнайсет банана, а наместо блуза — няколко мъниста. Много очарователно. Това красиво голо създание бе единственото, което всички гледаха. По онова време не пееше толкова добре — имаше доста слаб глас. Обаче никой не си спомня за това. Вестниците писаха толкова много за нея, че я обезсмъртиха, и сега единственото, което всички си спомнят, е Великата Бекер на върха на славата й.

— Това е единственото, на което всеки от нас се надява — да бъде запомнен.

Делфин внезапно усети огромна умора и притвори очи. Но въпреки това продължи да говори за славата и за безсмъртието и все още говореше, когато Сабин притвори тихо вратата след себе си.

След полунощ вратата на стаята на Делфин се отвори наново. Ескофие се загледа в спящата си съпруга — дребното й кръгло лице почти се губеше сред морето от дантела и чаршафи. Прозорците й бяха оставени отворени. Стаята бе изстинала. Лунната светлина превръщаше всичко в стомана.

Когато прекоси стаята, за да затвори прозореца, погледът му беше привлечен от кожата върху раклата в долната част на леглото. Веднага позна дрехата. Вдигна я и я доближи до носа си. Миришеше на плесен от годините. Затвори очи.

— Съжалявам — изрече по-скоро на себе си.

— Ескофие?

— Не исках да те будя. Прозорецът…

Беше все още облечен за гости в черния си фрак „Луи Филип“ и безупречно излъсканите си обувки. Върна коженото палто обратно на мястото му.

— Студено ми е — каза тя. — Метни го отгоре ми.

— Ще ти потърся одеяло.

— Защо? И без това не може да бъде носено повече — каза тя. — Скубе се. Поне да го използвам за нещо полезно.

Той сведе очи към ръцете си — наистина бяха покрити с косми от палтото.

— Би трябвало да има нещо по-подходящо. Прозорецът вече е затворен. Скоро ще се затопли.

— Не! — отсече остро тя. — Искам точно палтото!

Ескофие метна внимателно кожата върху раменете й, а после отстъпи. Тя се почувства смазана под тежестта на кожата и историята й. Насред металическата светлина на луната съпругът й изглеждаше много крехък. И като че ли имаше много неща, които му се искаше да каже — толкова много, че предпочиташе да мълчи. Целуна я нежно. После задържа лицето й между ръцете си, сякаш искаше да го запамети завинаги.

— Лека нощ, мадам Ескофие!

Излезе, затвори, но не помръдна от вратата. Остана пред нея дотогава, докато не чу равномерния ритъм на дишането й — знак, че е заспала дълбоко.

После, на писалището си, започна да пише, възстановявайки по памет всеки стих:

„В това тънко палто от кожа / в тези безмълвни ръце / в тези премрежени очи / си цялата ти. / Нищо от онова, което съм аз, не може да бъде същото без теб. / Тембърът на гласа ми се издига и спада в такт с мисълта ти. / В сънищата ми ти идваш при мен, моя голяма любов, онази, която ме завършва, / и тогава се будя.“

Ескофие прочете написаното няколко пъти, а след това накъса листа на дребни парченца. Отвори прозореца и ги хвърли в нощта. Бели и дебели, невероятни като сняг, думите му бяха подети от морския бриз, а после бавно паднаха на земята, замърсявайки градината отдолу.

А после той пак започна да пише.

Огюст Ескофие — живот в рецепти

Пиле фрито в марината

Пържено пиле

23 октомври 1844 г.

Ражда се Осмото чудо на света — божествената Сара Бернар.

 

 

23 октомври 1859 г.

Започва моята професионална кариера на 13-годишна възраст, когато ставам чирак във френския ресторант на чичо ми в Ница.

 

 

23 октомври 1870 г.

Френско-пруската война — обсадата на Мец, решителна победа на прусаците, завършва с капитулацията на Франция. Аз не бягам.

 

 

Това са трите най-важни събития в моя живот и те се случват на една и съща дата. Никога досега не съм ги записвал. Не знам защо го направих и сега. Е, за рождения ден на мис Бернар има различни мнения. Някои са убедени, че е на 23-ти. Други казват, че е на 22-ри. Трети настояват, че е на 25-ти. Всъщност няма значение. Ние винаги го празнувахме на 23 октомври, затова лично аз смятам тази дата за официалната.

Много е вероятно 23 октомври да се окаже и денят, в който се запознах със Сезар Риц. През 1884 година. Не съм сигурен каква дата беше точно, но си спомням със сигурност, че беше октомври и от втората половина на месеца нататък. Впрочем той умря на тази дата през октомври 1918 година. Или май беше на следващия ден? Някъде към полунощ, доколкото си спомням. Не го бях виждал много дълго време — към този момент вече се беше умопобъркал напълно. Склопи очи, без никой да забележи.

Но беше 23 октомври и когато за първи път вкусих от така нареченото южняшко пържено пиле. Това също остави силен отпечатък върху моя живот.

Не познавам друга храна като това пържено пиле. В Американския Юг нито една неделя не може да мине без него, ала малцина си дават сметка, че това е блюдо на прошката.

Шотландците, които като култура си нямат собствена кухня, са първите, които запознават Новия свят с това пиле. Те имат вековни традиции в пърженето на птици и, ако трябва да бъдем честни, биха изпържили всичко. Чувал съм за някакъв главен готвач от западните брегове на Шотландия, който веднъж, по време на един дворцов банкет, сервирал на кралица Мери пържен паун. Пъхнал перата там, където са били при пауна приживе, и включил пинта малцов оцет.

Във Франция подобно нещо не може да се случи.

И макар да е възможно тази история да не е съвсем вярна и да си е чиста измислица от страна на моя бивш майстор готвач от „Савой“ мосю Ешнар, интересно е да се отбележи, че когато шотландската кралица Мери накрая се озовала в Париж, по-късно се върнала в родната си земя с цял антураж от френски готвачи.

А за мен това е достатъчно доказателство за истинността на историята.

За жалост дори и с екзотичните плодове и подправки на Новия свят шотландската техника за пържене на пилета дала като резултат едно болезнено просто блюдо. Пиле, мазнина и брашно — и толкова. Никаква марината за омекотяване на старите птици. Никаква сметана за довършване. Никакъв коняк. Никакъв билков сос. Никакъв лимон. Никакъв местен мед. Нищо. Пържиш и край. Тъжна работа.

Но когато започнала търговията с роби, шотландците имали възможността да се запознаят за първи път с расата на суданците — единственият друг народ в целия свят, който по онова време също имал навика да пържи всякакви птици до откат. Тези заробени африканци били купени от шотландците, за да работят на техните плантации, а онези, които били избрани за домашна работа, били надлежно инструктирани в „изкуството“ на шотландското готвене.

За щастие никой роб не обърнал внимание на инструкциите.

Та когато се стигнало до пърженето на пилета, робите се смилили над робовладелците си и включили сосове и подправки от Африка — чесън, пипер мелегета, карамфил, черен пипер на зърна, кардамон, мускатово орехче, куркума и дори къри на прах. Простили им жестокостите и им поднесли нещо, което може да бъде описано единствено като дар, роден от тъгата.

Храната има такава способност — да събужда чувствата на хората. Тя може дори да те вдъхнови за храбри дела.

Тези кухненски роби си знаели, че има вероятност да бъдат пребити за тази своя наглост или дори убити, но въпреки това сервирали така приготвените от тях птици. И изобщо не е изненадващо, че господарите им били във възторг от храната. Не след дълго южняшкото пържено пиле се превърнало в деликатес, на който започнали да се наслаждават двете култури — това било единственото нещо, в което и тъмничарите, и техните затворници намирали удоволствие, въпреки че на самите африканци им било позволено да пържат за себе си само ненужните пилешки крилца. Въпреки продължаващата несправедливост това е пример за едно благословено покваряване на една рецепта.

И макар родено в робство, това блюдо не само сплотило цял регион от хора, но и ги трансформирало. Защото то е, както се изразяват американците, „демократично“, и днес му се наслаждават хора от всички прослойки на живота и от всички части на страната.

Даже много прочути по целия свят звезди са се влюбвали в това блюдо на опрощението. По време на едно турне извън град Ню Йорк, пътувайки в луксозните частни вагони „Пулман“, където за всяко блюдо се поднася само кристал и китайски порцелан, в това число и за чая, великата оперна певица Аделина Пати била запозната и с него. Тя на свой ред запознала с него мис Бернар, която се влюбила толкова силно в него, че ми го представи на своя рожден ден. Е, не че го е приготвила лично — помоли прочутия си готвач, негъра Руфус Есте, да го пресъздаде за мен, за да мога да се науча и аз да го готвя за нея.

Срещал съм не един и двама африканци, но никога не бях срещал човек като майстор готвача Есте. Изобщо не изглеждаше първобитен, напомняше ми в голяма степен на мен самия. Беше облечен безупречно, говореше тихо и изглеждаше харесван и обичан и от персонала, и от господарите си. И макар френският му да не бе дори поносим, все пак успя да ми съобщи, че е работил много години за железниците и е готвил за редица знаменитости като прочутия африкански изследовател Хенри Станли и президентите Гроувър Кливланд и Бенджамин Харисън.

Беше доста прочут с готварската си книга „Добри неща за ядене, предложени от Руфус — сборник практични рецепти за приготвяне на месо, дивеч, птици, риба, пудинги, сладкиши и др.“ — дори ми подари една с автограф. Тази книга е изключително интересна. Съдържа близо шестстотин рецепти, макар много малко от тях да са за яйца, въпреки факта, че шапката му на майстор готвач има най-малко шейсет плисета, което по принцип трябва да означава, че знае шейсет начина за приготвяне на яйца. Но в американските кухни нещата са много различни. Все пак нали са нов свят.

Но най-удивителното от всичко за мен бе, че мосю Есте е роден като роб. Официално няма баща, а фамилията му, както и тази на деветте му братя и сестри, е на мъжа, който е бил техен собственик.

Изводът от това е потресаващ. И въпреки това неговото мото беше „Прости и забрави“. Като човек, преживял ужасите в Мец, аз не можех да се съглася с него. Според някои да бъдеш нечовечен, е съвсем човешко.

— Моят народ казва прости, но никога не забравяй — изтъкнах.

А той рече:

— Тогава съжалявам твоя народ.

Навремето ми се струваше, че той не е искрен с мен. Знам от собствения си живот, че някои болки и обиди са твърде дълбоки. След като Франция изгуби във Френско-пруската война, онези от нас, които удържаха Мец, бяхме натоварени на влакове и откарани в Германия като военнопленници. За колко време и на какви основания — никой от нас не знаеше. И там бяхме третирани почти като роби. В крайна сметка бяхме плячка от войната. Трудови лагери… Там всичко беше възможно. Натъпкаха ни в товарни вагони като добичета така, че едва дишахме. Не можехме да седнем, а само да стоим прави. Три дена подред не ни дадоха нито храна, нито вода. Постепенно вагонът ни се изпълни със собствените ни изпражнения. Никой не смееше нито да си отвори устата, нито да се оплаче.

И макар че от Мец, Франция, до Германия по принцип се стига доста бързо, машинистът направи всичко възможно буквално да пълзим по релсите — нали в крайна сметка бяхме плячката на победителите, така че цяла Франция трябваше да ни види. Ние бяхме начинът, чрез който германците бяха избрали да поддържат реда, да се уверят, че моите сънародници са наясно, че вече не са под управлението на Наполеон III. Французите вече не принадлежаха на Франция. Принадлежаха на Германия.

Когато влакът ни пристигна в Нанси, машинистът го спря, така че всички да могат да ни огледат хубавичко. Сякаш целият град се бе изсипал на гарата. Някои хвърляха камъни. Други крещяха:

— Така ви се пада, страхливци!

Не можех да повярвам какво чуват ушите ми. И макар че не всички гласове звучаха като на французи, не можех да не се зачудя какво става. Страхливци ли? Вярно, че лично аз не съм виждал почти никаква битка, само страданията от нея, но моите спътници бяха съвсем различно нещо. Те се бяха били храбро само за да бъдат поднесени на тепсия на врага чрез предателство, чрез действията на един луд, а не защото се бяха уплашили. Те бяха страдали толкова много и изгубили толкова много! Страхливци ли? Та тези мъже се предадоха, облени в сълзи! Те се биха за любимата си Франция, а сега бяха изпращани като военнопленници неизвестно къде. Тези мъже ли са страхливци?!

Как е възможно подобно нещо? Когато огледах тълпата, забелязах твърде много гняв. Предположих, че така се чувстват робите, подредени на подиума на пазара за роби, очакващи неизбежната си съдба.

— Но как е възможно да забравиш? — запитах после мосю Есте.

Елегантният мъж изпъна жилетката си, приведе се напред и отговори:

— Забравата е единственото, което имам! По време на Гражданската война двамата ми братя заминаха, за да се бият на страната на Севера, за моята свобода, и загинаха. Майка ми не можа да издържи на мъката и издъхна. Твърде много смърт за понасяне. Затова трябва да забравиш. Трябва да дадеш криле на скръбта. Нямаш друг избор!

А после ми разказа за произхода на това блюдо и аз започнах да го готвя с него. Двама мъже, двама майстор готвачи, напълно различни и въпреки това, дълбоко в себе си, абсолютно еднакви. С него бяхме сродни души.

Онази вечер аз сервирах неговото пиле на мис Бернар за рождения й ден и тя беше много благодарна. И въпреки че блюдото не съдържаше пюре нито от гъши дроб, нито от трюфели и не беше традиционното меню за рождения й ден, състоящо се от бъркани яйца и шампанско, тя го погълна цялото, включително и гарнитурата от онова, което англичаните наричат „пържени картофки“.

— Магия! — изрече. — Това е магия!

Така си беше. Коричката беше хрупкава и нежна с лек флорален намек от подправките. Месото на младото пиле беше ароматно и сочно. Никога не бях виждал актриса — която и да е актриса — да изяжда толкова много храна наведнъж.

След завръщането си вкъщи аз писах на мосю Есте, за да му благодаря за отделеното време и превъзходната рецепта, но месец по-късно писмото ми се върна неотворено. Прочутият майстор готвач беше изчезнал. Никой повече не чу нищо за него. Мълвата приписваше случилото се на ку-клукс-клан.

Заболява ме, когато си помисля, че този възпитан и благороден мъж е станал жертва на насилие от страна на подобни невежи варвари. Как е възможно подобно нещо?! Как е възможно някой толкова прочут да изчезне просто ей така?!

Мис Бернар тогава каза:

— Убила го е забравата.

Що се отнася до самата рецепта за пърженото пиле, тя е много простичка. Нарежете на парчета свареното пилешко месо и го поставете в марината от качествен зехтин, сока на един лимон и шепа пресни подправки от градината. Лично аз много харесвам естрагона заради леката сладост, лимоновата мащерка заради цитрусовата нотка и съвсем мъничко лавандула. Пилешкото месо трябва да престои в маринатата най-малко три часа. После го оваляйте в брашно и го изпържете. Гарнирайте с пържен магданоз.

Трябва да отбележа обаче, че не това е рецептата на мосю Есте. За да пресъздадете точно неговото блюдо, имате нужда от четвърт фунт краве масло, една супена лъжица брашно, черен пипер, сол, малко оцет, магданоз, зелен лук, моркови и ряпа. Задушете всичко в дълбок тиган. Пуснете нарязаното пилешко месо в тази марината, където трябва да престои най-малко три часа. После подсушете парчетата, оваляйте ги в брашно и ги изпържете. Гарнирайте с пържен магданоз.

И докато рецептата на мосю Есте е незабравима, моята не е точно такава. За да приготвите както трябва южняшкото пържено пиле, трябва да добавите и малко нещо от себе си — историята на ястието го налага. Трябва да вложите и сърцето си. И макар че не са много блюдата, които изискват подобна храброст, когато готвите това, да знаете, че няма място за страхливост.

Животът, разбира се, е съвсем друго нещо.