Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (28)

Двадесет и осма глава

Есента мина и във Вила Фернан дойде зимата. Но дори и сезоните вече нямаха никакво значение.

— Господ сънува ли? — питаше Делфин, но само Ескофие можеше да я чуе.

Наближаваше два часа през нощта. Сабин беше в кухнята и претопляше млякото за неговата напитка за лека нощ. Всички в къщата бяха заспали — бяха казали на Делфин довиждане за пореден път, може би за последен, и сега децата, внуците, правнуците, праплеменниците и праплеменничките спяха дълбоко по леглата си.

Ескофие също спеше. Беше прикован към леглото си. Докторът му беше казал, че сърцето му отново е отслабнало. Беше станал нестабилен, непрекъснато му се виеше свят и нямаше никакъв апетит. Времето вече бе изгубило смисъла си, миналото и настоящето се сливаха в едно в съзнанието му и се лутаха без посока.

— Какво ли би сънувал Бог? — запита пак тя. Гласът й беше толкова ясен, сякаш беше в стаята при него.

— Кое съдържа картофи „Крал Едуард“, чесън, краве масло, сирене „Кантал“ и черен пипер?

— Алиго?

— Да.

— А нашият мил Мистър Буутс, той какво ли сънува?

— Нямам представа.

— Разбира се, че имаш.

Тя знаеше, естествено. Винаги бе знаела.

Искаше му се да се засмее, но нямаше сили за това.

— Страх ли те е? — попита.

— Не. Мисля си за алиго.

— Бих предположил, че Бог сънува именно него.

— Това е единственото, за което мога да мисля в момента.

— Обичам те, мадам Ескофие!

— Имаше времена, когато го забравяше.

На това той не отговори нищо. Беше напълно вярно. И двамата го знаеха.

— Да бъдеш забравен, е най-тъжното нещо на света — изрече тя.

Ескофие опря ръце на стената. Ако Сабин бе отворила вратата точно в този момент, щеше да си помисли, че той държи стената, но всъщност беше обратното. Сякаш само силата на гласа на Делфин го задържаше все още на този свят.

— Буден ли съм? — попита той.

— Има ли значение? — прошепна тя.

И не каза нищо повече.

Ескофие отново пропадна в собствените си сънища. Навсякъде имаше кал. Война. На краката му беше студено. Калта беше в купата бульон, която му бе дадена за ядене, и във водата, в която се бе измил. Беше в кухия свистящ звук на ботушите му, докато крачеше през полето, пълно с костите на убитите, оглозгани от кучетата и отчаяните. И после дойде пак онази миризма, от която така и не можеше да избяга — сладката жълто-зелена мъгла на горчичния газ. Беше трудно да се забрави как тази миризма понякога му напомняше за горчица, други път за чесън, а сега, дори след като мъглата на този газ се бе оттеглила отдавна, труповете все още воняха на него.

— Мосю Ескофие?

Той се събуди, облян в студена пот.

— Сара?

Сабин приседна на ръба на леглото му и прошепна:

— Млякото ви започва да изстива, мосю.

— Кракът ти по-добре ли е?

— Все още го няма.

Сабин вече бе свикнала с това объркване на стареца. В този момент той очевидно се бе върнал във времето на Голямата война. А кракът на Сара бе ампутиран точно преди началото на войната. Бе паднала от сцената, след което кракът така и не се възстановил, поради което се наложило да го ампутират, затова, когато трябваше да забавлява войниците, бе закарана на фронта в инвалидна количка.

— Изпийте млякото си! — напомни му Сабин, но той отказа. После й изнесе пространна лекция на тема безопасността на фронта, която завърши с думите: „Трябва да внимаваш! Иначе какво бих правил без теб, Розин?“.

— Ще готвите — отговори тя. — Нали винаги правите това?

— Вярно е.

Както бе писал, така бе заспал. Леглото беше обсипано с листи, мастилото вече бе успяло да остави петна по белите чаршафи. Сабин ги вдигна и започна да чете днешния му труд, докато той продължаваше да говори за кайзера, за Скъпия Бърти, а после, внезапно, за Мусолини.

— Баща му е бил ковач, като моят. И той е бил много дребен като мен. Но защо толкова си приличаме. Какво означава това?

Пак се изпълни с ужас. Напоследък разговорите за войната винаги му действаха по този начин. Сабин седеше на ръба на леглото му, хванала страниците на неговите мемоари, и четеше. После отбеляза:

— Тази ваша книга е много добра. Напълно сте прав. Има прекалено много светци покровители. А за свети Фортунат съм напълно съгласна с вас. Защо пък да бъде патрон само на мъжете готвачи, ами да?! В повечето професионални кухни работят жени.

— Буден ли съм?

— Разбира се.

Тя му подаде чашата мляко. Вече беше изстинало. По повърхността му се бе образувал каймак. Вече нямаше никакви пари за задължителната капка шампанско, но той очевидно не забелязваше.

— Това е много хубава глава, но не виждам никаква рецепта в нея — рече Сабин.

— Какво искаш да кажеш?

— Останалите глави имаха рецепти. Другите, които вече написахте.

Ескофие сведе очи към листите в ръцете й. Очите му бяха зачервени и изцъклени. Плъзгаше се ту в този свят, ту в другия. Взе ги и се загледа в тях. Тя ги измъкна от ръцете му и каза:

— Утре. Ще добавим рецептата утре. — И тръгна да си върви, но той я хвана за ръката.

— Сабин?

— Да?

— Знаеш ли да правиш алиго?

— Не.

— Помоли Бобо да ти покаже.

— Добре — каза тя, но не го направи.

Подобно на пелена от сажди смъртта на мадам скоро покри всичко с плътен сив покров.