Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (26)

Двадесет и шеста глава

Човекът^[1] от „Кунард“ не бе особено ясен. Единственото, което Ескофие успя да разбере, бе, че ще бъде гост на прочутата лондонска компания за морски круизи и че това пътуване до Америка ще бъде подарък за неговия осемдесети рожден ден от бившия му работодател. Щеше да пътува на кораба на Негово кралско величество „Беренгария“, лайнерът на милионерите. За това поне беше сигурен. Писмото беше написано с приятелски тон. Споменаваше дори, че корабът бил кръстен на кралица Беренжер, която се омъжила за сина на Елинор Аквитанска — Ричард I.

„Кралицата и нейният Ричард са живеели далече един от друг десетилетия наред — пишеше Човекът от «Кунард», — но ние не желаем да бъдем толкова жестоки и да ви отделяме от вашата съпруга, прочутата поетеса Делфин Дафи. Затова за нас ще бъде огромна чест, ако тя също ви придружи на това пътешествие.“

Иронията в ситуацията не убягна от вниманието на Ескофие. След като изпрати потвърждение за един, той побърза да изгуби писмото. В крайна сметка бе отново в Париж. Сам. Беше му много трудно да държи нещата в ред. Оттеглянето във Вила Фернан не вървеше добре. Отново. Този път причината не беше толкова в Делфин или децата, а в самия град. Монте Карло бе станал прекалено шумен, пълен с дразнещите звуци на ежедневния живот. Единствено Париж беше мястото, където той искаше да живее, но Делфин не искаше и да чуе да напусне дома си и всичките си деца. Затова в обратното си писмо до компанията великият кулинар писа, че мадам Ескофие е твърде болна, за да пътува. Когато разбра, че тя действително е болна и той не е излъгал, беше едновременно изненадан и облекчен.

Но и това бе единственото, което разбра от Човека от „Кунард“.

Когато Ескофие пристигна на доковете, огромният кораб го изпълни с неясно безпокойство. Беше голям колкото малък град, жужащ от многохилядна тълпа гости. Приличаше удивително много на „Титаник“. Мъжът от „Кунард“ го чакаше на платформата за качване и когато го видя, веднага подаде ръка.

Мъжът беше висок и слаб, и напълно невзрачен, като повечето млади хора напоследък.

— Честит рожден ден! — извика той, когато поеха по дългия трап, и го плесна през гърба, сякаш бяха стари приятели.

Това подсказа на Ескофие, че Мъжът от „Кунард“ е американец. От „Ню Йорк“, както се представи самият той и продължи да си бъбри, без дори да си поеме дъх. Ескофие разбираше само отделни думи. Стори му се, че чува нещо за „флепъри“, което го изпълни с надежда, че Жозефин Бекер е също на борда на кораба. Тя бе сред водещите дами на Париж, които се обличаха и живееха в новия „флепър“ стил. После чу нещо и за „милионери“. Младият човек използваше тази дума толкова често и с такъв ентусиазъм, че на Ескофие не му даде сърце да му каже, че не говори английски, въпреки че това си беше самата истина. След всичките тези години в Англия и две пътувания до Америка Ескофие продължаваше все така упорито да отказва да научи английски от страх, че това ще опорочи способността му да готви добре. Но сега той просто кимна и се усмихна, защото знаеше, че младите много обичат да слушат звука на собствения си глас.

— Трябва да почакаме мосю Бертран — отбеляза старецът.

Директорите на компанията „Лондон Кунард Лайнс“ бяха уредили великият кулинар да пътува с инспектора на ресторантите в техните кораби, който бе негов стар приятел.

Мъжът от „Кунард“ разпозна името на инспектора насред неразбираемото за него френско изречение, почука по часовника си и отбеляза:

— Закъснява.

На Ескофие не му беше трудно да го разбере — старият му приятел винаги закъсняваше.

Мъжът от „Кунард“ сграбчи Ескофие за лакътя и го поведе през тълпата. Когато се запозна с капитана на кораба, старецът установи, че капитанът е като повечето корабни капитани, които бе виждал досега — в достатъчно зряла възраст за поста си, леко посребрен на слепоочията и с перфектно изгладена униформа.

За момент Ескофие се зачуди дали и капитанът на „Титаник“ изглеждаше така. Дали излъчваше тази специфична сдържаност и елегантност? Не си спомняше добре. Двамата се бяха запознали малко преди корабът да потегли от пристанището, но сега той не можеше да си спомни абсолютно нищичко за капитана.

От друга страна обаче, той си спомняше своя екип, при това в най-големи подробности. Вдовишкият фонд, който бе учредил за семействата на потъналите си служители, се справяше много добре и за последните четиринайсет години той бе успявал редовно да праща годишни чекове и картички с окуражителни думи на всички.

Това беше най-малкото, което можеше да стори за тях. Беше поканен и той да пътува на този кораб, за да наглежда кухнята и ресторанта, но той отказа. Хората му побесняха, когато разбраха. Менютата, които беше създал, бяха твърде амбициозни за приготвяне в кухня, която се носеше по вълните. Но последното хранене на борда на „Титаник“ е било забележително — истинско празненство на висшата кулинария, което би впечатлило и най-капризното небце.

Състоеше се общо от десет блюда. Започваше със стриди и избор между консоме „Олга“, говежди бульон с портвайн, сервиран с желирани плодове и тиквички жулиен, или ечемичена крем супа. После следваха основните блюда — варена сьомга с краставици в сос муслен, който представляваше холандез, подсилен с бита сметана; филе миньон „Лили“ — пържоли, пържени в масло, а после покрити с артишок, гъши дроб и трюфели и сервирани със сос периго; пилешко соте по лионски; агнешко с ментов сос; печена патица с ябълков сос; печен гълъб с кресон и говеждо.

Освен това имаше и изобилие от зеленчуци, поднесени и топли, и студени. Както и няколко вида картофи — картофи „Шато“, изрязани във формата на маслини и запържени леко, до златисто, в прецедено краве масло, и картофи „Парментие“ — картофено пюре, гарнирано с крутони и кервел. И, естествено, пастет от гъши дроб.

За прочистване на небцето имаше пунш по романски — сухо шампанско, обикновен захарен сироп, сокът на два портокала и два лимона и малко от месото им. Тази смес престоява известно време, после се прецежда, подсилва се с ром, слага се да замръзне, украсява се с целувка и се сервира като сорбет. За десерт се предлагаше избор между пудинг „Уолдорф“, праскови в желе „Шартрьоз“, шоколадови и ванилови еклери и френски сладолед. Всяко блюдо се сервираше с различно вино. Финалното блюдо — сиренето, се сервираше с пресни плодове, следвани от кафе и пури, портвайн, а по желание — и по-силна напитка.

И това беше само за пасажерите от първа класа. За пътниците от втора и трета класа също се готвеше.

А междувременно корабът потъваше.

Екипът му вероятно бе прекарал последните си часове живот крайно изтощен и сипейки ругатни по негов адрес.

— Бихте ли желали да видите кухнята? — попита Човекът от „Кунард“.

Ескофие поклати глава. Думата „кухня“ за него нямаше нужда от превод.

Обиколката продължи. Докато Човекът от „Кунард“ му показваше салоните и местата за почивка на огромния кораб и кадифето върху метала, Ескофие осъзна, че мисли за други неща. Но нито за своя осемдесети рожден ден, нито за елегантността на Ню Йорк, а още по-малко за вероятността довечера да види на сцената мис Бекер и нейната трупа. Мислеше все за неприятни неща, като например за съдебния иск срещу мосю Делсо, който продължаваше да се представя като ученик на Ескофие, и за писмото, което му бе пратила Делфин, преди той да потегли. Да, това писмо наистина реабилитира лъжата му пред Човека от „Кунард“, но едновременно с това го уплаши — беше за ръцете и краката й, които от време на време отказвали да я слушат и се вцепенявали.

„Неврит“ — така бе нарекъл тази болест докторът, но макар Делфин да му бе писала, че не е нищо сериозно, Ескофие й отговори веднага, като й каза, че ще се върне във Вила Фернан за ден-два.

„Кратка ваканция. А после обратно на работа.“

Но каква работа?

Знаеше, че точно това ще си помисли Делфин, когато получи отговора му. Беше започнала да говори за работата му така, сякаш всяка книга или статия бяха избелели знамена, които той използваше, за да се предаде и избяга от този свят, и които трябваше да бъдат сгънати и положени върху ковчега му при неговата смърт.

— Аз не планирам да умра — повтаряше й непрекъснато той.

Мъжът от „Кунард“ върна Ескофие обратно на горната палуба и избърбори някаква шега за спасителните лодки — или поне Ескофие я възприе като шега. Клатещите се във въздуха лодки изглеждаха гладни. Мъжът от „Кунард“ непрекъснато ги сочеше и се смееше, но остроумието на коментарите му отлиташе заедно с вятъра.

Ескофие се усмихна от любезност, но внезапно усети, че се вцепенява и част от картината пред него започна да му се изплъзва. Сякаш някакъв буреносен облак покри част от дясното му око — първоначално кратко проблясване в ъгъла на окото, а после мрак. А лявото око виждаше всичко като мозайка.

Големият кораб изсвири. Предупреждение. „Всички на борда!“ — изкрещя някой. Хората започнаха да отварят шампанско и да махат за довиждане на изпращачите на пристанището.

Над главата си Ескофие като че ли видя огромно ято чисто бели птици. Гълъби ли бяха? Присви очи, за да ги види по-добре, но му беше много трудно. Бързо губеше зрението си.

— Жьо сюи авьогл — каза и посочи към очите си. Сляп.

— Сини — отвърна Мъжът от „Кунард“ и посочи към собствените си очи.

Белите птици пак се върнаха, този път още по-ниско. Ескофие се зачуди дали някой друг освен него ги вижда. Минаха толкова близо — ако се пресегнеше, щеше да ги докосне.

Всички около него продължаваха да пият шампанско, да се целуват и да се смеят, въпреки че птиците летяха бързо и ниско през тълпите, спускайки се надолу и после бързо издигайки се. От тази гледка сърцето на Ескофие заби по-бързо. Слънцето потъваше в морето, небето беше набраздено в червено. Мъжът от „Кунард“ взе две чаши от подноса на минаващия сервитьор и вдигна своята.

— Тост! — извика, а после допълни нещо за „мира“.

„Странна работа — каза си Ескофие. — Сега сме 1926 година. Светът живее в мир, нали така?“

— Може ли да седнем? — попита той.

Мъжът от „Кунард“ наклони настрани глава силно озадачен. Ескофие посочи към редицата столове на палубата, пълна с пътници, и това като че ли още повече озадачи младия човек.

Но как е възможно тези американци да не говорят френски?!

— Да седна — повтори Ескофие и направи знак, все едно сяда върху въображаем стол. — Трябва да седна.

Зрението му се стесняваше все повече и повече. Съвсем скоро светът щеше да се превърне в главичка на топлийка.

Младежът кимна, уж разбрал, обаче хвана Ескофие за лакътя и го поведе покрай столовете чак към долната палуба.

Очевидно не си струваше да спори с този човек. Ще издържа обиколката, а после ще си почина в каютата.

Следваха стрелките към басейна, който очевидно бе един от най-големите поводи за гордост на компанията. Мъжът от „Кунард“ непрекъснато повтаряше думата „прочут“, която Ескофие знаеше, а когато човекът отвори вратата към плувния район на кораба, старецът вече разбра защо домакинът му я е използвал толкова често.

Басейнът беше на два етажа, в помпейски стил. Точно до него имаше турска баня, с две помещения и покрит с паркет под. Беше облицована с малки плочки в италиански стил. Ескофие познаваше много добре тези плочки. Последният път, когато бе виждал този басейн и банята, те бяха пълни с германци. А в ъгъла седеше и се усмихваше кайзерът, доволен и щастлив.

Да, самият кораб беше прочут. Даже много прочут.

— Но това е „Император“! — възкликна старецът.

Мъжът от „Кунард“ разпозна звученето на името на кайзерския кораб, почти близнак на „Титаник“. Изглеждаше много доволен, че най-после са го разбрали. Закима ентусиазирано.

— Да, но старото момиче сега се нарича „Беренгария“! — изрече високо и бавно, сякаш Ескофие беше глух. — Трофей от войната! — Вече крещеше. Хората се заобръщаха.

Слепотата на Ескофие стана пълна.