Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (25)

Двадесет и пета глава

Това щеше да бъде перфектен подарък за Сара — рядък бял трюфел от Алба. Историята му беше очарователна. Трюфелът бил надушен от Луи — едно доста мързеливо, но вече изключително славно розово прасе, което го открило съвсем случайно. Освен това бил открит извън сезона, в края на декември. Крайно необичайно! Прасето си тичало на воля по заснежените склонове на италианските планини край Пиемонт или по-точно — било избягало. Стопанинът вече го бил отписал, когато съвсем случайно попаднал на животното си, заварвайки го да пръхти от удоволствие, а нищо чудно и от облекчение. Защото тази година Луи не бил извадил късмет — бягал от собственото си заколение.

— А аз си мислех, че проклетникът е станал твърде стар! — възкликнал селянинът пред Ескофие.

— Възрастта е просто едно число.

По това време Ескофие беше в Париж и работеше по поредната си книга, този път за домакини, въпреки че съвсем наскоро бе публикувал четвъртото издание на своя „Кулинарен наръчник“. Освен това кроеше планове за отпразнуването на осемдесетия си рожден ден — с трето пътешествие до Америка.

— Възрастта няма нищо общо с продуктивността — допълни той пред селянина.

Сара също беше в Париж и пак се снимаше във филми. Един крак. Един бял дроб. Един бъбрек. С годините тя губеше все повече и повече части от себе си, но това не й правеше никакво впечатление.

— Докато мога да говоря, значи мога и да работя — обичаше да казва често.

И обожаваше филмите. Първият й филм, „Дуелът на Хамлет“, беше от първите неми филми и бе придружен от машина на Едисон. Сега, след близо дузина филми и десетилетие по-късно, тя беше на 79 години и играеше главни роли в говорещи филми. Къщата й на булевард „Перер“ трябваше да бъде трансформирана в снимачна площадка.

„Ще ме облегнат на възглавници и камерите ще се завъртят около мен — му бе писала тя. — Само давайки всичко от себе си, човек става богат.“

— Възрастта няма никакво значение — каза Ескофие на селянина. — Работата е тази, която ни поддържа млади.

Белият трюфел беше с размерите на лешник, твърд и кадифен на досег. Ескофие каза на човека да изпрати сметката за него на хотел „Риц“, въпреки че от няколко години насам той се бе оттеглил от компанията. Това е най-малкото, което могат да сторят за мен след всичко, което съм направил за тях. Трюфелът струваше стотици френски франка, много повече, отколкото притежаваше той. Но пък беше толкова идеален подарък за Сара, че той просто не успя да се сдържи. Няма да ми държат сметка за това. Така си каза и се надяваше да е прав.

Ескофие сложи белия трюфел в кадифена торбичка и на следващия ден се появи на прага на Сара. Синът й Морис го прегърна сърдечно, но въпреки това не го пусна.

— Може би някой друг ден.

Ескофие беше много изненадан. Бе чул, че Сара е болна, но пък тя си беше болна цял живот. „И това ще мине“ — помисли си сега той и се запита кога Морис — бебето, което някога сучеше от гърдите на Сара, се бе превърнало в този тъжен, елегантен, побеляващ мъж.

Ескофие сложи редкия трюфел в буркан с ориз от Арборио, който на свой ред постави на дъното на килера в своя малък апартамент на приземния етаж. Мракът и студът щяха да съхранят донякъде вкуса му, но той си знаеше, че с всеки следващ ден красотата на трюфела щеше да намалява. Оризът щеше да забави развалянето му, но освен това щеше да изсмуче вкуса.

Ден подир ден Ескофие се обаждаше на Морис, за да провери дали Сара приема посетители. Не приемаше. Ескофие не премести трюфела. Нямаше сили дори да го погледне.

Времето изсмукваше силите и на двама им.

От хотел „Риц“ не останаха никак доволни от „покупката“ на Ескофие. Когато на вратата му се появи един младеж от счетоводството, майсторът готвач го покани, сервира му чай и му обясни какви варианти има компанията за разправа с него.

— Аз съм почти на осемдесет години. Моето име е синоним на веригата „Риц“. Ако настоявате да ме лишите от пенсия, можете, разбира се. Но тъй като трюфелът беше подарък за мис Бернар, която е национално съкровище, сигурен съм, че вестниците ще проявят голям интерес към евентуалните действия, които вие бихте предприели срещу мен!

След тази среща от счетоводния отдел на хотела никога повече не си позволиха да обезпокояват Ескофие.

През март Морис най-сетне се обади. Сара вече била достатъчно добре, за да започне снимките на „Гадателката“. Щяла да го приеме, но съвсем за малко.

Бяха изминали близо четири месеца, откакто трюфелът бе измъкнат от земята. Всеки път, когато отваряше килера си, Ескофие се бе постарал да не мисли за него. Но това бе невъзможно. Трюфелът си чакаше и вехнеше. А това определено го притесни. Той знаеше, че след толкова много време оризът ще е погълнал всичкия му вкус и дори няма да е успял да задържи тази мимолетна красота в собствените си зърна.

И въпреки това, когато синът й се обади, Ескофие извади внимателно буркана от килера си и го сложи в кадифената торбичка — Каквото и да трябва да се открива, ще го откриваме заедно — и хвана първото такси до къщата на Сара на булевард „Перер“.

„Не е чак толкова добре“ — му бе казал синът й и изглеждаше много скръбен, когато го посрещна. Но въпреки това Ескофие изобщо не беше подготвен за онова, което видя. Когато вратата на гостната й се разтвори, стаята се оказа пълна със сериозни млади хора, които кимаха с глави, оправяха прожектори, спореха, ядяха, пушеха, смееха се и бутаха подобната на черен звяр камера напред-назад, като че ли искаха на всяка цена да я опитомят. И в центъра на всичко това беше Сара. Очите й бяха безизразни, лицето й — също. Сякаш чакаше, но не следващия кадър, а нещо доста по-мрачно.

Ескофие усети, че гърдите го заболяват.

— Тишина! — извика един мъж и всички замлъкнаха едновременно.

Впоследствие Ескофие не можеше да си спомни какво бе казала тя, какви реплики бе изговорила. Единственото, което помнеше, бе, че когато камерата се завъртя, стаята се изпълни автоматично с нейния сребърен глас, неподвластен на времето. Ясен, силен. Очите му плувнаха в сълзи. Възрастта няма никакво значение. Но когато снимките приключиха, отново настъпи мрак. В стаята пак се възцари хаос. Когато Морис го поведе към шезлонга й, усети, че старецът трепери. Ескофие се приведе, за да целуне боядисаните й в розово бузи.

— Легендата остава жива въпреки историята! — прошепна тя.

— Не си ли гладна?

— А ти?

Синът й я сложи в инвалидния стол, откара я в кухнята и остави двамата старци насаме.

Имаше една бутилка моет, оставена в лед, за да се охлажда. И яйца. Шест. Чесън. Сметана. Ескофие отвори кадифената торбичка.

— Много е рядък — каза. — Като теб.

Но когато изсипа ориза, от буркана се понесе непоносима воня, като на развалено пиле. Той разряза трюфела. Беше станал оранжев като глина и чуплив.

— Quand même — каза Сара и се разсмя. Звънко, като младо момиче.

Той също се разсмя.

Яйцата останаха несготвени. Шампанското — неизпито. От другата страна на прозореца Париж, градът на дима и коприната, мълчеше.

— Обичам те, готвачо — каза тя.

— Майстор готвач.

Сара бе умирала на сцената над четири хиляди пъти, ала нищо не бе успяло да я подготви за истинската смърт. Оказа се толкова тиха. „Колко съм грешала!“ — мислеше си тя. На следващия ден камерата улови леката промяна в нея — завалянето на думите, фъфленето. Снимките приключиха. Сара бе отнесена в леглото. Тълпите се редяха пред дома й дни наред. Чакаха. Морис бе принуден да излиза със съобщения на всеки час.

— Ще ги държа на нокти — каза тя. — Те са ме измъчвали цял живот, нека сега аз поизмъча тях.

Когато камбаните на всички църкви звъннаха и цял Париж се застича разплакан по улиците, Ескофие не излезе с тълпите. Нямаше сили за това.

Беше време да се прибере у дома.