Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (24)

Двадесет и четвърта глава

Писмата на Делфин до Мистър Буутс бяха завързани с прост канап, но и той не бе в състояние да скрие тяхната красота.

„Избухна облак над Париж и нахлу светлина, / само пътят отдолу е обгърнат в тъма.“

Това не бяха точно писма, а по-скоро поеми — размяна на изкуство за храна.

„В това тънко палто от кожа / тези безмълвни ръце / тези засводени очи / си самият ти. / Гласът ми се издига и пада с мисълта за теб. / В сънищата ми ти идваш при мен като моята голяма любов, онзи, който ме прави цяла. / А после се пробуждам.“

Ескофие търсеше между тези редове части от себе си. Не беше сигурен дали ги открива или не. Не беше вече сигурен за нищо. За първи път през живота си той нямаше нито къде да готви, нито къде да се прибере. След „недоразумението“ в хотел „Савой“ Делфин бе пределно ясна, че той изобщо не е добре дошъл във Вила Фернан.

„Извини се и веднага се върни на работа! — писа му тя. — Сметките на нашето домакинство са прекалено високи за подобно глупаво поведение! Забелязах също така, че нашият Мистър Буутс не ми е пратил нито един колет, откакто се случиха онези «недоразумения». Какво би трябвало да мисля за това? Обидена съм дълбоко!“

Обидена съм дълбоко.

Тези думи буквално се впиха в сърцето му.

Но беше невъзможно, разбира се. Всичко бе свършило. Бордът на директорите искаше от него пълно възстановяване на парите — заплати най-малко за две години. Сумата беше умопомрачителна. И като че ли това не стигаше, ами сега Риц заплашваше борда със серия от съдебни дела за неправомерно уволнение — и изискваше от Ескофие да направи същото.

— Трябва да бъдем единни! Не ме предавай! — бе казал той.

От всичко това Ескофие просто не можеше да мигне.

След завръщането си от Саутсий си бе наел стая в един невзрачен лондонски хотел, колкото бе възможно по-далече от „Савой“. Новият проект на тяхната компания „Риц Дивелъпмънт“ — хотел „Карлтън“, още не беше завършен — до откриването му имаше повече от година. Когато бъде завършен, кухнята му щеше да съдържа бригада от шестдесет готвачи, които щяха да въплътят в действие една негова много стара идея — меню а ла карт. За петстотин гости. Хотелът щеше да се превърне в образец на ефективност, но засега все още беше в строеж.

Ако Ескофие искаше да остане в Англия, щеше да бъде принуден да си вземе подходящ апартамент, което щеше да му излезе твърде скъпо. А компанията, която бяха създали с Риц, нямаше почти никакви свободни пари. Имаха и други мениджърски договори, разбира се, но докато хотелите „Риц“ и „Карлтън“ не бъдеха завършени, компанията не би могла да предостави на Ескофие заплатата му от „Савой“, а без „Савой“, който да помага за събирането на средства, хотелите им можеше и никога да не бъдат завършени.

Проектът „Хотел Риц“ не вървеше особено добре. Беше предвиден за откриване през юни, но имаше множество непредвидени разходи, а забавянията заплашваха компанията „Риц Дивелъпмънт“ с банкрут. Преустройството на сградите на „Вандом“ и „Гамбон“ в хотели се оказа много по-трудно и скъпо, отколкото си бяха представяли.

— Нека да видим какво може да се направи — каза той на Риц и веднага тръгна за Франция.

Все още пазеше един апартамент на приземен етаж от времето, прекарано в „Малкия Мулен Руж“. Така че бе напълно логично именно той да замине за Париж. Бе се справил със строителство и преди, и това определено не му беше харесало. Но сега поне имаше някъде, където да отиде, и нещо, което да прави. Проектът беше малък, само петдесет стаи.

— Едно малко бижу — бе казала Мари Риц.

„Един малък кошмар“ — си каза Ескофие.

Прекарваше дните си, потънал в калта, успокояващ кредитори, строители, търговци и дори един местен политик. Беше изтощително. И за нещастие беше забравил колко е малък неговият апартамент на приземния етаж. Едва успя да напъха куфарите си в него, а на всичко отгоре нямаше кухня. Всяка нощ, до първи петли, той седеше на миниатюрното си легло насред разхвърляните кутии, създавайки меню за хотел, който можеше да бъде завършен, а можеше и да не бъде.

„Работа — повтаряше си непрекъснато. — Само работа и хората скоро ще забравят за случката в «Савой»!“

Но той не можеше. Не можеше да спре да мисли за кухнята си там, за красотата на бригадата му в действие, за тихото спокойствие на стаите и за жените — за всичките красиви жени, които се изчервяваха, когато им целуваше ръка.

В мрачната зима на миниатюрната стаичка хотел „Савой“ изглеждаше като свят, ухаещ само на рози. А Сара… Ескофие не я беше виждал от деня, в който беше уволнен. Мислеше да й изпрати писмо, но тя се бе изнесла от хотела, а според приятеля му Рене от рецепцията не била оставила никакъв адрес за изпращане на кореспонденцията. Би могъл да изпрати писмо до дома й в Париж, но какво точно да пише? „Имаше недоразумение.“ Макар за Делфин това да бе напълно достатъчно като обяснение, щеше да обиди Сара. В крайна сметка тя беше там, когато това се случи.

„Тя сама ще ме открие, когато настъпи подходящият момент“ — мислеше си Ескофие, макар да не беше сигурен дали иска да бъде намерен, или дали тя ще иска да го намери.

Винаги, когато се сетеше за Сара, той си мислеше за последните мигове в хотел „Савой“ — как полицията изнася багажа му на улицата, а после се връща за него, и как слага ръце върху скъпия му черен фрак. Бордът наблюдаваше цялата процедура, Ричард Дойли Карт — от инвалидния си стол. Персоналът беше напълно объркан. Гостите бяха ужасени. Някои от мъжете в кухнята извадиха ножове, за да защитят честта на Ескофие.

И насред всичко това се появи Сара — като някакво видение. Косата й беше извита на главата като торнадо, придържана от някакви сложни фльонги. Беше облечена в зелен копринен костюм с онзи неин любим хамелеон около врата, който въртеше глава и съскаше. Току-що се бе върнала от зоологическата градина с внучките си. Плачещата Лизиан непрекъснато повтаряше: „Ама той защо си отива? Лош ли е бил? Защо го отвеждат?“. Симон беше пребледняла и мълчеше. Хамелеонът съскаше към всички като изтощен дракон.

Всичко беше прекалено. Прекалено прекалено.

Ескофие се опитваше да забрави, но не можеше. Оттогава насам неизмеримата тъга върху лицето на Сара бе първото нещо, за което се сещаше, когато се събуждаше сутрин, и последното нещо, за което си помисляше вечер, преди да заспи.

След като изкара един месец в Париж, се получи писмо от Риц. „Върви в «Максим». Шпионирай. Надскочили са своите прословути пържени картофки — специалитетът на заведението. Разбери какво планират да сервират — но бъди любезен и не забравяй да предадеш на собственика мосю Корнуше моите най-добри пожелания! Той е добър човек.“

С меню от висшата кухня или дори всеки вид кухня над нивото на пържените картофки „Максим“ би могъл да се превърне в сериозна конкуренция на „Риц“. Все пак това беше любимото заведение на повечето прочути куртизанки от бел епок — Жан и Ан дьо Ланси, близначките, които тормозеха ухажорите си, като непрекъснато се разменяха; Жан Дервал, който водеше миниатюрното си кученце на обсипания си със скъпоценни камъни колан на целомъдрието; и някогашната танцьорка от „Фоли Бержер“ Лиан дьо Пужи, която беше такава зашеметяваща красавица и толкова лоша актриса, че веднъж Сара Бернар я беше посъветвала, когато се качи на сцената, „да си държи красивата уста затворена“.

„Максим“ имаше потенциала да се превърне в легенда. Ресторантът все още не беше чак толкова утвърден, но собственикът му мосю Корнуше вече беше известен като велик ресторантьор.

В писмото си Риц бе включил и един прочут анекдот: „Веднъж един гост се оплакал, че в супата му има муха. Корнуше я хванал с два пръста, изял я и отбелязал спокойно: «Но това е просто стафида!». Брилянтен ход!“.

И така Ескофие се оказа подреден на безкрайната виеща се опашка пред ресторант „Максим“. Водеше се просто кафене. Резервации не се приемаха, но и не всички бяха допускани вътре. Главният портиер Жерар, приличащ много на детски оловен войник в своите сини панталони, червена шапка и златен монокъл, пазеше на входа. Разделяше гостите на две категории — „добри душици“ и „трън в задника“, като повечето спадаха към втората. Когато забеляза Ескофие в задния край на опашката, той веднага извика Корнуше, който, смеейки се като дете, най-неочаквано получило шоколад, занарежда:

— Значи сега ще дойдете да работите за нас, нали? Загубата на „Савой“ ще бъде наша печалба?

— Вярно ли е, че имате двеста хиляди бутилки вино в избата си? — запита Ескофие.

— Само шампанското ни е сто и двайсет вида! — похвали се собственикът.

— В такъв случай бих искал да вечерям.

— Вечерята е много добро начало. Ще го приема като обнадеждаващ знак.

Беше полунощ. В „Максим“ се изсипа цялата тълпа от театрите — онези, които бяха гледали само последното действие, защото гледането само на последното действие беше модерно, а на цялата пиеса — не. Корнуше го поведе през ресторанта покрай много от неговите бивши клиенти — някои от тях извърнаха поглед, когато той мина покрай масите им, а други го изгледаха сякаш, сякаш бе станал невидим. Корнуше го отведе до малка маса за двама близо до летящите врати, след които започваше прочутият „омнибус“ — дългият коридор, отвеждащ към бара. Омнибусът не беше стая, а тесен коридор, пълен с масички, където седеше само елитът на Париж, в клубен стил. Това беше най-важното място в „Максим“. Ескофие бе твърдо решен, че няма да седне никъде другаде.

Не че на основния ресторант му имаше нещо. Оркестърът свиреше нещо лежерно от Рейналдо Хан — някаква мелодия за изневярата. „Прекрасен избор“ — помисли си Ескофие, забелязвайки колко много от мъжете наоколо не са със собствените си съпруги.

„Максим“ беше изключително малко заведение. И много червено — килимът, завесите и стотиците лампи с розови копринени абажури, които затопляха светлината, падаща върху редиците подредени плътно една до друга масички и плюшените червени столове. Обстановката му напомняше за чакалните за първа класа на железопътните гари, където прочутите и почти прочутите в техните копринени рокли и смокинги държаха да бъдат забелязани да се държат по начина, по който известните обикновено се държат — лошо.

Към Корнуше се приближи красиво младо момиче с изрисувани бузи и устни и му прошепна нещо. Той погледна джобния си часовник.

— Две. Сега. На предните маси — каза и после плъзна към момичето няколко банкноти, които тя пъхна в своето деколте. Приличаше на портрет на кралицата на „Мулен Руж“, Ла Гулю — „Ненаситницата“. Беше доста близко подобие, но със сигурност не беше оригиналът.

— Това е за двете ви — изтъкна Корнуше. — Не като предишния път.

— Разбира се.

Момичето целуна Корнуше по двете бузи, а после и по устните.

— Тук всички сме скандални, нали? — подхвърли на Ескофие и се върна на масата си край прозореца.

Корнуше прочисти гърлото си и отбеляза:

— Тя и приятелката й ще бъдат нашата изненада за вечерта.

— Много е красива.

— Нали затова й плащам? Един ресторантьор винаги трябва да има красиви жени, настанени до прозореца, за да бъдат виждани от тротоара.

И наистина, всички маси до прозореца бяха пълни с дами. Бяха с тънки кръстчета, голите им рамене изглеждаха порцеланови благодарение на оризовата пудра и всички бяха сърцераздирателно елегантни в най-красивите си рокли, бижута и шапки, родени в съновиденията на шапкарите.

Жените бяха толкова красиви, че Ескофие се запита дали да не остане на вече предложената му масичка. Ресторантът приличаше на малка пъстра оранжерия — полилеите във форма на калии, преплитащите се цветни клонки на многоцветния стъклен покрив и, разбира се, огромните стенописи на голи жени. А после идваха и самите жени — сочни, свежи и чакащи.

Но когато Корнуше му издърпа стола, за да седне, великият кулинар отказа.

— Може би трябва да си запазите тази маса за някоя двойка — рече. — Няма ли някое място за сам човек, на бара например? Мисля, че разбирате какво искам да кажа.

Корнуше се усмихна и плесна Ескофие по гърба.

— Ама, разбира се! По-близо до рая, а? — С тези думи той бутна летящите врати и пред тях се показа омнибусът в цялото му приказно великолепие. — Ето! Спектакълът на величията!

Ескофие не можеше да не се съгласи с него.

Повечето от играчите познаваше. До вратата седяха петимата братя, руските графове, всички в пълна парадна униформа заедно с компаньонките си, намиращи се в различни фази на събличане. Масата пред тях беше отрупана с шампанско. Точно до тях две млади момичета седяха в скута на Карузо и го хранеха със стриди. „Ще му трябват“ — отбеляза мислено Ескофие. А в другия край се виждаше драматургът Жорж Фейдо, който се бе привел над масичката си и усърдно пишеше.

Корнуше го посочи и се засмя.

— Казва, че полагал последните щрихи на „Дамата от Ше Максим“. Твърди, че ще ни направи прочути и така накрая ще си плати сметката. Но предвид количествата, които изпива, няма да е зле да е прав.

Всяка масичка от омнибуса разказваше своя собствена история, но Корнуше изпрати Ескофие до самия бар, като изтъкна:

— Омнибусът не е за вас. Знам колко много харесвате жените.

Ескофие видя, че барът е още по-малък и от омнибуса и пълен само с жени — жени с черни чорапи и коса с цвят на шампанско. Някои от тях брояха пари, една записваше цифри в счетоводна книга. Когато Корнуше въведе Ескофие в стаята, всички млъкнаха.

— Рай, нали? — отбеляза самодоволно собственикът.

„Не — каза си Ескофие. — Изобщо не прилича на рай.“ Приличаше по-скоро на офис.

— Някаква помощ? — прошепна Корнуше. — Мога да ви кажа коя е свободна и коя — не.

Шпионската мисия на Ескофие в „Максим“ започваше да се очертава като огромна грешка, но в този момент в бара се появи сервитьор, понесъл красиво шоколадово суфле с букет от червени рози, и се провикна:

— Имаме нужда от голяма бутилка моет! Веднага!

— Мис Бернар вече е тук?

При споменаването на името й Ескофие се изчерви, но Корнуше изобщо не забеляза.

— Моля да ме извините, скъпи ми Ескофие! В средата на този букет от рози има пръстен, който ще накара и самата английска кралица да се изчерви. Очевидно напоследък една нощ с Божествената струва цяло състояние.

С тези думи Корнуше отвори вратата, за да даде път на бармана и на бутилката от 2,5 литра шампанско. Ескофие погледна обратно към омнибуса. Сара току-що беше пристигнала. „В цялото си величие“ — каза си той. Руските графове се надпреварваха да я ухажват. Карузо й целуна ръка. Тя проблясваше под розовата светлина, облечена в рокля от златна коприна. Шапката й също беше златна, а вратът й беше дотолкова натежал от бижута, че едва се движеше.

— И е повече от петдесетгодишна! При това баба — отбеляза под сурдинка Корнуше. — Направо не е за вярване за какво могат да плащат мъжете в наши дни!

Корнуше пое чашите за шампанско от сервитьора и избута Ескофие.

— Мадмоазел Бернар! — изрече високо и силно.

Сара вдигна очи и видя Ескофие. Мъжът, с когото беше дошла, беше някакъв третостепенен член на кралската фамилия, далечен братовчед на принц Едуард от немска страна. Той прошепна нещо в ухото на Сара, но тя като че ли не го чу, дори не забеляза присъствието му. Не отлепяше очи от Ескофие — с онзи неин ужасен тъжен поглед. Изведнъж той усети, че не може да диша. Избута Корнуше, излезе от бара и се насочи към ресторанта, където фалшивата Ла Гулю и нейната вярна приятелка бяха започнали да играят канкан върху масите край прозореца.

Когато на следващия ден в малкия му апартамент пристигна писмото от Сара, той скочи още на първия влак.

„Можем да изчезнем“ — му бе написала тя и се бе подписала като Розин Бернар, вдовицата Дамала. Ескофие не можеше да разбере защо, след близо десетилетие, Сара все още държеше да вдига кокалите на този човек.

Може би за да си спомня, че дори и ангелите си имат тъмна страна.

От Киброн Ескофие хвана ферибота за Бел-Ил. Беше празен. Времето беше много неприятно, по-студено от обичайното. Пресичането на водата беше брутално. Морето подхвърляше непрекъснато стария морски съд, светкавици и дъжд я съпровождаха по целия път до острова.

Въпреки че Сара му беше разказвала толкова много, Ескофие никога досега не бе идвал в тази част на Бретан. Когато фериботът най-накрая стигна доковете, бурята се поколеба за момент и той видя онова, което би видял художник под открито небе, същото, което бе видял Моне, докато придържаше отчаяно платното си, за да не би вятърът да отнесе триножника му в морето — безкрайните редици кафенета и къщи, някои от тях розови със сини щори, други сини със зелени щори, всички те открояващи се ярко на фона на назъбените стръмни скали, сиво-зеленото море и изпълненото с въглищен прах небе. Цветовете бяха толкова наситени, че той едва не заплака.

— Ескофие!

Ето я и нея — бурята бързо я настигаше — на кон, с развята, сплитаща се от жестокия вятър коса.

— Качвай се! — извика му тя. — Остави багажа си при управителя на пристанището. Той ще го донесе, когато времето се успокои.

Вятърът вече ревеше точно върху тях. Тя му подаде ръка и той се метна на седлото на коня. Тя срита силно животното. Изви се градушка. След нея и дъжд. За миг вълните на океана превзеха пристанището, а после и пътя, но конят тичаше бясно напред. Океанът, дъждът — беше трудно да се каже дали потъват или не. Навсякъде имаше вода, но конят изглеждаше напълно безразличен към стихията на бурята. Бягаше през всичко, без никакво колебание, нагоре по стръмните склонове насред небесния порой, заслепяващите пръски на морето и острите игли на светкавиците. Тичаше като хала по ръба на дълбоките пропасти, високо над острите скали и водовъртежа под тях.

Обгърнал с ръце кръста й, Ескофие усещаше, че Сара се смее.

— По-бързо! — изкрещя тя.

— Вдовице Дамала, вие сте съвършено луда — помисли си той или може би прошепна в ухото й. Не беше сигурен, но смехът й стана гръмотевичен.

Накрая пристигнаха. От ръба на скалите, спускащи се почти отвесно към морската бездна, се виждаха светлините на пристанището Льо Пале, но като далечни светулки. Лятната вила на Сара се оказа не някаква къща, а едно изоставено укрепление при Поан де Пулен. Величествена, квадратна постройка от розов камък, но когато влязоха вътре, ги обгърнаха такава тишина и покой, че Ескофие остана с впечатлението, че е попаднал в друг свят.

След като се подсушиха и преоблякоха, Сара попита:

— Гладен ли си?

Никой досега не бе задавал подобен въпрос на Ескофие.

— Имаш ли някаква храна? — попита той.

Тя отметна назад глава и се разсмя.

— Скъпи ми господине, една дама не кани Ескофие в своето тайно убежище, без да се е снабдила с храна!

Тя стоеше в средата на кухнята, облечена в поръбен с кожа от норка халат и обута с грубите вълнени чорапи, които бяха нещо обичайно за хората по тези диви места, но не бяха сред нещата, които Ескофие би очаквал да види на Сара Бернар.

Той, разбира се, бе обут със същия тип чорапи и облечен в червено кимоно, за което Сара се кълнеше, че било създадено за мъже и че преди било на сина й. Ескофие обаче бе запознат доста добре с тези неща и знаеше, че в Япония червеното е цвят, който се използва само от жените и децата. Или за внуците като Лизиан и Симон. Освен това халатът излъчваше онзи летлив аромат, който имат децата. Но в този дом нямаше нищо друго, което да му стане, а неговите дрехи бяха вир-вода. Детски халат — докъде я докарах?! Той среса оредяващата си бяла коса, после и мустаците си, но това не го направи да изглежда по-мъжествен.

— Изглеждам като селския идиот.

— Ако сега имах пантофки и ловно куче, щяхме да бъдем перфектната английска двойка — отбеляза през смях тя.

Той я целуна нежно и попита:

— Е, вдовице Дамала, какво има за ядене?

— Има „Фар Бретон“.

Кейкът ги чакаше на масата в кухнята. Той го докосна леко с пръст. Беше доста плътен, макар да се усещаше и много леко пружиниране.

— Клафути?

— Не, това тук е съвсем различно животно.

Сара сложи нова цепеница в огъня и изтри мръсните си ръце в елегантния си халат, след което вдигна косата си на кокче.

— Скъпи ми Ескофие, никога ли не си виждал „Фар Бретон“? Канела, ванилия и малко сливово бренди, добавено към млякото. Сушените сливи и стафидите са киснати в арманяк.

— Ти ли приготви този кейк? Лично?

— Разбира се. Всеки човек тук може да направи подобен кейк. Много е лесен.

— Нямах представа, че можеш да готвиш.

— Мога, макар никога да не го правя. Тази вечер обаче ще готвя. Помолих собственика на магазина в селото да ни докара продукти. Тази вечер ще си направим пиршество! Аз ще ти готвя!

На кухненския плот се виждаше риба — „Джон Дори“, кофичка дребни миди, свеж самун хляб, прясно краве масло и гарафа сайдер. Ескофие взе в ръка елегантната риба и отбеляза:

— Красив екземпляр.

— От Льо Гилвинек.

— Много добър наистина.

Рибата беше в сребрист и маслиненозелен цвят и имаше поредица от остри като бръснач перки и грозно лице. Ескофие я подуши внимателно — все още ухаеше на море.

— От днес?

— От сутринта. Ако беше юни, щеше да ни донесе и кофа омари.

Ескофие бързо плъзна ножа успоредно на острите гръбни перки. Сара пое ножа от ръката му и отсече:

— Не! Сядай!

— Месото на тази риба е много малко, повече са костите. Ще се порежеш!

— Но аз искам да готвя! Никога не мога да готвя, затова моля те, позволи ми поне сега! Когато пристигне менажерията ми, винаги готви персоналът. А аз не мога да припаря до кухнята, защото всички ще се разочароват много, когато разберат, че и аз съм смъртна като тях.

— Но щом ти ще готвиш, какво ще правя аз?

— Какво правиш обикновено, когато някой друг готви за теб?

— Обикновено никой не готви за мен.

— Добре де, ама какво би искал да правиш?

— Да готвя.

— Защото не вярваш, че мога?

— Не, защото имам нужда да го правя.

Тя му върна ножа и отбеляза:

— Добре, но само заради теб!

— Ти седни край огъня — кимна с глава той. — Затопли се.

— Знаеш ли, че те обичам?

— Само защото мога да готвя.

— Да, това е основният ти чар, разбира се.

Той нави ръкавите на червеното си кимоно и попита:

— Да имаш някаква сметана?

— Разбира се. В килера има и една много хубава аншоа. Както и картофи, лук и чесън.

Ескофие отвори вратата на килера и там откри не само качествена аншоа, но и няколко салама, които висяха и съхнеха.

— Това „Андуй дьо Гемене“ ли е? — подметна през рамо.

— Нямам представа. Най-вероятно.

Той остърга малко плесен от повърхността на салама, подуши го и отсече:

— Точно такъв е. Този сладък аромат на сено не може да бъде сбъркан. А това тулузки салам ли е?

Точно такъв беше. Имаше също така и осолена треска, конфи с гъше месо, два буркана конфитюр от лук и касис и огромно разнообразие зрял фасул — могет, соасон и тарбе.

— Но това е истински рай! — отбеляза той. — Утре може да си направим касуле!

— Ние? Ще ми позволиш да готвя?

— Разбира се, че не. Просто съм любезен.

И за първи път от много седмици насам той се разсмя. Сара го последва.

И така, докато бурята навън вилнееше, ниската розова къщичка се изпълни с уханието на истински дом. Все едно те бяха последните двама човеци, останали живи на този свят.

— Обаче ще ядеш с мен! — отсече тя.

— Да, ще ям.

— С мен?

— Ще ям.

През всичкото това време, близо двайсет и три години, двамата никога не бяха сядали заедно на една маса, за да се хранят. Ескофие само сервираше и я гледаше, докато тя се храни.

— Ако не ядеш с мен, и аз няма да ям! — каза сега тя.

— Значи ще седна при теб.

— И ще ядеш?

— Да, ще ям.

Трапезарията имаше огромни прозорци, от които се откриваше изглед към скалите и безпощадната нощ. Вместо с фин порцелан и кристал Сара подреди грубата дървена маса така, както правеше винаги и нейната готвачка — с местните пръстени съдове от Кемпер. Комплектът чинии излъчваше мил наивитет — приблизително осмоъгълни, с жълтия цвят на невен, с рисунки на бретонски мъже и жени в местните им носии и същите груби чорапи, които в момента и двамата имаха на краката си. Първоначално Сара подреди двата края на масата, но после размисли и сложи двете чинии в центъра на масата, така че двамата да могат да наблюдават бурята заедно.

— Тази вечер ще бъдем като стара семейна двойка — отбеляза, когато влезе обратно в кухнята.

Приседна и се загледа в него, докато той почистваше, а после хвърляше мидите в къкрещата на котлона смес от сух сайдер и чесън и едновременно пържеше картофи с патешка мазнина.

— Миди и пържени картофи! — обяви, когато приключи. Наля й сайдер в чаша за шампанско и обяви: — За вас, мадам!

— Мерси.

Когато отнесе платото в трапезарията и зърна яркожълтите чинии, промърмори:

— Тези чинии са…

— Очарователни.

— Изненадващи.

— Не само порцеланът е достоен да приема хубавата храна, скъпи ми Ескофие! — отбеляза тя. — Хайде, сядай! — Той се поколеба. — Сядай! — повтори Сара.

Отвън бурята биеше по розовите камъни на къщата. Напъваше прозорците. Опитваше се да свали капаците им. Двамата започнаха да се хранят заедно — безмълвно, свенливо. А после, най-неочаквано, тя изрече:

— Много внимавай с Риц, скъпи мой! Той е прекалено нервен, прекалено егоцентричен. Накрая може да постъпи с теб така, както постъпи с горкия Дойли Карт! Знаеш ли, че е на легло? А каква ужасна сцена се разигра в хотела!

— Той е болен от доста дълго време — промърмори Ескофие.

— Риц е иначе добронамерен, но се опасявам, че ще те остави без пукнат грош.

— Той ми е приятел.

— Тъкмо затова се притеснявам за теб. Ти си прекалено добър към приятелите си. Познавам един адвокат, който може да ти помогне.

— Не мисля, че е необходимо.

— Ти си прекалено много човек на изкуството, Ескофие, за да мислиш и за деловата страна на нещата. Точно затова Реноар държи брат си — за да може да си рисува на спокойствие. Някой трябва да те пази и защитава!

Това беше последното нещо, за което му се приказваше. Особено сега. Сара очевидно изобщо не бе разбрала какво се случи. Впрочем никой не знаеше цялата истина. Смятаха, че бордът на директорите на хотела се е престарал.

— Моля те, Сара, не се притеснявай за това! — рече.

— Но ти си мой приятел, така че не мога да не се притеснявам за това! И аз разбирам малко от бизнес, ако не знаеш.

Което беше абсолютно вярно. Чрез индосаменти и инвестиции Сара се бе превърнала в един от най-богатите хора на света — лицето й беше върху всякакви стоки, от сапуни до бирени бутилки. Тя беше най-бляскавата жена на света. Но точно в този момент внезапно заприлича на обикновена съпруга — но на нечия друга съпруга.

Ескофие се загледа в нея. Сякаш никога досега не я беше виждал. Светлината на свещите издаваше възрастта й. С годините лицето й се беше сбръчкало, очите й бяха позагубили обичайния си пламък. Буйната й червена коса пак се нуждаеше от боядисване — беше прошарена толкова много, че той се изненада как досега не я беше забелязал. Усети как по вените му плъзва хлад. Изведнъж тя вече не беше нито съвършена, нито богиня, нито муза, а просто вдовицата Дамала. Но в този момент той също не беше нито велик кулинар, нито велик художник, нито самият дух на Франция, а мъж в чужди дрехи, при това детски.

Нищо повече не беше казано на масата. Когато приключиха с вечерята, Ескофие събра чиниите, а тя го попита:

— Сърдиш ли ми се за нещо?

— От къде на къде?

— Виж какво, харесвам и Цезар, и Мари. А децата им са големи приятели с моите малки Лизиан и Симон. Просто виждам съвсем ясно, че Риц не е никак добре. Намира се на ръба на нервен срив.

Ескофие се усмихна, потупа ръката й и рече:

— Всичко ще бъде наред, не се тревожи.

— Да не би да се опитваш да ме успокоиш?

— Разбира се.

— Хубаво. Винаги трябва да се стараеш да ме успокояваш — отбеляза Сара и се изправи, за да тръгне след него към кухнята.

Но той я целуна по челото и прошепна:

— Моля те, остави това на мен!

След като вратата зад гърба му се затвори, Ескофие усети онзи добре познат прилив на адреналин в себе си. Беше изминало доста време, откакто бе стоял насред някоя кухня, опитвайки се да измисли какво да приготви за вечеря. Сега му се искаше да приготви някое специално блюдо за Сара, нещо, което да може да кръсти на нея, а после може би да сложи в менюто на хотел „Риц“, когато го открият.

И така, той се хвана на работа. Беше много щастлив.

Ескофие извади костите на рибата и главата й, добави към тях малко настърган лук, праз и мащерка и заля всичко с чаша бяло вино и две чаши вода.

Сара се появи в кухнята.

— Колко ще се бавиш?

— Махай се! — изгони я той.

Сложи тази смес на котлона. Когато тя завря, хвърли в нея няколко зърна черен пипер и намали котлона, за да я остави да къкри. „За соса сметана — каза си той, но оттам нататък още се колебаеше. — Може би краве масло? Повече вино? Шампанско? Аншоа?“ При всяка идея за съставка той си я представяше комбинирана с останалите — бе в състояние да определи вкуса на сместа, без дори да я близва. А с всяка следваща съставка си представяше Сара на сцената, а не жената в съседната стая. Божествената Сара с розовите й устни, розовите бузи, водопадът медночервена коса и неповторимият сребрист глас, като на флейта.

Не бе изминал и половин час, когато Ескофие се появи в трапезарията с плато, съдържащо четири перфектни розови рибни филета в нежен сос от сметана и конфитюр от лук и касис.

— За вас, мадам!

— Великолепно, мосю!

— Да, великолепно е, като теб! — отбеляза той и й сервира така, сякаш бяха в ресторанта на „Савой“. Премести рибното филе в чиния за сервиране и пак го заля със сос. После се изправи до нея и я зачака да го опита.

— Великолепно е като Божествената Сара, нали? — погледна го изпитателно тя. — Но Розин Бернар, вдовицата Дамала, е вече съвсем друга работа.

Боже, толкова добре го познаваше!

— Яж! — каза той.

— И ако сега ям, утре ще направим касулето заедно, нали?

— Заедно.

— И това е лъжа, нали?

— Мъничка.

— Щастлив ли си?

— Да.

— Но?

— Но ако ти не беше Сара, а просто Розин… Колко прекрасен би бил животът ни тогава!

— Никога досега не бях чувала по-сладка лъжа!

— Сара…

— Тук ме познават като вдовицата Дамала.

— Но това не е светът, в който живеем.

— За тази нощ е.

И тогава тя пое ръката му в своята и нежно я целуна.

— Обичам те и винаги съм те обичала, готвачо! — прошепна. — И няма да престана да те обичам до последния си дъх!

„Майстор готвач! — поправи я мислено той. — Не просто готвач!“

Огюст Ескофие — живот в рецепти

Агнешки миньонети „Сент-Алианс“

Кръговете на мира

Мислил съм много по този въпрос и стигнах до извода, че свети Фортунат би трябвало да измести свети Лаврентий от позицията му на патрон и закрилник на касапите, готвачите като цяло и в частност — на транжорите. Ала не знам към кого да се обърна по този въпрос.

Свети Лаврентий открай време е бил самозванец в областта на гастрономическите удоволствия, тъй като предимно е постил, а единственото му кулинарно преживяване се свежда до изпичането му жив на една доста големичка скара. Не съществуват никакви данни той някога да е сготвил нещо. Въпреки че, ако се вярва на свети Амброзий, бил казал на мъчителите си: „От тази страна съм готов. Сега ме обърнете на другата“. Вероятно затова го водят и за светец покровител на комедиантите.

Празникът на свети Лаврентий е 10 август и незнайно защо се празнува със студени меса — пълна липса на въображение! Даже по-скоро богохулство. Би трябвало да има по-добър начин за представянето на готвачите, отишли на небето, защото, макар да съм пекъл множество видове меса върху онова нещо, което американците наричат „барбекю“, включително и кренвирши, които станаха много популярни във Франция след Голямата война, не бих искал да ми се налага да се моля на един кренвирш за новото си кулинарно изобретение.

Свети Фортунат, от друга страна, винаги е давал от себе си максималното за мен и въпреки факта, че сега той се води за светец покровител предимно на мъжете готвачи, абсолютно съм убеден, че с радост ще помогне и на дамите, които се осмелят да навлязат в тази професия. В крайна сметка той е имал доста близки женски приятелства, чиято природа църковните писания определят като „целомъдрени, богобоязливи, деликатни приятелства, включващи онзи вид очарователна детска игра, която обикновено характеризира женските приятелства“.

Нямам никаква представа какво точно иска да каже с тези думи църквата, но е добре известно, че Фортунат е поднасял на жените кошници с екзотични храни, придружени с лични поеми, а на всички ни е добре известно докъде води подобно поведение.

И макар известен с умереността и непоклатимостта си, той имал толкова конкурентен дух, колкото и всеки съвременен майстор готвач. Когато сестрите от светата обител му доставяли мляко и яйца, понякога включвали и изискани блюда от сочни меса, подредени артистично върху чинии, изработени ръчно от глина. За да не остане назад, той пък ги изненадвал с цветя, пълнейки цяла стая с лавандула и рози, или пък с нежни захаросани кестени, поднесени в захарна кошничка, изплетена лично от него така, че да прилича на фина брюкселска дантела. А иначе бил напълно сляп. Познавам мнозина зрящи, които не биха могли да сторят и половината от всичко това. И ако това не е чудо, не знам какво друго е.

Освен това смятам за справедливо да се признае, че свети Фортунат е създал основите на съвременното меню. Макар да е бил сляп, той е бил велик пътешественик, скитащ през Италия и Франция в търсене на хубава храна и напитки. Често плащал за вечерята си с поезията, която пишел в чест на съответното блюдо, не пропускайки да го възхвали. Помислете само — ако менюто не е поезия, то тогава какво е?

Множеството превъзходни поеми на този светец, които възхваляват добродетелите на гастрономията, макар и за наша жалост на латински, бяха наскоро преведени от мосю Грингоар, секретар на „Лигата на лакомниците“ — организация на най-великите живи френски майстор готвачи в Лондон, която създадох аз и на която някога бях президент. И така, в ролята си на основател и вече почетен президент обявих, че от този момент нататък празникът на лигата ще бъде Денят на свети Фортунат.

Няма нищо благородно в глада. По време на Голямата война два пъти седмично всеки от нас бе принуден да се откаже от месо и картофи. За да си купиш месо или пиле, трябваше да имаш купон. А може би най-съкрушителното от всичко бе, че правителството определи такава бомбастична цена на рибата, че малцина можеха да си я позволят, така че моят доставчик не ми носеше почти нищо от нея.

Но и всяко изпитание ни предлага неподозирани възможности.

Еленското месо подлежеше на конфискация, както и яйцата, рибата, пилешките дреболии и беконът. Единственото сърнешко месо, което можеше да се намери, бе твърде старо. Няма значение. С помощта на свети Фортунат и сос, направен от аншоа, чесън, маринованите пъпки на един средиземноморски храст и капка доматен сок, ние сервирахме и старото месо върху легло от юфка с пюре от кестени. Ставаше очарователна яхния. И тъй като имахме нужда от най-малко трийсет-четирийсет риби сьомга, за да не затворим ресторанта, пътувахме непрекъснато до Шотландия и Ирландия, сприятелявайки се с тамошните рибари и купувайки всеки техен улов за минимална част от онова, което иначе трябваше да дадем на дистрибутора ни. Възможности имаше всякакви.

И така, виждате, че под закрилата на свети Фортунат бихте могли да се справите с всякакви трудни ситуации. Краве масло нямаше, затова готвех с какаово масло. Нямаше риба, така че ние сами си създавахме „риба“ — фино смлени пилешки банички, топнати в яйце и оваляни в хлебни трохи. Никой не разбираше разликата, затова ние таксувахме блюдото така, сякаш беше истинска риба. Нямахме друг избор. Беше наш патриотичен дълг да създадем свят, в който няма война, защото вечерята в „Карлтън“ правеше хората щастливи и им връщаше нормалността. Дори и когато бомбите падаха из целия град, а небето буквално притъмняваше от бойни цепелини, хотел „Карлтън“ продължаваше да сервира морски език върху легло от паста по неаполитански, сякаш германците изобщо не съществуваха. Затова хората идваха при нас, за да отворят сърцата си и, за наше щастие, кесиите си.

Да празнуваш, значи да живееш. Свети Фортунат е бил напълно наясно с този факт. Затова всеки път, когато съм се обръщал с молитва към него, той ме е благославял с голям успех.

Денят на капитулацията на Германия, 11 ноември 1918 година. Вечерта. Ужасният кошмар свърши и изведнъж аз се оказах със 712 резервации за вечеря в хотел „Карлтън“. Порционите и купоните бяха унищожили кухнята ми. Разполагах единствено с шест агнешки бута, две малки парчета телешко, петнайсет килограма прясно свинско и десет пилета. По повечето стандарти това изобщо не бе достатъчно за толкова много гости, но по улиците цареше такава радост, че сърце не ми даваше да откажа на когото и да било.

Ужасните години бяха свършили. Всички бяха прегладнели.

От Пруската война още знаех, че добре подправено, и от конското месо става хубаво ядене. Така, заедно с ограниченото количество месо, с което разполагах и което смелих и смесих, разполагах и с двайсет килограма консервиран пастет от гъши дроб, малко настъргани трюфели, десет килограма хляб, месен с обезмаслена сметана, и няколко минути, през които да отскоча до катедралата и да запаля свещичка на свети Фортунат.

Никога не губи разсъдъка си, дори когато си изправен пред непосилно изпитание — такова трябва да бъде мотото на всеки главен готвач. Та тогава се помолих на светеца и усетих, че ме чува. На връщане към кухнята на хотела създадох в ума си блюдо от дребни ноазети, което нарекох „Агнешки миньонети «Сент-Алианс»“. Та същото това блюдо, въпреки факта, че идеята за името му бе заимствана от „Психология на вкуса“ на Бриа-Саварен като начин за отдаване на почит на най-великите бижута на висшата кухня — черния дроб, градинските овесарки и трюфелите, — бе преведено от моя управител на ресторанта като „Миньонети от агнешко в чест на Свещения Алианс“ и представено като моя брилянтна метафора на мира.

Кой съм аз, че да споря с публиката?

А беше ли ястието агнешко? Достатъчно. Това е всичко, което мога да кажа по този въпрос.

Макар да бяхме силно закъсали за продукти, за отпразнуването на мира единственото, което беше необходимо да сторим, бе да кръстим няколко блюда на Съюзниците, например „Канадски картофи“ и „Грахът на англичанката“, а за финал да сервираме нещо с по-сантиментален привкус като например „Празнични бомби“ или „Символите на мира“. Всички бяха щастливи, защото войната беше свършила, и макар че никой не говореше добре френски и повечето познаваха само няколко думи от рода на „мир“ и „английски“, винаги беше по-добре храните да звучат на френски.

Това конкретно блюдо в крайна сметка ми донесе голяма слава. На следващата година, за годишнината от деня, в който бе подписан мирът, мосю Поанкаре, президентът на Френската република, организира прием в Лондон и за моя огромна изненада ми връчи най-прочутия френски орден, с който ме произведе в „Кавалер на ордена на Почетния легион“. Този орден е учреден за първи път от Наполеон Бонапарт и е висш знак за отличие, почит и официално признание за особени заслуги към Франция. Никога няма да забравя този велик за мен миг, както и факта, че всичко това се дължи на свети Фортунат и на моята благословена ловкост на ръцете.

За жалост обаче нашият скъп свети Фортунат ни показва чрез личен пример, че онова, което човек говори за храната, е много по-важно от другото, което докосва небцето. А това е неправилно и може би е основната причина, поради която Ватиканът отказва да му повери ролята на наш патрон и закрилник.

Думите по правило са неспособни да изразят истинската същност на нещата.

Моментът, в който завариш малкия си син, заспал на пода в кухнята, и го вдигнеш, и го отнесеш обратно в леглото му, и го завиеш внимателно с мекото износено вълнено одеяло, за да не изстине и да не страда, а той се събуди и каже: „Бог се крие в стаята ми“, а ти му отговориш тъжно: „Той се крие навсякъде“, и после целунеш сина си и усетиш солта на сълзите му — момент като този не може да бъде обяснен, защото не можеш да бъдеш сигурен, че думите, които създават тази картина за теб, ще създадат същата картина и за някой друг. Даже много години по-късно, когато застанеш до гроба на сина си, пак няма думи, които да опишат този момент, дълбините му.

Но един сос е в състояние автоматично да отрази този момент. Нищо не говори така ясно за сложните кръговрати на живота както храната. Кой не е вкусвал, да кажем, сос беарнез — детето на холандеза, и не е оставал като замаян?

Първоначално сосът изпълва устата с мекотата на кравето масло, а след това с богатството на яйцето и точно преди да стане твърде наситен и твърде удобен, мигът се променя и започва да се вклинява в мрака с плода на дребния лук и лекия намек на стритите зърна черен пипер. А после вкусът се задълбочава. Споменът за прераждането се възражда с помощта на свещения кервел, сладък и тревист с нотка сладък корен, чийто пролетен аромат напомня толкова много на смирна, че ни връща към даровете на влъхвите и Свещеното раждане. А после, разбира се, идва „Царят на подправките“ — естрагонът, с неговия леко сладникав вкус, който пък ни напомня да не забравяме, че чудесата са все още възможни. И тъкмо когато решим, че разбираме какво преживяваме, вкусът върху езика отново се обръща и завършва с остър оцет, следван от омекотителя на виното, така че киселината подправя соса, но никога не го доминира. И накрая, в устата разполагаме с целия онзи спомен за бащата и детето, който сме се опитвали да опишем с думи — от мимолетния комфорт до мига, когато си даваш сметка, че животът е извън твоя контрол и че всичко се нуждае от баланс, даже вярата.

Менюто е оркестрация на това преживяване, но в по-голям мащаб — нещо като личен светоглед.

Ако трябва да създам меню в чест на пролетта, всяко отделно блюдо ще притежава някакъв нюанс на зеленото, даже покривките ще бъдат заменени с мека свежа трева. За мен пролетта е меко, нежно прераждане, тя изпълва сърцата със свежест. Дори и гостът да не обича, да кажем, лимски фасул, няма никакво значение. Пюрето от лимски фасул няма начин да не му напомни за мимолетната природа на сезона.

За нещастие, а според мен и защото свети Лаврентий е все още наш официален покровител, мнозина майстори готвачи са забравили силата на едно меню. Наскоро бях почетен гост на една много помпозна вечеря в Америка, където сервираха лед във водата и не поднесоха никакво вино към основното ядене. Менюто представляваше просто потпури от различни неща за ядене. Затова, когато ме помолиха да кажа нещо на насъбралите се, аз им напомних, че трябва да полагат постоянни усилия за съхраняване високите стандарти на френската кухня и да не наричат себе си „готвачи“, а „кулинари“.

— Кулинарът — изтъкнах — е човек с професионална компетентност, лична инициатива и голям опит в своя занаят. Готвачът обикновено е човек, който разполага само с един инструмент — отварачка за консерви.

Менюто трябва да бъде отражение на начина, по който майсторът готвач, художникът, вижда света. А не случайни потпури от разни неща за ядене.

И докато вкусът предава сложния характер на живота, добрият кулинар трябва да помни, че храната може да има значение, което много често остава невидимо, но въпреки това докосва небцето. Например днес сосът „А 1“ е много популярен в Америка. Опитвал съм го. Много е добър. Онова, което не се разбира от никого, е, че когато човек отхапе от пържола, залята със сос „А 1“, както е правел крал Джордж IV, той вкусва хапка история. Комбинацията от малцов оцет, фурми, конфитюр от манго, ябълки и портокалов мармалад идва да ни напомни, че Съединените щати някога са били заселени от Англия и че винаги ще бъдат английски. Смелата комбинация от малцов оцет и портокалов мармалад — кръвта на Англия — и всички онези аромати, завладени от Англия — манго от Индия и ябълките, които незнайно защо се свързват предимно с Америка — също не трябва да бъде пренебрегвана.

Храната никога не е така проста, както я възприемат повечето хора. Всъщност тя е доста опасна — може да те прелъсти изцяло.

Ако трябва да определя кое меню ме описва най-добре, бих казал, че това е последната вечеря, която сервирах на кайзер Вилхелм II на борда на „Император“. Бих казал също така, че това меню описва и моята съпруга — великата поетеса Делфин Дафи. Вероятно в редица отношения много по-сполучливо.