Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (22)

Двадесет и втора глава

В началото Делфин все още си спомняше аромата на кожата му. Четвъртък беше ден на кърито — „Англичаните много обичат своето къри“, й бе казал той. Ескофие пристигаше в леглото й късно през нощта, с аромат на далечни места по ръцете си. Докато мракът изтъняваше около тях, те правеха любов бавно, тихо, пробивайки изтощението от работата и децата, за да навлязат в свой собствен свят — свят, пълен с топлота и език, който само те говореха.

След като той престана да се връща в Монте Карло, ароматът му постепенно избледня. Възглавниците, старите му ризи — нито една от тях вече не излъчваше нито уханието на кърито, нито наситеността на запържения лук, нито дълбочината на задушената кокошка. Единственото, което й остана, беше споменът за тези ухания.

След като във Вила Фернан пристигна първата пратка от Мистър Буутс, тя му писа:

„Този човек очевидно ме преследва навсякъде. Защо?“

Той не отговори. И така Делфин започна да прави бриош.

Готвачките на Вила Фернан стояха в ъгъла на кухнята и гледаха как мадам връзва чиста престилка върху копринената си рокля, отрязва парче мая, като едва не срязва кутрето си, и започва да я меси с брашно, топло мляко и едно голямо яйце. Когато зави внимателно тестото на топка и го постави в голяма купа с топла вода, жените се поуспокоиха, че мадам всъщност знае какво прави. Докато не заговори.

— Необходимо е доказателство — каза Делфин. — Трябва да разберем дали маята няма да ни напусне.

Застана над купата и зачака топката тесто да бухне и да се издигне във водата.

Доказателство ли?

Двете готвачки се спогледаха. Доказателството бе последният етап, окончателното набухване, преди хлябът да влезе във фурната. Целта не беше да се прави гъба.

„Поети! — помисли си с отвращение по-старата готвачка. — Нямат никакво място в кухнята!“

И тогава двете оставиха Делфин сама в кухнята — през този ден и през всички останали, когато се заемаше да приготвя бриош. Нямаха сърце да й кажат, че никога не можеше да има доказателство, че никога нямаше гаранция. Една грешна стъпка — прекалено дълго месене, прекалено топло краве масло, моментно нахлуване на студен въздух — можеше да съсипе целия бриош. В това нямаше никаква поезия — само хладни ръце и затоплена кухня.

Пет яйца. Брашно. Сол. Захар. Рецептата на пекаря беше напълно ясна. След като се постигне меко тесто, „започваш да го биеш върху дъската“. Ожесточено. Точно 100 пъти.

Изглеждаше абсурдно. „Тестото не е разумно същество — мислеше си тя. — Не може да различи седемдесет и пет хвърления върху дъската от сто.“

Но ги различаваше.

При четирийсетото хвърляне Делфин започна да усеща, че тестото й се поддава — твърдостта му започваше да се разпуква. Ръцете я боляха ужасно. Бебето — Жермен, се събуди от дрямката си и започна да мрънка в креватчето си. Момчетата искаха да пият шоколад.

— Моля те, мамо, моля те!

Делфин чуваше всичко, но знаеше, че не може да спре да „бие“ тестото. Ако спреше, за да нахрани бебето и да направи шоколад на момчетата или дори да извика някоя слугиня, която да го направи, когато се върне при тестото, то вече ще е станало като олово.

— Пиша! — провикна се тя, макар да не искаше да каже точно това. Но до известна степен беше истина. С всяко следващо биене на тестото поетът в нея си мислеше за някаква фраза или за изглаждане на някакъв образ. Звездите, които не виждаше през деня, внезапно заблестяха за нея и само за нея и тя се замисли за възможностите им, за силата на техния огън.

Оттам нататък винаги, когато правеше бриош, Делфин казваше на всички, че пише.

Сто удара в дъската, а после, въпреки че тестото изглеждаше перфектно, кръгло и еластично, както би трябвало да бъде, рецептата изискваше добавянето на невъзможно количество краве масло. Това не е ли поема?! Когато й се струваше, че е достигнала съвършенството, се оказваше, че няма дълбочина, няма наситеност.

Ала маслото, лъжица след лъжица, започна да разцепва тестото. То отново стана клисаво в ръцете й. И мазно. Делфин се изпълни с отчаяние. Искаше й се да спре и да добави още брашно и пак да започне да бие тестото, защото тази част от процеса й харесваше най-много.

„Бъдете храбри!“ — бе написал пекарят.

И така, въпреки че тестото се размекна, тя продължи да добавя масло, докато накрая, когато бе сложила цялото необходимо количество, се оказа, че то беше достатъчно добро.

Понякога „достатъчно добро“ е единственото, на което човек можеше да се надява.

Тя го покри с кърпа за чай и то наистина бухна. И след като се вдигна още веднъж, беше изпечено и сервирано още топло. Не беше идеално — беше прекалено плътно, но наситеният му богат вкус и волността на маята бяха достатъчни, за да извикат сълзи е очите й.

Избухна облак над Париж и нахлу светлина, / само пътят отдолу е обгърнат в тъма.

— Да не би мосю да се връща? — попитаха готвачките. Все пак бриошът не беше хляб за всеки ден.

— Той работи — отговори тя. — Всички работим.