Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (21)

Двадесет и първа глава

Изминаха седем години, откакто не бе виждал Делфин. Няма значение. Ескофие бе прекарал следобеда при продавачите на плодове и зеленчуци, избирайки за нея смокини. Иначе принципно бе дошъл, за да вземе „отплатата“ си за месеца — парите, които доставчиците му даваха за привилегията да продават стоката си на хотел „Савой“. Ала завари такова изобилие от смокини, че просто не успя да устои. Гледката на толкова много смокини повдигна духа му. Сякаш двамата отново вървяха по Рю дьо Фиги — единствената улица на Париж, където и от двете страни се издигаха само смокинови дървета, и грабеха с пълни шепи. Сърцето му копнееше за тях. Те щяха да се превърнат в идеален подарък от Мистър Буутс.

Прекрасният Мистър Буутс.

Макар всичко да бе започнало като измама, родена от паниката, през годините седмичните пратки за мадам Ескофие от „Мистър Буутс“ се бяха превърнали в истинска наслада за Ескофие. В писмата до съпругата си бе принуден да възприеме весел, но сдържан тон — тона на приятелството. Но пратките на Мистър Буутс му даваха възможност да бъде и страстен любовник.

Самите плодове го вдъхновяваха. В разгара на лятото имаше джанки от Елзас — дребни, златисти черешки, сякаш напръскани с червено. Както и ренклоди от Моасак — сладки тънкокори сливи с цвета на маруля и лекия нюанс на златистото. През август имаше изобилие от зелени лешници, а после и зелени орехи — деликатни, млечни и свежи. И, разбира се, само за момент в ранната есен, идваше ред и на пеш дьо вин — много рядка праскова с толкова забележителен вкус, че една пратка от нея често струваше едногодишна заплата. А точно преди настъпването на зимата се появяваше гроздето шасла дьо Моасак — дребно, перлено, ароматично и толкова изящно, че растеше на барокови гроздове, досущ като елемент от натюрморт на Караваджо.

Но този ден смокините бяха толкова много, че той закъсня за срещата. Знаеше, че Риц ще се ядоса, но пък той се ядосваше за щяло и не щяло, така че нямаше никакво значение.

Когато Ескофие най-сетне влезе в Американския бар на „Савой“, Сезар Риц вече седеше в другия край в безупречен черен костюм и го чакаше. Изглеждаше така, както изглеждаше винаги — непоколебим и решителен. Беше добре избръснат, добре сресан, крайчетата на мустаците му бяха перфектно извити нагоре, но ръцете му бяха стиснати толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. С течение на годините Риц губеше все повече и повече от теглото си, а в спокойствието му се усещаше някакъв непонятен мрак.

През една врата от тях, в ресторанта, следобедният чай беше в разгара си. Музиката от оркестъра се чуваше чак в хладния тъмен бар. „За запълване на тишината, която увисва като покров над всяка английска маса по време на хранене“ — бе пояснил веднъж Риц. Ала точно в този момент тази музика напомни на Ескофие за светотатството, което се провеждаше в основния ресторант.

Следобедният чай на англичаните беше една мерзост към всичко свято в изкуството на кулинарията. Колкото и Ескофие да се бе старал да поднесе най-доброто от всичко, англичаните си знаеха само едно — познатите, гнусни и обикновено клисави добавки към чая си.

Лимоновият пай с извара бе един безкраен източник на раздразнение за Ескофие. Той знаеше, че паят трябва да се приготвя само със сладки лимони „Ментон“ от Лазурния бряг — това бе единственият допустим плод за този сладкиш. Лимоните „Ментон“ предоставяха дълбочина на аромата, една особена, мека стипчивост с флорален оттенък, които бяха забележителни. Ала британците не желаеха и да чуят за тези лимони. Най-малко три пъти седмично Ескофие беше привикван от поредната облечена в карирани труфила матрона, за да чуе вечното оплакване: „Това не е като на милата ми стара бавачка!“. На което той отговаряше: „Жьо ньо парл па лʼангле“, макар да бе чувал това оплакване толкова често, че отлично разбираше какво му казват.

И тази тяхна пресечена сметана! Едно по-изискано небце би настоявало за крем шантий, подсладен с о-дьо-ви като например Калвадос или о-дьо-ви дьо поар, защото крушите са винаги прекрасни през зимата. Но не и англичаните! Техният чай трябваше да бъде винаги чаят, който си спомнят от детството!

И, разбира се, трябваше винаги да има седемнайсет вида чай, макар повечето от дамите напоследък да пиеха само шампанско или дори джин с тоник, поднесен във висока чаша с парчета миниатюрен лайм. „Усещам леки признаци на скорбут“ — оправдаваха се те пред сервитьорите.

Да, английският следобеден чай бе истински кошмар.

Ескофие се настани на високия стол на бара до Риц, макар че, ако зависеше от него, би предпочел да седне на маса. В ресторанта оркестърът премина на мелодия от „Пиратите от Пензанс“, при което няколко дами хорово запяха „Песента на генерала“. Ескофие потрепери. Предвид заваляните приказки и несдържания смях, които достигаха до бара, той дълбоко се съмняваше точно това пресъздаване на либретото да се понрави особено на един съвременен генерал.

— Клиентът е винаги прав, а? — подметна.

— Освен когато е седнал — промърмори Риц.

— Никога няма да разбера англичаните и техния чай. Вечерята е венецът на деня. А каква полза има от чая, когато само я разваля?

— Той пълни джобовете ни и ни спасява от изисквания за салами със зеле.

Пред Риц имаше две малки коктейлни чаши. Едната съдържаше някакво питие с резенче лимон. В другата имаше маслина. Той непрекъснато нареждаше и пренареждаше чашите, така че да се намират в идеална линия една до друга. Салфетките също.

— Ето, опитай! — отсече той и подаде на Ескофие чашата с лимона. — Това е коктейл „Мартинес“ от Калифорния. Джин „Олд Том“, вермут, битер, ликьор марашино.

Ескофие първо подуши питието и му подаде обратно чашата, но като я хвана за столчето, за да не затопли съдържанието й.

— Много ми прилича на коктейл „Манхатън“. Хвойната на джина е много приятна, много отчетлива. Какво ще кажеш обаче да използваш сух вермут и да елиминираш марашиното?

Риц му поднесе втората чаша.

— Би могло да бъде и това. Равни части джин и вермут „Мартини е роси“. Коктейлът се нарича просто „Мартини“.

Ескофие отново подуши.

— Доста по-добре.

— Много по-силно, да. Е, тази вечер ще започнем с него вечерята за инвеститорите. И само гледай как парите ще започнат сами да излитат от джобовете им!

— Коктейлите поразяват непоправимо небцето.

— Коктейлите са американска измислица, значи са екзотични.

След известно време Ескофие започна да осъзнава, че за разлика от онова, което му бе казал в началото Сезар Риц, той изобщо не е посланик на Франция. Чувстваше се по-скоро като хамелеона домашен любимец, който Сара носеше по-често като бижу — обикновена декорация, откъснат от стихията си и държан на златна верижка.

Разгърна менюто, което бе създал за вечерята на инвеститорите. Коктейлите със сигурност щяха да я провалят, но пък пияните инвеститори са щедри инвеститори, а компанията „Риц Хотел Дивелъпмънт“, чиито основни партньори бяха Риц и Ескофие, се нуждаеше спешно от пари.

В рамките само на една година те бяха планирали да открият „Хотел Риц“ в Париж на модерния Плас Вандом, а на следващата година техния флагмански кораб — хотел „Карлтън“.

Хотел „Карлтън“ щеше да се намира наблизо до „Савой“, но щеше да бъде още по-модерен, по-елегантен и по-скъп. Иначе казано, щеше да бъде много по-добър. Риц непрекъснато повтаряше, че в мига, в който бъде завършен, те ще прекратят договорите си със „Савой“ и ще станат богати колкото самия Ричард Дойли.

— Хотелите „Риц“ ще бъдат най-величествените хотели в целия свят!

— И няма да сервират следобеден чай?

— Никога повече няма да видиш думите „Риц“ и „чай“ заедно в едно изречение!

Ескофие не спираше да си мечтае за този ден.

И затова той прие предизвикателството да създаде такова меню за вечерята на инвеститорите, което да граничи с екстравагантността. Но един особен вид екстравагантност, такава, която да може да бъде начислена на сметката на „Савой“, скрита в различни фактури.

Бяха заложили толкова много, че сън не го хващаше. И двамата мъже печелеха повече пари и от самия министър-председател, но Делфин харчеше дела на Ескофие с алармираща скорост — поддържането на огромна къща, пълна с всевъзможни членове на семейството, беше скандално скъпо занимание. Ако щяха да напускат „Савой“, за да откриват новия си хотел, заплатата му изобщо не трябваше да помръдва — във Вила Фернан имаше твърде много гърла за хранене.

Ескофие остави менюто на бара и отбеляза:

— Само вината ще струват хиляда лири. Доста скъпичко, не мислиш ли?

— Нали това е целта ни?

Риц изпи мартинито на един дъх и зачете на глас:

— Кавиар фре — Охладен хайвер; Елини дьо Сарасен — Блини с елда; Урсен дьо ла Медитеране — Морски таралежи; Консоме оз Йоф дьо Фовет — Консоме със съвършено яйце на пойна птица в чест на именитата оперна певица Аделина Пати; Велуте Дам-Бланш — Кремсупа от сладки бадеми с пилешки кюфтенца във формата на звезда… — И така още четиринайсет блюда.

— Преводът е на Ешнар — поясни Ескофие. — Но мисля, че можем и без него.

— Инвеститорите би трябвало да знаят какво ядат.

— Инвеститорите би трябвало да говорят на френски.

— Те говорят най-вече езика на парите — това е универсалният език.

Менюто действително беше огромно и предизвикателно. А тази вечер ресторантът и без това беше препълнен — всички маси бяха резервирани. Ескофие погледна часовника си и отбеляза:

— Бърти и мис Лангтри са все още в апартамента му. А съпругата му и останалата котерия на Марлбъро трябва да пристигнат за коктейли при залез-слънце, което е след по-малко от час.

— Значи и за нея мартини — принц Едуард обожава драмите.

— А когато бъдещата кралица се появи в бара с главата на Лили Лангтри, какво ще си помислят нашите инвеститори?

— Ще бъдат много доволни. Инвеститорите обожават да гледат скандалите на монархията. Това ги кара да се чувстват особено важни и значими. И ще разтвори още повече кесиите им.

Риц довърши питието си, но още не оставил чашата си на бара, барманът му донесе нова. Той отпи и от нея. Ескофие сниши глас и отбеляза:

— Тази наша вечеря — разходите са огромни!

— Аделина Пати?

— Тя се съгласи да изпее „Дом, сладък дом“, както ти поиска, но за пет хиляди лири! На коя сметка ще ги вписваме?

— Много добър въпрос. Колко годишни заплати са тези пари?

— За някои — цял живот труд.

— Е, ще ми бъде интересно да видя тогава чия сметка ще избереш. Може би камериерски услуги? Би било забавно. Можеш да кажеш, че принц Едуард е настоял да спи в златни чаршафи. Е, не че той всъщност спи, нали така?

— А какво ще кажат одиторите?

— Няма начин да поставят под въпрос изискванията на принца!

По молба на борда на директорите на „Савой“ одиторите вече четири месеца разнищваха сметките на хотела. Хотелът, барът му и ресторантът бяха пълни догоре всяка вечер, но ето че счетоводните отчети за полугодието показваха спадане в нетните печалби от 24 процента през 1895 година на скромните 13 процента.

— Бизнесът винаги е цикличен — опитваше се да им обясни Риц. — Ето, вижте лалето — някога са можели да си го позволят само крале, а днес е най-обикновено цвете.

Ала бордът бе останал глух за неговите обяснения. При затворени врата те редяха литания за всички предприятия, свързани с хотела, от които само Риц и Ескофие извличаха печалби. Бордът бе особено много вбесен заради подкрепата, която различни клиенти и търговци на „Савой“ оказваха на „Риц Хотел Дивелъпмънт“, което ги превръщаше в потенциални партньори на конкурентната компания, както и заради стотиците им неуредени сметки. Подаръците нямаха нищо общо с бизнеса на „Савой“, а бяха изпращани на втори страни „с комплиментите на управителя“. Разнообразните хранителни продукти и стоки, вписани в сметките на хотела, които се изпращаха директно в новия дом на Риц в Хемпстед, бяха накарали Ричард Дойли Карт да се чувства предаден.

— Това е стандартна практика — казваше Риц.

— Когато хотелът има по-голяма печалба, да.

— Тринайсет процента са…

— Недостатъчни. Вие просто използвате хотел „Савой“ като място, където да живеете и откъдето да ръководите вашите схеми, както и като лост за пускане в действие на други проекти, в които хотелът няма никакъв финансов интерес.

— Аз съм хотел „Савой“! — изтъкна Риц.

— Надценявате се.

— Да попитаме тогава кралицата или сина й.

— Няма да позволя да ме изнудват!

— Няма да позволя да ме унижават!

Ескофие мълчеше. В допълнение той пък беше обвинен, че урежда свои собствени компании да доставят продукти на „Савой“, както и че взема комисиони и подаръци от търговците.

Обвиненията очевидно бяха абсурдни. И макар като цяло фактите да бяха точно такива, в тези практики нямаше нищо зловещо. Това си беше просто бизнес. Просто quid pro quo. А бордът ги третираше като престъпници.

Ескофие искаше само да каже: „Но това е просто «отплатата» на хората“. В крайна сметка той бе дал толкова много на този хотел, беше се лишил от семейството си и от Франция, за да донесе френската култура и кухня на англичаните. А какво получаваше за саможертвата си? Ужасите на следобедния чай и някакви символични пари, но в никакъв случай достатъчни за издържане на две домакинства. Искаше да им обясни всичко това, да се защити — но нищо не каза. Би било невъзпитано от негова страна да спори с такива хора. След година вече няма да бъда тук.

— Господа, срещата свърши! — отсече Риц и се изправи. — В договорите ни се казва, че шест месеца от годината имаме право да се занимаваме и с други начинания. Ако ни обвинявате в непочтеност и злоупотреби, първо ви съветвам да ни предоставите солидни доказателства за това или в противен случай ще съдя „Савой“ и ще спечеля — така, както е направил предишният мениджър преди мен!

Ескофие излезе след него.

Още на следващата сутрин в хотела се материализира цяла армия одитори. Това беше преди четири месеца. Ескофие си даваше сметка, че трябва да бъдат много внимателни. Отново прегледа менюто.

— Това може да бъде възприето в негативна светлина — промърмори. — А що се отнася до Пати, може би трябва да й платим от нашите джобове.

— Та ти кръсти цяло блюдо на нея, защо просто не ни попее?!

— Ако ще да кръстим на нея и хотела, тя пак ще си иска парите. Напоследък обикаля света с един папагал. И знаеш ли коя е думата, която го е научила да повтаря непрекъснато? „Пари, пари!“

— Ами Мелба?

— Тя има ангажименти.

— Ти пита ли я? Каза ли й, че е заради мен?

— Казах й. Отговори, че съжалява.

Това беше вярно, но не съвсем. Точните й думи бяха: „Толкова съжалявам, че трупането на пари го е променило толкова много! Риц е станал невероятно надут, както впрочем и ти!“.

Но Ескофие не можеше да съобщи на Риц подобно нещо. Не можеше да каже дори на свещеника.

— Съжалява ли? Ако толкова съжалява, да си беше пренаредила графика!

— Така каза.

— Знаеш ли? Защо не вземеш да кръстиш на нея нещо с много гаден вкус? — ухили се Риц. — Напоследък е започнала да се превръща в свиня майка!

— Може би някаква диетична храна? Тъничка препечена филийка за убиване на апетита? — предположи Ескофие.

— А защо не едно прасенце сукалче с праскова в устата? „Савой“ може да го представи като „Новата прасковена мелба“! Ще бъде много забавно, не мислиш ли?

Риц довърши второто мартини и се заслуша в оркестъра от съседното помещение. Музиката се бе сменила на „Менует в сол мажор“ на Бах. Очевидно следобедният чай бе на привършване. Светът скоро щеше да си върне облика, в който го познаваха.

— Това тук е храм на земните наслади, не мислиш ли? — изсумтя.

Барманът му донесе ново питие. Ескофие го грабна и го постави на една ръка разстояние от Сезар Риц.

— Тази вечер трябва да бъдем напълно трезви, Цезар!

Риц се пресегна и си взе чашата.

— Днес одиторите си тръгнаха — каза.

— Окончателно ли?

— Да.

— И?

— И сега ти трябва да посрещнеш инвеститорите, да им предложиш коктейли, а после да се извиниш и да се прибереш у дома. Трябва да изчезнеш за известно време, докато оправя нещата. Не желая да те привикват в друга стая, за да си „побъбрите“, както казват англичаните, само и само да проверят дали версиите ни съвпадат. Затова се прибери у дома. Аз ще ти се обадя.

— Аз съм си у дома.

— Имам предвид при съпругата ти. Никой няма да постави под въпрос желанието ти да видиш семейството си след толкова години.

Ескофие не бе виждал Делфин от раждането на тяхната дъщеря, което ще рече близо седем години. Седем години редовни пратки от верния Мистър Буутс. Затова не дочака дори коктейлите.