Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (2)

Втора глава

Сабин никога досега не бе виждала кухня като тази във Вила Фернан. Беше истински кошмар. Имаше какво ли не. Четирийсет дървени лъжици, натъпкани в едно чекмедже. Формички за сладкиши и масло от всевъзможни видове — зайци, слонове, лебеди, кръстове, дървета, звезди, луни, безброй различни вариации на Дядо Коледа, няколко кралски лилии, както и цяла менажерия от лъвове и агнета. Имаше също така формички за петифури, за тарталети, за мадлени, за бриош, за крисп, за дариол, парфе, шарлоти, бомби, за сладолед, торти и терина с пастет. Имаше игли за шпиковане, нажежени тигани, една касерола и конус в пирамидална форма, разбира се. Губеше се и броят на пресите за картофи, разбивачките за яйца и рендетата, които бяха толкова много, че непрекъснато падаха от домакинския плот. Порцелановите чинии и пръстените купи бяха натъпкани във всяко свободно пространство наоколо, заедно с кутия върху кутия сребърни лъжици, плата и купи, които Ескофие беше купувал на различни разпродажби по именията, за да оборудва ресторантите си. И, запазени или очукани, някои от сервизи, а други не, съдовете за хранене бяха толкова много, че можеха да нахранят няколко малки армии, ако не и повече.

Всяка тенджера или тиган, всяка купа, всяка лъжица или плато бяха част от историята на живота на Огюст Ескофие, а сега само събираха прах.

И като че ли всичко това не беше достатъчно, ами този последен август, благодарение на някакво чудо може би, доматите бяха в изобилие. Делфин заръча на Сабин да донесе колкото може.

— Набери ги, купи ги, открадни ги — не ме интересува откъде — беше казала мадам. — Трябва да се заринем с домати.

И се заринаха. Из цялата къща имаше домати с всякакви нюанси и форми — от розови и квадратни до тънки и червени като очукан лак за нокти. Бяха натрупани в кашони по пода, в коридора, антрето, до задната врата. С форма на перли или на круши, със зеленикав оттенък или презрели, те кървяха върху белия мрамор на плотовете, където Сабин прекарваше часове наред в беленето им, ругаейки ексцентриците, за които бе дошла да работи.

— За какво ще ги използвате?

— За истории — отговори Делфин.

— Луди хора — промърмори под нос Сабин.

Не бе изминала и седмица, откакто Сабин бе дошла на работа при тях, когато децата на Делфин споделиха с майка си своите притеснения. И тя разбираше основанията им. Сабин бе нахално момиче с необуздана рижава коса, своенравни очи и видимо накуцване, което според Делфин беше причината, поради която бащата на момичето го бе пратил да става слугиня. Човекът очевидно смяташе, че никой няма да се ожени за такава недъгава жена, независимо от красотата й — а тя беше много красива, — така че тя цял живот щеше да бъде подхвърляна от едно слугинско място на друго.

— Дъщеря ми е ваша за толкова време, колкото ви трябва — бе казал бащата на Делфин. — А в замяна може ми мосю Ескофие някой ден ще може да ми върне услугата. Вероятно някой ден ще бъде така добър да ми предложи своя експертен съвет, а защо не и известна сума пари. С него бихме могли да работим рамо до рамо, както той направи с мосю Риц. Сигурно сте чули, че когато задухат нови ветрове, откривам нов курорт, нали?

Да, тя беше чула. Всички в Монте Карло бяха чули за този глупак от Париж. Той нямаше никакви връзки в града и не познаваше никого. „Когато задухат нови ветрове“ — абсурден човек! Голямата депресия в Америка бе плъзнала из всички страни по света. Бе стигнала дори до Монако. Богатите вече не бяха неприлично богати. Вярно, че продължаваха да прелитат от Ню Йорк до Париж, от Лондон до Кан, от Холивуд до Монте Карло, от Биариц до Женева, и накрая пак обратно. Продължаваха да пият млечен пунш с бренди за закуска, мартини преди обяд и вечеря и шампанско с всяка храна. Забавляваха се край пистите на Монако Гран При, залагаха цели състояния на алжирци, французи и американци зад воланите на бугати, ферари и всичко, боядисано в британско състезателно зелено. Но на никого повече не му пукаше за нищо. Всички говореха само за едно — война.

„Когато задухат нови ветрове, ха! Та този човек наистина е голям глупак!“ — казваше си често Делфин. И наистина — войната нахлуваше във всяка една стая, във всеки един сън.

При други обстоятелства Делфин щеше да откаже на предложението на този човек. Насилственото изпращане на едно момиче за слугиня влизаше в пълно противоречие с убежденията й, но ето че този път тя прие Сабин в дома си. Усещаше известно родство с това момиче. В крайна сметка и бащата на Делфин я бе преценил като неподходяща за свестен брак. Но истината далеч не се ограничаваше само с това.

Сабин приличаше стряскащо много на актрисата Сара Бернар.

— Как ти беше името, момиче?

Даже гласът й се отличаваше с онова сребристо тремоло като на флейта, с който Сара бе толкова прочута. От време на време Делфин се питаше дали морфинът в крайна сметка не бе стопил окончателно мозъка й. Чувстваше се трепетна, еуфорична. Сара бе мъртва от доста дълго време — май вече минаха тринайсет години, ако не и повече — но ето че пак бе тук. Или поне така изглеждаше. И заедно с нея се бе върнала онази стара болка — ревността, но чудно, че имаше и утеха. Да наблюдава това момиче, толкова приличащо на Сара в най-добрите й години, толкова живо и толкова дишащо, бе все едно и те двамата с Ескофие бяха отново млади. А Сара, разбира се, си оставаше Сара.

Делфин не можеше да не се изпълни с някаква странна нежност към това дете.

За съжаление като готвачка момичето беше абсолютно безполезно. Всичко трябваше да му бъде обяснявано отново и отново. Ако Делфин не беше прикована към този инвалиден стол, тя самата щеше да готви. Снаха й Рита, вдовицата на Даниел, и всичките й племеннички не можеха да изпекат дори едно пиле като хората. Жермен, собствената й дъщеря, беше прекалено уплашена от репутацията на баща си, за да похване лъжица в коя и да е кухня. А Жан, съпругата на сина й Пол, се интересуваше единствено от туршии и конфитюри, като при това ги правеше само с Ескофие. Освен това те живееха в Париж, близо до площад „Етоал“, и идваха на гости само когато здравето на Делфин или Огюст се влошаваше рязко.

И така, къщата имаше нужда от готвачка, ала единственото, с което разполагаха, бе Сабин.

А сега момичето буквално съсипваше доматите. Търпението на Делфин беше към края си.

— Нали знаеш, че ако пуснеш за момент доматите в гореща вода, ципата им ще се напука и ще се обелят по-лесно?

— Знам.

— Тогава защо не го правиш?

— От горещата вода кухнята се сгорещява.

— Но като ги белиш така, хабиш месото!

— От горещите кухни ми прилошава.

Безполезно момиче.

Сабин срита една щайга с домати и попита троснато:

— И как можете да готвите истории с доматен сос? Няма никакъв смисъл!

Там, където бе намесена Сабин, беше необходимо търпение.

На Делфин й се искаше да й обясни, че историите докосват сърцето и ума, и небцето и превръщат и най-простото ядене в царско, защото една добре разказана история, реална или не, ти напомня, че светът наистина е екзотично и магическо място и наистина може да бъде твой на определена цена. Вълшебството винаги си има цена — понякога това е любовта.

Ала сега Сабин изтри доматения сос от бузата си и отсече:

— Децата не могат да се хранят с истории.

Това беше вярно, разбира се. Имаха твърде много гърла за хранене и твърде малко пари. Огюст Ескофие беше прочут, но разорен. Бе изгубил цялото състояние, което беше натрупал. Пенсията му бе смехотворна — по един долар на ден. Голямата война бе погълнала и последните му инвестиции в руски облигации, къщата му беше ипотекирана до последната керемида, а новата му книга „Моята кухня“ изобщо не се продаваше. Но сега това нямаше никакво значение. Всичката консервирана храна, а сега и доматите, бяха за него. Това беше последният подарък на Делфин за съпруга й.

Затова единственото, което й се искаше да каже на Сабин, бе: „Историята и начинът, по който я разказваш, е всъщност самият живот“.

Но всъщност изрече:

— Сабин, време е да доведеш мосю Ескофие!

Нацупената готвачка изкуцука от кухнята като океански лайнер насред бурно море.

Мина доста време, докато се появи Ескофие. Сърцето му не беше никак добре. Ръцете му трепереха. Понякога ходеше със странна походка — някакво провлачване на краката, което на Делфин й беше много трудно да гледа.

— Момичето каза, че вече консервираме домати — рече и се запъти към другия край на кухнята. Беше облечен както обикновено — готов за посрещане на гости. Черният му фрак „Луи Филип“ бе започнал да лъщи от толкова години носене, шалчето му бе избеляло, ризата му се бе изтъркала и вече прозираше, маншетите се бяха оръфали.

Времето ни изтърква и изглажда като камъни.

— Ескофие е тук — обяви готвачката, която вървеше след него — сякаш Делфин не виждаше и сама, че съпругът й е в кухнята.

Само една плесница.

— Сабин — рече на глас, — бутилките от избата. Моля те да ги донесеш.

— Всичките ли?

Може би две плесници?

— Да.

Момичето напусна кухнята с гръм и трясък. Клатушкайки се.

Делфин се чувстваше жестока и безразсъдна. И безпомощна. Твърде безпомощна. Колония мравки крачеше в колона по посока на гниещите домати. Бавно и сигурно като суетата.

— Мравки — отбеляза Ескофие, настанявайки се до инвалидния стол на съпругата си. Беше ужасно задъхан. Следобедното слънце изпълваше помещението с топлина и светлина. Под неговите лъчи той изглеждаше по-скоро като призрак, отколкото като същество от плът и кръв.

Вдигна една черна тлъста мравка и я подуши.

— Можем да ги топнем в шоколад.

— Това са мравки.

— Обаче черни. Пускаш ги директно в топлия шоколад, той се стяга около тях и ги запазва.

— Живи?

— Да. Като в гробница. Могат да живеят така три седмици.

— Ужасно!

— Нищо подобно, много са хубави. Нямаш представа колко са сочни, когато ги захапеш! А понякога дори им е останала малко сила да се съпротивляват! — Сякаш чула за съпротива, голямата мравка започна да се гърчи между пръстите му. — Имаме ли шоколад? Защото за тази рецепта наистина могат да се използват само черни мравки, а този размер е най-подходящият! Червените мравки са твърде пикантни.

Слънцето блестеше в очите му. Трябваше да ги присвие, за да я види. Ръцете му бяха зацапани с мастило. Кожата му вонеше на киселина и пот.

— Това е варварско! — каза тя.

— Нищо подобно. Два белтъка, ванилия и краве масло — съвсем цивилизована рецепта!

— Измисляш си.

В градината, точно под кухненския прозорец, децата си играеха шумно на прескочикобила. Делфин ги виждаше. Бяха подредени в редичка, дете след дете, приведени. Редичката достигаше чак до алеята. А после първото започваше да прескача второто, след това третото и така нататък. Пищяха и се смееха, а след това се хвърляха весело на тревата и започваха да се боричкат.

— Би могъл да изядеш и внуците, ако никой не гледа.

Той погледна през прозореца и промърмори:

— Как можеш да кажеш подобно нещо! Виж ги само как си играят!

Крясъците на децата бяха толкова силни, че й отне известно време, докато осъзнае, че съпругът й е казал нещо.

— Моля?

— Казах, че вече започвам да възприемам мемоарите си като обяснителни бележки към готварска книга. Животът ми блюдо по блюдо. Всеки майстор готвач по света ще пожелае да си купи тази книга. Ще произведе истински фурор!

Като дъщеря на издател, Делфин бе наясно, че повечето готвачи нямат пари. Книгата, която двамата написаха заедно — „Изкуството за изработване на восъчни цветя“, беше красива, възхваляваща елегантността на декорирането с цветя, но пък беше изключително скъпа за издаване. С толкова много илюстрации, в това число и един портрет в полутон на Ескофие и четирийсет гравюри, последното й преиздание се продаде добре, но не донесе почти никаква печалба. А с новата война на хоризонта тази поредна книга — подобно на останалите — надали щеше да донесе достатъчно пари и за едномесечните сметки.

— Сигурна ли си, че не искаш да приготвиш мравки с шоколадова глазура? — попита той. — Ще кажем на децата какво са яли, след като ги изядат. Ще ми бъде много забавно да видя после физиономиите на родителите им.

Делфин пое покритата му с мастилени петна ръка в своята и я потупа.

— Не — отговори. — Никакви мравки. И никакви готварски книги. Трябва да пишеш за прочутите си клиенти, да разкажеш техните тайни. Ето това вече ще се продава добре! Всеки ще иска да научи как са живели богатите и известните, а ти си един от малцината, които биха могли да го разкажат на обществеността. А що се отнася до готвенето, мисля, че си написал предостатъчно за него — предостатъчно статии, цяло списание, без да броим всичките книги с рецепти, които издаде. Ето, „Моята кухня“, която е за домашно готвене, току-що излезе. А „Наръчника“ го редактира кога — преди две години, нали?

— Не, преди четиринайсет. И макар да смяташ, че „Кулинарният наръчник“ е просто една книга с рецепти, тя ми е донесла най-голяма печалба. Всяка кухня се нуждае от няколко наръчника за изкуството на хубавото готвене.

— Обаче никой няма пари. Затова писането на поредната книга от този вид е чиста загуба на време. Сега хората искат да четат за щастливия и безгрижен живот на богатите. Искат да знаят тайните на крале и кралици, а ти можеш да им ги разкажеш!

— Хората, които готвят, никога не губят интерес към техниките. Биха купили и дузина книги, стига да ги напиша аз!

— Ама Германия…

— Все тая Германия!

Делфин не издържа този разговор и се провикна:

— Сабин!

Момичето вече стоеше зад нея с каса празни бутилки от шампанско.

— Няма нужда да крещите, мадам — рече.

— А тези домати? — обади се Ескофие. — Навсякъде са! Сос ли ще правим сега? — Очите му се бяха сдобили с онова излъчване, което вече беше до болка познато на съпругата му — излъчването на майстор готвач, зърнал неочаквана плячка за кухнята си.

— Ще бъдат намачкани и налети в бутилките от шампанско. Нали така се прави? Както са правили в „Малкия Мулен Руж“?

— От фабриката не могат ли да ни изпратят марката „Ескофие“?

— Август е. Всички са на почивка.

— И не можем да почакаме, така ли?

— Сабин, донеси на господаря си един домат! Готвачката остави на пода прашната каса с бутилки и изтри мръсните си ръце в престилката. После взе един домат от мивката. Беше толкова голям, че напълни цялата й длан, и толкова узрял, че сокът му се стече по ръката й и капна на пода. Подаде домата на господаря си. На фона на следобедното слънце зад нея, с буйната си коса и предизвикателния поглед, тя го накара изведнъж да забележи приликата, на която до този момент не бе обърнал внимание.

— Сара?

Гласът му прозвуча като въздишка.

И макар Делфин да бе очаквала точно такава реакция, от изражението на лицето му — объркване, смесено с радост и любов — я заболя.

Превърнала съм се в глупава старица.

— Казва се Сабин — рече на глас. — Дай домата и ни остави, Сабин.

Ескофие пое домата от момичето. Помириса го. После го вдигна към слънчевия лъч, който нахлуваше през прозореца. Ръката му трепереше.

— Цветът е добър — каза на Делфин. — Не се страхува от собствената си дързост. Точно като теб.

Захапа домата и започна бавно да дъвче. По ръката му потече доматен сок, обагряйки изгладения с много труд маншет.

— Прекрасен е, нали? — попита тя.

— Да — кимна Ескофие. — Прекрасен!

Подаде домата на Делфин, за да опита. Тя се приведе към него. Затвори очи и отхапа.

— Лято. Вкусът на лятото.

— Именно. Прави те безразсъден, нали?

— Нали.

Сабин прочисти гърло и изрече:

— Мравките трябва да бъдат поръсени с отрова.

— Не и в кухнята — предупреди Делфин.

Ескофие върна домата на момичето. По ръката на Сабин пълзеше една отклонила се от колонията си мравка. Той я сграбчи с два пръста и попита:

— Сабин, обичаш ли мравки? Много са хубави с шоколад.

— Не.

— Домати?

— Не.

— Доматите са много тъжни зеленчуци, нали? Като наранено сърце?

— Не — отговори Сабин и започна да мачка мравките по плота. — Сърцата, наранени или не, са просто мускули, които са обикновено пурпурночервени или розови. Или поне при кравите е така. А това в ръката ми е зеленчук, който вече гние.

— Тя е истинско съкровище, нали? — разсмя се Ескофие. — Даже мравките тук я харесват.

— Тя е Сабин — каза Делфин.

— Да, знам. А ти знаеш ли?

— Тя е готвачка, нищо повече.

— Но готвачът е всичко.

— Майстор готвачът е всичко. Готвачката е просто слугиня.

— Сабин, „Кулинарният наръчник“, бързо! Трябва да покажем на мадам, че те подценява!

Сабин остави домата обратно в мивката и си изми ръцете върху него. Въздухът се изпълни с аромата на сапун със зехтин.

— Сабин, внимавай! Сега доматите са покрити със сапун и ще трябва да бъдат измити наново! — обади се Делфин, но очевидно никой не я чуваше. Ескофие бавно съблече фрака си. За момент едната му ръка остана приклещена в ръкава, но той я разтърси и я измъкна. Нави ръкавите на ризата си. Извади чиста престилка от чекмеджето. Сабин свали готварската книга от лавицата.

— Страница двайсет и две — инструктира Ескофие. — Осолено свинско. Моркови. Зелен лук. Краве масло. И бял бульон, нали така?

Сабин изчете рецептата и кимна. В тази дебела книга имаше хиляди рецепти. Зачуди се как ли господарят помни не само всички съставки, но дори и конкретната страница, на която се намира рецептата.

— Има ли готов бял бульон? — попита Ескофие.

— Да, но от пилешко, не от телешко.

— И той ще стане.

Изведнъж като че ли всички години се свлякоха от раменете на стареца. Изправи се сравнително лесно и се насочи към дъската за рязане без следа от провлачване на краката. Сабин му подаде един зелен лук и сатъра за зеленчуци. Той подуши лука, за да провери дали е достатъчно свеж, а после започна да го кълца, докато момичето събираше съставките за рецептата и ги поставяше пред него на мраморния плот.

Малките му ръце бяха истински лабиринт от венички и тъмни петна. Пръстите му бяха извити като нокти на граблива птица. Но когато хванаха острия сатър, се задвижиха с грациозността на младежки пръсти.

— Ще направим и юфка — каза той. — Един фунт брашно, половин унция сол, три цели яйца и пет жълтъка. После ще кажем кратка молитва — приготвянето на юфка не е никак лесна работа. Света Елизабет обикновено помага, но тъй като тя всъщност е покровителка на пекарите, юфката не е точно нейна отговорност. Въпреки това има толкова красиви очи и такова голямо сърце, че винаги й се моля. Никога досега не ме е предавала. Затова и ти й се помоли и тя ще се смили над теб и юфката ти няма да стане клисава.

Ескофие накълца зеления лук на абсолютно равни парченца, а след това и морковите на равни кубчета толкова бързо, че момичето ахна.

— Но ако някой пита, по тези въпроси трябва да се обръщаме всъщност към свети Лаврентий — негова отговорност са ресторантите, пастата, майсторите на бонбони и диетолозите. Но лично аз предпочитам изобщо да не го закачам. Така де, кажи ми как е възможно да покровителства едновременно майсторите на бонбони и диетолозите, а?! Опасявам се, че и за двете задачи си остава крайно неефективен.

Ескофие накара момичето да се разсмее. Делфин внезапно се почувства неудобно и глупаво. В гърдите й се надигна старият гняв, остър и изпепеляващ, сякаш всяка от неговите прояви на недискретност, всяка грешка, всяка несполучлива инвестиция, всеки миг на наивно гласувано доверие бяха нови за нея.

Опита се да пробие мъглата на мрачното си настроение с някакви думи, с изречение — каквото и да е, което имаше смисъл. Но единственото, за което можеше да мисли, бе: „Всичките тези домати…“. И паниката я сграбчи. Знаеше, че можеше да се обади във фабриката, за да й изпратят сандъци с доматено пюре за домакинството — в крайна сметка нали всичко там беше марка „Ескофие“! Щяха да го направят с радост. И най-вероятно щяха да включат към пратката — в знак на почит — също така и киселите краставички „Ескофие“, сосът за мелба „Ескофие“, сосът диабло „Ескофие“, а нищо чудно дори и няколко консерви с месо. Макар фабриката вече да не беше тяхна — беше фалирала като всичко, в което бе инвестирал съпругът й — новите собственици бяха много мили и щедри към тях.

Мислите й бягаха пред нея, изтощавайки я.

Беше неизбежно.

Дори още преди светът да се промени, преди германците пак да се надигнат, като че ли целият свят печелеше от марката „Ескофие“ с изключение на самия Ескофие. Хотелите, съдружниците му… А после онзи Филеас Жилбер внезапно се изкара автор на „Кулинарен наръчник“ и се писа за съавтор на „Ларус Гастрономик“ с рецепти, откраднати от наръчника на съпруга й.

Предателство след предателство, но отникъде пари.

Ескофие и Сабин продължаваха да белят и кълцат. Делфин не бе в състояние да престане да мисли за пари.

Даже помощта, която Ескофие беше оказал на мосю Маги за неговата супа от кубчета, не им донесе никакви печалби. А сега светът консервираше домати! На никого не му бе минавало през ум да обработва домати, за да ги поставя в консервни кутии, докато Ескофие не убеди една консервна фабрика да произведе две хиляди консерви за хотел „Савой“. Години наред ги молеше, а после, изведнъж, на следващата година те направиха шест хиляди кутии. Сега Италия и Америка бяха буквално залети с консервирани домати.

В главата й се рояха мисъл след мисъл. Морфинът винаги я караше да се чувства по този начин — като виещ двигател, който сам се изтощава.

И къде са парите?

Колекцията от произведения на изкуството — продадена. Хубавото сребро — продадено.

— Просто не разбирам! — извика, въпреки че никой не й говореше. Звукът от собствения й глас я изненада. Беше твърде висок, твърде писклив.

Ескофие остави ножа.

— Мадам Ескофие — каза само. С бялата си престилка той бе отново мъжът, когото тя обичаше. Възпитаният човек, който говореше само шептейки.

— Съжалявам — каза тя.

— А аз не.

Приведе се и я целуна. Устните му ухаеха на домати, остър, флорален вкус.

Мигът, изпълнен с горещината на безразсъдното лято, я върна в спомените й към градините, за които двамата се грижеха в Париж — в един частен двор зад „Малкия Мулен Руж“. Сладки римски домати, тревист естрагон, тънки пурпурни патладжани и дребен зрял боб растяха на воля в поредицата от стари бурета за вино, които те бяха подредили в миниатюрната квадратна заградена площ. Имаше също така теменужки и рози, които сладкарят приготвяше на желета или захар, за да украсяват захаросаните петифури, които се печаха всяка вечер, докато въглените на тухлените пещи се охлаждаха за нощта.

— Никой в Париж не отглежда зеленчуци! — бе изрекла през смях тя, когато Ескофие й показа за първи път тайната си градинка. — С изключение на Ескофие!

Той откъсна един узрял домат, захапа го, а после го поднесе към устните й.

— Ябълката на любовта! Може би това е бил онзи плод от Райската градина!

Доматът беше зрял и сочен и изпълнен с толкова слънчева топлина, че очите й се насълзиха, а той я целуна.

— Справяш се все по-добре с ролята на съпруга на майстор готвач! — отбеляза.

— Обичам те! — каза тя и този път това беше истина.

Ябълки на любовта. Сега кухнята беше пълна догоре с тях.

— Обичам те — каза отново Делфин.

Ескофие кимна и прошепна:

— Да извикам ли сестрата?

— Беше само моментен пристъп.

— Хубаво. Ние почти приключихме.

Върна се към работата си, а Делфин се загледа в касата с бутилки, която Сабин беше донесла от избата. Бутилките от шампанско бяха покрити с паяжини и пластове прах, но за Ескофие те бяха безценни. Всяка една от тях бе част от някакво историческо меню — именно затова ги бе запазил. Някои датираха чак от дните му в „Малкия Мулен Руж“. Беше чувала съпруга си да разказва историите им пред гостите си отново и отново. И макар че голяма част от етикетите бяха паднали преди петдесет години, формата на всяка от бутилките, цветът й пазеха нейната история. А Ескофие никога не забравяше нито вечеря, нито свое меню.

Делфин хвана една прозрачна бутилка със здравата си ръка. Беше безсъмнено стара и не особено перфектна като стъкло — в него се виждаха мехурчета. Очевидно бе издухана много набързо.

— Кажи ми, Жорж — обади се пак, — каква е историята на тази бутилка?

Ескофие режеше тънки парчета осолено свинско. Дори не вдигна очи.

— Нарязването е много важно — започна да обяснява на Сабин. — Морковите, зеленият лук и свинското трябва да бъдат накълцани на едни и същи по размер кубчета — така е много по-приятно за очите!

— Жорж, изглеждаш изморен.

Ескофие продължаваше да реже свинското на кубчета.

— Запомни, Сабин — когато отидеш при месаря, го помоли да ти сложи свинско с повече тлъстина. Нали това е целта? Колкото повече мазнина, толкова повече аромат!

— Жорж! — извика Делфин. — Ела да седнеш при мен!

Той пак не отговори.

Може би вече е забравил — каза си тя.

Беше преди много време. Ескофие не се казваше Жорж — въпреки че през един период от живота си го бе възприел толкова сериозно, че го бе поставил на визитките си и дори се подписа така в едно от първите издания на „Кулинарен наръчник“. Но това име не фигурираше на удостоверението му за раждане, нито щеше да фигурира на гроба му. Беше име, измислено от Делфин преди много години — в същия ден, в който бе казала, че ще отведе децата в къщата им в Монако и ще остави съпруга си сам в Лондон. Тогава беше бременна с третото им дете и повтаряше пред всички, че мрази Лондон и че не желае детето й да бъде родено там.

— До зимния сезон в Монте Карло остават броени месеци — бе казала на съпруга си. — Тогава ти и без това ще дойдеш при нас.

— Но хората ще започнат да говорят!

— Хорските уста не можеш да ги затвориш никога.

На това вече Ескофие нямаше как да възрази. Бе проявил достатъчно недискретност през годините.

— Не е както си мислиш — каза, макар да знаеше, че е точно както тя си мисли, че и още по-сложно.

— Мисля, че разстоянието ще ни отчужди — каза Делфин, докато качваше децата на влака. — Затова ще те наричам „Жорж“ — за да ти напомня, че вече не съм сигурна кой си и че трябва да печелиш ръката ми отново и отново.

— Не заминавай!

— Довиждане, Жорж!

— Няма да бъда цял без теб.

И те заминаха.

Заплахата й не свърши работа. Ескофие остана в Лондон — град, в който Делфин никога повече не се върна. А той никога повече не се върна в Монте Карло за зимния сезон — или за който и да било сезон. Само редовното годишно посещение след Коледа — или поне през повечето години, — а след това обратно на работа.

Пишеха си писма. Той винаги завършваше с думите: „С много обич: Жорж. И сладки целувки“. Често включваше в писмата си професионални новини, като например речта, която бе изнесъл за това колко е важно светът да се пребори с бедността, или за новото меню, което бе създал за принц Едуард — неговият „скъп Бърти“. После Ескофие се премести в Париж, в хотел „Риц“, но Делфин пак не можеше да отиде при него. Или може би той не я покани. Или тя не искаше. Беше много отдавна — кой да ти помни какви са били обстоятелствата тогава. Така, година след година, се натрупаха цели трийсет години раздяла. Работата, внуците и луксът на свободата винаги заставаха между тях.

И след всичките тези години, когато реши да се пенсионира, Ескофие се появи без предизвестие на вратата на Делфин — с пътнически сандъци, кутии, щайги, безброй каси с бутилки от шампанско (голяма част от които още пълни) и един асистент. Беше нейният Одисей, само че по-дребен, приведен. На фона на побелелите му вече коси тъмните му очи се открояваха още повече. Елегантният му нос бе прецизно издялан от времето.

— Казал съм на всички, че мадам Ескофие готви по-добре от мен — рече, свали шапката си и се поклони.

Сърцето й се разтуптя като грохот на счупени криле.

И въпреки това по-малко от година след пенсионирането си Ескофие се върна на работа. Вдовицата на неговия приятел Жан Жироа, с когото бе работил в „Малкия Мулен Руж“ и чието място бе заел в хотел „Гранд“ в Монако, го попита дали би могъл да й помогне да разработи две свои идеи. Тогава той каза на Делфин, че не би могъл да откаже.

— Само още една година.

И този път удържа на думата си — остана само година. Но му предстоеше още работа. Статиите, есетата, четвъртото издание на „Кулинарен наръчник“ — всичко това се нуждаеше от редактиране. Затова той се върна сам в Париж, а после отиде в Лондон, в Америка, обратно в Париж и така продължи да потегля и да се връща, докато накрая лекарят не му забрани да пътува.

— В ретроспекция се оказва, че не съм чак толкова лош съпруг — каза й той.

Но между тях имаше и нещо друго — нещо мрачно и непростено. Тя нямаше представа какво е то, а той не желаеше да говори за него. И имаше толкова много неща от живота му, за които тя изобщо не знаеше. А времето накъсяваше.

Затова сега тя реши да направи още един опит. Може би тайната е в бутилките.

— Жорж, тази не е ли от розе „Вьов Клико“? Не ми ли беше казвал веднъж, че изработват тези бутилки много бързо, защото не могат да насмогнат с поръчките?

Ескофие се обърна към нея и много тихо изрече:

— Достатъчно! Никога повече не ме наричай Жорж!

Делфин с изненада забеляза, че в очите му проблясват сълзи. Бутилката се изхлузи от ръката й, падна на пода и се разби на дребни парченца.

Огюст Ескофие — живот в рецепти

Потаж „Сара Бернар“

Пилешко консоме с рачешки кюфтенца и жулиен от черни трюфели и връхчета аспержи

В случай че питате, бързам да ви съобщя, че това не е направено от прочутата актриса, въпреки че името на блюдото оставя подобно впечатление. Защото това би било невъзможно. Мръвката по кокалите й е толкова малко, че не си струва обезкостяването.

Това им е проблемът на всички актриси.

Това е супа за мис Бернар. Приятна е като нея самата. Лично аз съм й я сервирал няколко пъти и е едно от многото блюда, които тя непрекъснато поръчваше, въпреки че, веднъж сервирана, тя не близваше от супата. Поръчваше я само за да ме зарадва.

И така, трябва да смесите три супени лъжици тапиока с една кварта врящо пилешко консоме. Да къкри. За тигана — да бъде меден. Лично аз предпочитам за това „Мовиел“, техният тиган „Уиндзор“ се намира навсякъде. Тясната основа загрява бързо течностите, а широкият отвор ускорява изпаряването им.

Този бульон трябва да къкри, а не да ври, при ниска температура за петнайсет минути. Или осемнайсет. Изобщо, задръжте толкова, колкото е необходимо, докато не постигнете богата текстура на бульона, така че да стане плътен, но и да не губи бистротата си. Тук се доверете на собствената си преценка, въпреки че тя така и няма да го изяде, така че, независимо колко дълго го оставите да къкри, пак няма да сбъркате.

Мис Бернар не ядяла нищо. Да, ама не е вярно. Яде моите бъркани яйца. Или се прави, че ги яде. Но ако не я храните като малко дете, тя ще изсипе яйцата на пода за онзи неин леопард. Затова винаги трябва да я храните. Лично аз съм установил, че най-добрият метод за това е първо да й дадете една вилица яйца, а след това глътка шампанско, за да сте сигурни, че ги е глътнала. Това е единственият начин, по който човек може да бъде напълно сигурен, че мис Бернар поема някаква храна.

Да. Наистина имаше леопард. На Честър Скуеър №77. Всъщност тя искаше две лъвчета, обаче човекът от зоологическата градина в Ливърпул разполагаше само с големи лъвове. Quand même, както мис Бернар обичаше да повтаря. Не съм много сигурен как бихте се изразили вие, американците и англичаните. Може би ще кажете „Няма значение“? Единственото, което знам, е, че веднъж наумила си нещо, тя не позволяваше на никого и на нищо да я отклони от поставената цел. Та в този случай мис Бернар предпочете да си вземе леопард.

Понякога би могла да прояви и здрав разум.

За повечето хора леопардът трудно влиза в ролята на домашно животно. „Много е смешен“ — казваше за него мис Бернар. За съжаление на всички ни е известно, че англичаните нямат чувство за хумор, когато става въпрос за диви създания. Вижте само как се отнасят към ирландците!

И така, когато мис Бернар се появи у дома с леопарда си в клетка, с вълка си на каишка, с шест малки гущера в кутия и около раменете й, завързани за златна верижка, която някога е била използвана за пенсне, и с един възголемичък хамелеон, който приличаше стряскащо на древен китайски дракон, създаде, меко казано, прецедент. Или по-точно скандал. Всички заговориха за това, навсякъде, и клюките се разгорещиха дотолкова, че накрая работодателят й мосю Го от „Комеди Франсез“ започна да я моли да върне менажерията си в Ливърпул, при пазача им в зоологическата градина.

Изправена пред лицето на логиката, мис Бернар стори онова, което винаги правеше. Заинати се. Насъска леопарда срещу вълка и двете животни се хвърлиха едно срещу друго и започнаха да се търкалят по пода като огромно кълбо, което накара маймунката й да се разсмее и така спечели сърцето на червендалестия добряк Го.

Или поне така разказваше самата тя. При нея е трудно да се каже кое е измислица и кое — истина. Но, от друга страна, какво значение има? Истината обикновено няма значение. И когато говориш с мис Бернар, все едно говориш с ангел или демон, защото никога не знаеш кой от двамата ще се появи, а много често се появяват едновременно.

Quand même.

Когато бульонът се сгъсти и стане приятен на опитване, оформете двайсет дребни кюфтенца от пилешка кайма и рачешко масло. Тя няма да яде и тях, разбира се. Веднъж за един коктейл си бе сложила вместо обеци на ушите две рачета. А мис Бернар си има строги принципи и никога не яде домашните си любимци.

Кюфтенцата — те трябва да бъдат с тегло точно пет карата, и го казвам напълно сериозно, в бижутерския смисъл на термина! Когато мис Бернар повдигне сребърната си лъжица — а тя непременно ще бъде сребърна, — ще претегли кюфтенцата само с поглед. Ако тежат шест карата, автоматично ще бъдат бутнати настрани. Шест е твърде много. А четири карата, разбира се, биха били обида. Затова трябва да бъдат точно пет карата, при това на всяка цена във форма маркиза, тоест елипсовидна форма.

Веднага щом оформите кюфтенцата, сварете ги и ги оставете настрани. Вземете телешки костен мозък и нарежете от него дванайсет малки кръгчета — трябва да бъдат с размер на златен пръстен. Сварете ги и ги оставете настрани.

Щом свършите всичко това, поставете кюфтенцата и костния мозък в супник. Добавете една супена лъжица жулиен от черни пролетни трюфели. Ароматът на свежа трева е ключов за това блюдо. Затова добавете към него една супена лъжица свежи връхчета от аспержи. Трябва да бъдат съвсем млади. Върху всичко това излейте консомето.

Когато приключите, сервирайте бързо. Оставете го на масата и се отдалечете. Не се обръщайте. Не пренебрегвайте този съвет, особено ако сервирате това на красива жена. Дори не си помисляйте да поглеждате през рамо! В мига, в който поднесе лъжицата към устата си, когато бъде обгърната от наситения богат аромат на трюфелите и шепота на пролетни аспержи, лицето й ще омекне от удоволствие и тя ще си спомни за детството — не за историите, които разказва на хората, а за истинското си детство.

Това ще бъде простичък момент, за който тя няма да може да сподели с никого, и цялата изкуствена маска, която е била принудена да си сложи, ще се свлече от нея и ще разкрие вътрешната й светлина. И вие никога повече няма да бъдете същият.

Няма никакъв начин да се приближиш до подобно божествено създание, без да го обидиш или да бъдеш омагьосан от него. Затова не се колебайте! Затворете тихо вратата след себе си. Радвайте се, че сте се измъкнали жив.