Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White Truffles in Winter, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NMereva(2020)
Издание:
Автор: Никол М. Келби
Заглавие: Бели трюфели през зимата
Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателска къща Кръгозор
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Експертпринт ЕООД
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
ISBN: 978-954-771-297-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13926
История
- —Добавяне
Деветнадесета глава
В ранните години на брака им Делфин бе започнала да казва на непознатите, че синовете й са принцове. Налагаше се от начина им на живот. Тя, Ескофие и момчетата им Пол и Даниел заминаваха през лятото за Швейцария, а през зимата — за Монте Карло. И там тя се срещаше с едни и същи майки и едни и същи деца година след година, обаче всички те бяха все от заможни и аристократични семейства. А когато я питаха, все трябваше да им каже нещо. В подобни среди не можеше просто да изтърси: „Моят съпруг е готвачът“.
През лятото отсядаха в „Отел Насионал“ в Люцерн — разкошен замък с изглед към кристално бистрото езеро. Момчетата и майка им прекарваха дните в плуване или катерене по покритите с уханни диви цветя планини, или в пазаруване по пазарите редом до филмови звезди и кралски особи. Бяха добре закръглени и с аристократичен златист тен.
Вечер, когато момчетата вече бяха заспали, Ескофие й носеше „подаръци“, които двамата похапваха заедно на мъничкия балкон с изглед към осветеното от луната езеро. Всяко блюдо беше като изящно бижу — „Филе от морски език «Кардинал»“, което представляваше морски език и белтъчен мус в рачешки черупки, залети със сос от сметана, коняк и рачешки опашки; „Лешници с агнешко“, включващи фини агнешки котлети върху артишок, напръскани с ароматизиран с мадейра сос бешамел. Двамата похапваха и планираха книгите, които така и не им остана време да напишат заедно, и ваканциите, които така и не успяха да си направят.
През зимата, в Монте Карло, рано сутринта Ескофие целуваше цялото си спящо семейство, приготвяше кана силно кафе и излизаше от Вила Фернан, за да пристигне по тъмно в офиса си в хотел „Гранд“ и да реши какво ще обядва и вечеря днес кралица Виктория. А доста по-късно, когато момчетата вече бяха заспали, той се срещаше с Делфин за по едно питие в казиното или в някоя частна зала в компанията на самия принц Едуард.
Това изобщо не беше живот на готвач.
Докато най-неочаквано се стовари вестта за Лондон.
— Защо не можеш да отидеш само за летния сезон?
— Риц казва, че трябва да бъдем там посланици на Франция.
— Ще бъдем нещастни.
— Сезар Риц е брилянтен.
— Сезар Риц е побъркан. Вманиачен перфекционист. Той също ще бъде нещастен. Лондон е пълен само с англичани.
— Но ти обичаш кралицата! А и принца!
— Те са най-малко англичани от цялата пасмина.
— Ешнар се съгласи да дойде с нас.
— Той напуска Монте Карло и „Гранд“ заедно с теб?
— Той ще бъде управител на ресторанта. Познава добре Лондон.
— Тогава не би могъл да бъде щастлив.
— Ако ме обичаш, ще дойдеш с мен.
— Ако ме обичаш, ще останеш при нас.
Ала Огюст Ескофие нямаше никакъв избор. Хотел „Савой“ в Лондон беше уникален, първият по рода си. Собственост на импресариото Ричард Дойли Карт и построен благодарение на поставените от него опери на Гилбърт и Съливан, особено „Микадо“, той беше най-модерната сграда в целия свят.
Предишният най-добър хотел в Лондон бе осветен изцяло от газени лампи и предлагаше само четири общи бани за своите петстотин стаи за гости и нито една баня за ресторанта. Хотел „Савой“ обаче бе с електрическо осветление, телефони, асансьори и бани към всяка стая, облицовани с мрамор и снабдени с топла и студена течаща вода.
Храната обаче бе кошмарна, затова никой не обръщаше внимание на иначе най-модерния хотел на света. „Савой“ беше на ръба на банкрута, когато собственикът се сети да покани за негов управител Сезар Риц. Първата работа на новия мениджър беше да уволни по-голямата част от персонала — подробност, която той пропусна да сподели с Ескофие.
Майсторът готвач пристигна в Лондон един неделен ден. „Карай към входа откъм «Странд», но не влизай във вътрешния двор, защото наклонът там е много стръмен“ — повтори той пред файтонджията указанията, получени от Риц. За съжаление обаче човечецът не разбираше френски и пришпори коня си твърде бързо. Затова при последните десет метра конят му се плъзна. Ескофие си удари главата. Куфарите му се разпиляха из целия двор. Файтонджията му поиска неприлично голям бакшиш.
Не особено знаменателно начало на лондонската му кариера.
Денят беше мрачен и много влажен. Ескофие усети, че костите започват да го болят. Цицината на главата му пулсираше. Беше си взел прекалено много багаж. И противно на очакванията, нямаше никакви портиери. Хотелът изглеждаше съвсем пуст. Риц знаеше много добре кога щеше да пристигне главният му готвач, бе обещал да го посрещне, но не се виждаше никъде наоколо. Но във фоайето седеше мосю Ешнар — сам и пребледнял като платно.
— Ситуацията се оказва доста неприятна — каза той.
Когато Ескофие влезе в новата си кухня, най-модерната кухня в целия свят — имаше електричество, собствена хладилна стая, огромни прозорци, предоставящи светлина и свеж въздух, и постоянно течаща топла и студена вода, — я завари в руини. Предишният главен готвач и екипът му очевидно не бяха останали никак доволни от уволнението си. Стъклата на всички прозорци бяха разбити, гарваните си влизаха свободно и си похапваха спокойно от пъдпъдъчите яйца и гъшия дроб, черни скорци припяваха с фалшиви нотки, пияни от изгнилите череши и презрелите сливи. Кучета притичваха свободно като вълци, гризейки пръчките на дървените кафези, а на отдавна умрелите птици в тях не им пукаше.
Всяка чаша, чиния и купа в кухнята беше счупена. Печките бяха разглобени, а частите им — струпани на купчини. Вратичките на фурните липсваха. Подът беше покрит с мляко и сметана. Омарите и раците бяха оставени да умрат без вода и останките им увоняваха цялото помещение. Големи парчета говеждо и тонове телешко лежаха, обгорели до кокал, върху пепелта, но иначе дървата и въглищата липсваха. Не беше останал и грам сол.
— Днес е неделя — промърмори Ешнар. — Всички магазини в Англия са затворени. Невъзможно е да купиш каквото и да било.
Трябваше да отворят за закуска на следващия ден.
— А Риц?
— Каза, че ти има пълно доверие. В момента двамата с жена му се настаняват горе.
Ескофие и Ешнар разполагаха само с шепа персонал, който беше останал. И всички работиха цяла нощ. Луи Пер — стар техен приятел, който ръководеше кухнята на хотел „Черинг Крос“, беше вдигнат от болничното си легло и с радост предостави достатъчно основна храна и съдове за готвене, така че хотел „Савой“ да може да отвори наново врати още на следващия ден.
„Англичаните са много добри хора — писа по-късно Ескофие на Делфин. — Гостоприемни са.“
Тя не отговори.
На следващата сутрин се случи чудо — беше сервирана традиционна английска закуска. Беше в абсолютно пълен вид — яйца на очи, запечени хрупкави картофки, кървав пудинг, кренвирш, розов бекон, варен бял боб, гъби и варени домати. Имаше и пържени филийки, сервирани с лимонов конфитюр и сладко от боровинки. Сокът беше от прясно изцедени испански червени портокали.
Беше прекрасно, макар и не точно закуската, която си бе представял Ескофие. Нямаше нито кроасани, нито бриош. Нямаше сирене. Единствените плодове бяха на сок. Нямаше даже кафе о ле — кафе с мляко, а само чай с мляко. И въпреки това беше истински триумф, макар той да си даваше сметка, че ако хотел „Савой“ държи да спечели отново английския елит, той не може да сервира онова, което предлагат и в хотел „Черинг Крос“.
И тогава му хрумна гениална идея. Фиксирана цена!
Още в хотел „Гранд“ двамата с Ешнар бяха разбрали, че техните английски клиенти не говорят френски достатъчно добре, за да си поръчват без чужда помощ. Някои дори бяха направо уплашени. Но когато се разхождаше из ресторанта на „Савой“ през онази първа сутрин, Ескофие си даде сметка, че ако състави едно основно меню, в което съответните блюда се предлагат с фиксирана цена, ще бъде свободен да създава гастрономически преживявания, които ще се харесат на англичаните. И тогава няма да им се налага да ги произнасят на френски.
— Всяко блюдо ще бъде едно ново преживяване! — извика възторжено той пред Ешнар.
И така стана.
Насред стени, изрисувани от Уислър, розови полилеи с копринена драперия и парфюмирани гости, облечени в строго официални, колосани дрехи, Ескофие намери божествено вдъхновение. Прекара часове в създаването на блюдо след блюдо, полирайки ги като бижута: „Филе от морски език «Коклен»“, „Омар «Вечните огньове»“, „Кокошка а ла «Дерби»“, „Студено-топла Жанет“, кръстена на кораба „Жанет“, извършил експедиция до Северния полюс, а за Уелския принц, Скъпия Бърти — „Краката на нимфата Аврора“, познати и с не толкова поетичното име жабешки бутчета (Ескофие често напомняше, че на френски „нимфата Аврора“ със сигурност не означава „жаба“).
Когато сервитьор с бяла престилка, понесъл сребърен поднос с капак, поднесе „Турнедо «Росини»“ — перфектно филе миньон, върху което е сложена малка порция пастет от гъши дроб, залети със сос „Периго“, направен от мадейра и трюфели — на съименника на блюдото, прочутия италиански композитор Росини, събитието бе отразено от всеки вестник по света. Изискан и едър, воден от любовта си към храната, а не към музиката, Росини бе цитиран да казва: „Не познавам по-приятно занимание от храненето. За стомаха апетитът е онова, което е любовта за сърцето“. След което е омел двайсет чинии с храна. Изведнъж добитъкът в Шотландия вече не беше в достатъчни количества, за да задоволи нуждите на желаещите да похапнат в „Савой“.
— Фантазията безсъмнено носи пари — казваше често Ескофие.
В „Савой“ нищо не беше невъзможно. Желанието на един клиент за вечеря в японска градина се изпълняваше моментално, като всичката растителност във вътрешния двор се измъкваше, за да бъде засадена нова. За банкета в зелено и бяло плодните дръвчета, все още с плодове, бяха подстригвани и превръщани в маси със стъклени плотове, а всеки стол представляваше изящно оформен храст. А когато един милионер внезапно реши, че иска да вечеря във Венеция, градините бяха наводнени, а масите бяха подредени по протежението на импровизирания канал така, че Маестро Карузо да може да изнася на гостите серенада от гондола.
Кухнята се бе превърнала в щаб на една огромна готварска армия от петдесет човека. Въпреки че Ескофие категорично отказваше да научи английски, повечето му готвачи пък не говореха френски, така че в бригадата се създаде един особен език, съставен от жестове, интуиция и кулинарни умения, с тук-там елементи от френския, английския, полския, италианския и китайския език, подхвърляни напосоки.
Хотел „Савой“ много бързо се превърна в огромен триумф, но въпреки това всяка вечер Ескофие оставаше съвсем сам.
„Моля те, ела!“ — пишеше непрекъснато на Делфин.
В началото се опитваше да си ходи в Монте Карло поне веднъж месечно, но му ставаше все по-трудно и по-трудно да се измъква от задълженията си.
— Накрая ще се примири и ще дойде при теб — каза му веднъж Риц. Но тя не се примири. И се налагаше да се карат за всяко нейно кратко гостуване.
— Дори самата мисъл за Лондон е достатъчна, за да ме разболее! — казваше тя. — Не мога да сложа и хапка в устата си.
— Но как е възможно един град да те разболее?
— Там няма море. И хората са пепеляви.
— Хората са много мили. А градът е интересен.
— В Монте Карло няма данъци. Безумие е да губим гражданството си там.
— Но не можем да поддържаме две къщи!
След време Ескофие започна да се пита дали отказът на съпругата му да дойде при него не се дължи на Сара. Актрисата прекарваше доста време в Лондон. И щеше да бъде крайно неловко двете да се срещнат. Делфин бе наясно, че някога двамата със Сара са били любовници, затова не бе никак щастлива, че продължават да поддържат връзка. Не бе никак щастлива, бе твърде меко казано, защото, когато веднъж той се опита да защити Сара от обвиненията в неморално поведение, съпругата му истински се вбеси.
— Родила е дете без баща!
— Тя е всеотдайна майка, която се грижи освен това за майка си и сестра си!
— Но носи мъжки дрехи!
— Веднъж каза: „Аз съм толкова оригинална, че предпочитам да бъда в мир със съвестта си и с Бога“.
— Щом трябва да казваш на хората, че си оригинален, тогава дали наистина си?
Сара беше проблем между тях още преди заминаването му за Лондон. Когато веднъж международната преса обвини Сара Бернар, че е участвала в оргии по време на турнето си в Америка, една от които се е случила в изцяло мъжка компания по време на вечеря в „Делмонико“ по покана на главния редактор на „Ню Йорк хералд“, Делфин нарече това „рекламен трик“, предназначен да продаде повече билети за представленията й. Ескофие обаче се сконфузи истински.
— Всички почтени жени от висшето общество върнаха билетите си. Сара в никакъв случай не би опорочила своето изкуство чрез разни „трикове“, както се изрази ти!
— Нейното изкуство се състои в пораждането на общественото възмущение.
— А не е ли такова и изкуството на поета?
Тогава Делфин не му проговори цяла седмица.
Когато Сара се омъжи за Аристид Дамала, Делфин като че ли поомекна. Снимките на щастливата двойка можеха да се видят по всички вестници.
— Изглеждат щастливи, нали? — казваше съпругата му.
Ескофие нямаше друг избор, освен да се съгласи. Дамала беше красив като ангел, дванайсет години по-млад от Сара. Дипломат, превърнал се в актьор. Цитираха я често да казва: „Този античен гръцки бог е мъжът на моите мечти“.
— Може би й харесва да се казва мадам Дамала.
За нещастие обаче Дамала се оказа и наркоман, пристрастен към морфина. Не след дълго пресата започна да се заяжда с тях — в един вестник например се появи карикатура, показваща Бернар как държи Дамала като марионетка и му дърпа конците.
— Превърнах го в чудовище — призна тя по-късно пред Ескофие. — Той искаше да приема фамилията му, да се превърна в мадам Дамала. Обаче аз не можех да го направя, а той не можа да го понесе.
Три седмици след сватбата им Дамала изчезна. Липсваше дни наред, докато накрая не го откриха случайно с едно момиче в Брюксел. Това беше първото от множеството момичета — проститутки и любовници, с които Сара щеше да бъде принудена да дели съпруга си. После, когато друга актриса — една статистка, чиято основна задача бе да му инжектира поредната доза по време на антрактите — му роди дете, Сара заплаши, че ще удави детето в Сена. А пресата се стараеше да отразява всяка негова проява на недискретност.
С всяко следващо вестникарско заглавие Делфин започваше все повече да се сдържа да говори по темата за Сара. Беше й трудно да критикува актрисата като съпруга. А после отново и отново, дори след официалния им развод, Сара пак приемаше съпруга си. Уреждаше му участия в пиеси, купи му театър и дори веднъж отмени собствените си представления, за да го гледа, когато беше много болен.
В крайна сметка нищо не успя да го спаси.
Няколко месеца преди Ескофие да се премести в Лондон, Аристид Дамала беше намерен мъртъв от свръхдоза морфин и кокаин.
Помолена за коментар, Сара бе отсякла: „Още по-добре“. Съпругът й най-сетне се бе отървал. Такава беше публичната й реакция. В личния си живот обаче тя промени официално фамилията си на „Дамала“, както той винаги бе желал, и носи черни траурни дрехи повече от година.
— Вероятно любовта е най-лошият от всички наркотици — каза Ескофие на жена си.
И именно от това се страхуваше най-много Делфин — пълното отдаване. И точно затова тя не можеше да се премести при него в Лондон. Опита се да му го обясни, но той очевидно не я разбра. В Монте Карло тя имаше къща, пълна с цялото й семейство. Не само с нейните деца, но и със сестрите й и техните семейства, майка й и лелите й. Делфин беше част от нещо много по-голямо — Вила Фернан. Всички разчитаха на нея. Всичко се въртеше около нея. Тук тя имаше свой собствен свят.
— В Лондон не познавам никого — само теб.
— Какво повече ти трябва?
— Да бъда себе си.
След известно време Ескофие установи, че не се храни. Блюдо със сладки розови скариди или телешки пържоли в сос от боровинки и градински чай, или една най-обикновена печена патица го караха да си казва: „Ще почакам Делфин да се върне“. Дори и по време на неделните обеди със Сезар Риц, съпругата му Мари и децата им той не слагаше в устата си почти нищо и си мислеше колко хубаво щеше да бъде, когато пристигнат Делфин и синовете му и двете семейства започнат да си правят неделни пикници под огромните кестени.
По-късно през тази първа година в Лондон пристигна и Сара, за да провери как върви английският превод на една нова пиеса на Викториен Сарду — „Федора“.
Двамата с Ескофие седнаха на маса в дъното на Американския бар на хотел „Савой“. Беше между обяда и вечерята. Тя пиеше шампанско. Той поглеждаше часовника си.
— Разказва се за една принцеса, която носи особен вид шапка. Мека мъжка шапка. Перфектна роля за мен, не мислиш ли? В мига, в който аз поставя тази нова шапка на главата си, шапките „Федора“ ще станат прочути!
— Разбира се — каза той.
— Разбира се, ли? Само това ли ще кажеш?
— Изглеждаш много добре с шапки.
— И съм, разбира се, принцеса.
— Разбира се.
Ескофие беше изпосталял, посивял и уморен. Сара се приведе през масата, повдигна черния си воал и целуна ръката му.
— Няма да изгубя и теб, нали? Няма да мога да го понеса!
Една самотна сълза се плъзна по лицето й и падна в дланта му, точно по линията на живота му.
И така той й каза за колебанията на Делфин.
— Никога досега не съм се чувствал толкова самотен — завърши.
На следващия ден Сара премести целия си антураж в хотел „Савой“. Той се превърна в нейния лондонски дом.
— В крайна сметка сме приятели, нали?
— Да, приятели сме — кимна Ескофие и това твърдение едновременно го изненада и успокои.
В началото приятелството бе последното, което той искаше от нея, но с течение на годините бе започнал да намира убежище в него. Сара като че ли никога не бе твърде далече от него. А сега се бе превърнала в част от ежедневието му. Всяка вечер, когато се върнеше от театъра, Ескофие й поднасяше нещо екзотично, пикантно или сладко и двамата седяха заедно в апартамента й, наслаждаваха се на гледката към Лондон и понякога говореха, а други път правеха любов. Но най-вече седяха. Заедно. Мълчейки. Това успокояваше и двамата.
И затова Роза Люис бе неочакван развой на събитията.
Още преди да се запознаят, Ескофие знаеше всичко за нея — всички в Лондон я познаваха. Тя беше конкуренцията. Когато лейди Рандолф Чърчил я нае на работа, Уелският принц веднъж я зърнал да си пийва шампанско и, вземайки я за гостенка, я целунал. Когато бил информиран, че е целунал просто готвачката, той изобщо не бил изненадан. „След тази превъзходна вечеря тя си заслужи целувката! — отбелязал преспокойно той. — Отделя много повече внимание на една зелка, отколкото на едно пиле.“
В крайна сметка бъдещият крал на Англия имал английски вкусове.
Но както ставаше винаги при Скъпия Бърти, нещата никога не свършваха с една целувка. Слуховете плъзнаха. Ескофие беше заинтригуван. Нямаше как да не бъде. Всеки ден по едно и също време той минаваше през парка на отиване към църквата и я виждаше. Нямаше начин да не забележиш Роза. Косата й обикновено изглеждаше като буйни пламъци, смехът й звънтеше. Минаваше през парка, облечена в бялата си готварска униформа — високата бяла шапка, колосаната бяла рокля и високите „готварски ботуши“ с връзки, изработени от мека черна кожа, следвана от цяло ято идентично облечени помощнички, които приличаха на малки патенца, следващи вярно своята майка. И цялата тази процесия неизменно завършваше с една млада жена, за която Ескофие предполагаше, че е младшата й готвачка, и която влачеше след себе си непокорен черен шотландски териер.
— Добър ден, мосю Ескофие — поздравяваше задължително Роза и понякога дори го казваше на френски. Или поне той предполагаше, че е френски, тъй като жената говореше на кокни и му беше почти невъзможно да я разбере.
— Имате ли жени в кухнята си? — запита го веднъж тя.
— Имам ги навсякъде — отговори той.
И после се наслади на объркването й.
Рано една сутрин Роза се появи в кухнята на хотел „Савой“. Носеше прочутите си черни готварски ботуши, но не беше облечена за готвене. Бе накипрена в рокля от бяла коприна с огромна черна шапка, покрита с бели копринени лилии и панделка в черно и бяло. На фона на яркочервената й коса всичко това изглеждаше зашеметяващо. От високата си шапка та чак до черните си готварски ботуши тя беше много висока — викторианска версия на Мария-Антоанета.
Но никой не я забеляза.
В кухнята цареше обичайната сутрешна суетня. Появи се семейство руснаци, понесли на раменете си огромни говежди бутове — едва не я събориха. Продавачи на риба с кошове омари, чиито махагонови щипки щракаха безпомощно във въздуха, крещяха „Пазете се“ — и я избутаха. Навсякъде се виждаха мъже. Ръцете им бяха пълни с пищящи пойни птици в клетки или сухи салами, наредени на връв като броеници. Прецизно навитата й коса започна да се отпуска от горещината.
Кухнята беше разделена на няколко помещения на два етажа. Помещенията на горния етаж бяха обширни. Едно от тях очевидно бе организационното. Представляваше дълга, покрита с плочки арка, надвиснала над на пръв поглед безкраен стоманен плот. С големи букви на стената бяха обозначени на френски различните готварски отдели: „Ордьоври“, „Зеленчуци“, „Месо“, „Риба“. Малка армия от сервитьори с безупречни дълги бели престилки върху смокингите си се бяха привели над плота и разпитваха всеки от отговорниците на отдели за менюто за деня, водейки си старателно бележки.
Зад готвачите, в недрата на кухнята, стотици сребърни тенджери и медни тигани висяха над печките, скарите, фурните и още блестящи плотове. Огньовете се поддържаха от въглища и дърва, пламъците пращяха. В голямото помещение с бели плочки прясно оскубани и почистени диви пуйки, гъски, фазани и патици се въртяха бавно на шишове над ревящ огън. Големи овнешки бутове ставаха на филета. Имаше мъже, които правеха бульони от говеждо и заешко. Някои пък само белеха — непрекъснато белеха моркови, картофи и цвекло. Други чистеха с телени четки горските гъби от пръстта или миеха трюфелите в бренди и ги подсушаваха с кърпи. Ескофие не се виждаше никъде.
Един етаж по-надолу въздухът бе хладен — тази част от кухнята беше пълна с лед. Роза никога през живота си не бе виждала толкова много лед. В центъра на кухнята имаше голяма маса, покрита с яребици, бекаси и пъдпъдъци, поставени върху подноси с лед. Кутии с лед съхраняваха прясната риба — сив морски език, шотландска сьомга и скат, — както и риба, която беше сварена, натъпкана с трюфели и сложена в кехлибарено желе. Имаше дори и маса, пълна с ледени подноси петифури и плодови пюрета. А в ъгъла на стаята имаше трима мъже, облечени така, сякаш беше дълбока зима. Те изработваха арфи, птици и някаква гръцка жена в реални размери от огромни блокове лед. Други двама до тях правеха розови рози и кошнички от захарен памук.
„Искам и моята кухня да бъде такава!“ — каза си Роза.
— Той е в уличката отзад — провикна се едно момче, което пробяга покрай нея с поднос пастети. Роза отвори задната врата и излезе насред гъстата лондонска мъгла. В уличката имаше цяла опашка от каруци на доставчици, каращи още месо — агнешки бутове, птици във всякакви форми и от всякакви видове, риби, чиито перки още пляскаха. Имаше и голяма каруца, пълна с малки и големи каси, на някои от които пишеше „Оцет“, а на други „Вино“. Изнервените коне изпръхтяха, когато тя мина покрай тях.
В самия край на тази опашка се виждаше и Ескофие в безупречната си бяла униформа на главен готвач. Стоеше в задната част на стара раздрънкана каруца и помагаше на две монахини да товарят в нея кутии с храна. Кочияшът беше твърде стар, за да помогне. Конят изглеждаше още по-стар. Когато видя Роза, Ескофие спря работата си.
— Нямах никаква представа, че единствените жени във вашата кухня са монахини — каза тя.
— Ние идваме само за галавечерите — обясниха монахините.
— Колко провокативно!
Ескофие скочи от каруцата и поясни:
— Така ги наричат пансионерите — галавечери.
— В дома не можем да си позволим месо — допълни една от монахините. — Ако не беше мосю Ескофие, нямаше да имаме пари дори за храна на коня!
— Той ни сложи дори в менюто — похвали се послушницата.
— „Пилаф от пъдпъдък а ла Малките сестри на бедните“! Ние сме прочути!
Майката игуменка като че ли не остана особено доволна.
— Славата не е добродетел, сестро! — изрече строго.
— Но в ресторантския бизнес е — засмя се Роза. — Но какво означава галавечер?
— Когато най-сетне хапваме и месо, разбира се.
Ескофие отвори една кутия. Беше пълна с дребни скелети на пъдпъдъци, изядени до кокал, с изключение на краката. Роза вдигна един пъдпъдъчи скелет и се разсмя.
— И защото висшето общество отказва да хване крака и да забие в него зъби, добрите сестри могат да хранят и пансионерите? — запита тя на своя кокни вариант на френския. — А рецептата?
— Открадната от руснаците.
— Съвсем подходящо.
— Птицата се обработва с подправки, опушва се, а след това се слага върху пилафа.
— Не знаех, че сте толкова благороден.
— Никой на този свят не трябва да остава гладен.
Двете монахини го целунаха по бузите и ръцете и майката игуменка възкликна:
— Вие сте много добър човек, мосю!
— Почакайте! — извика Ескофие и извади буренце вино от съседната каруца. — За сестрите. За медицински цели, разбира се.
Докато каруцата се отдалечаваше, Роза го хвана под ръка. Извисяваше се с цяла глава над него, но той очевидно нямаше нищо против.
— Бих могла да се науча на някои неща от вас.
— В кухнята ли?
— Където желаете.
— Нека тогава започнем от кухнята.
— Не съм облечена за готвене.
— Тогава ще ви облечем!
* * *
Роза облече бялата униформа на Ескофие — пасна й доста добре. Главната камериерка на „Савой“ изнесе роклята й от неговия апартамент, занесе я да бъде изгладена, а след това я сложи на закачалка в гардероба му. Молбата не бе необичайна. Роза беше в крайна сметка една от жените на херцога. А персоналът на „Савой“ отделяше доста време на жените на херцога.
— Колко блюда за днес?
— Хиляда и осемстотин за обеда и вечерята.
— Божичко!
— Именно.
И така, на обед Роза стоеше зад Ескофие и го наблюдаваше как проверява всяка пълна чиния, преди да бъде изнесена от кухнята. Всяко агнешко ребърце, всяко рибно филе, всеки мус и всеки аспик — всичко от соса през супата до гарнитурата трябваше да бъде сервирано точно както трябва.
Малко преди края на обеда в кухнята влезе Риц с чиния в ръка. Ескофие я огледа.
— Идеално е.
— Да, така е — кимна Риц. — Но незнайно как нашият гост е разбрал, че „Пуле дьо грен а ла полонез“ — въпреки че нашият скъп мосю Ешнар му обяснил метода на готвене и как соковете на дроба попиват в птицата, и колко важно е и самото пиле да се пропие в дроба — е нещо, пържено с картофи.
— И какво иска сега?
— Пържено шкембе, лук, салам и картофено пюре. Уверих го, че това е брилянтна комбинация, великолепен избор. Той е много богат! Е, как ще го приготвим?
— Никак — отговори Ескофие.
— Знам една сергия! — провикна се Роза. — Намира се до стоянката за файтони недалеч оттук!
Риц й целуна ръка и отсече:
— Веднага изпратете момчето! Клиентът винаги е прав, както знаете. Той много често е пълен невежа. Още по-често е пълен глупак. И също голяма досада. Но клиентът никога не греши!
По-късно същата вечер, вече в апартамента си, Ескофие приготви топла вана за Роза. Банята се изпълни с пара. Роза започна да съблича дрехите си бавно, без никакъв свян. После влезе във водата. Той й подаде чаша моет.
— Ще ме научиш ли на изкуството на френската кухня?
— Разбира се.
— Но аз съм жена.
— Ала също така си умна, не се страхуваш от работата и си умела по свой собствен начин.
— Хората ще започнат да говорят.
— Вярно е.
Това беше така и те отлично го знаеха. Но точно в този момент вероятността за скандал като че ли си струваше риска за Ескофие. В Роза имаше нещо, което му напомняше за Сара. Една доста по-млада Сара, разбира се. И макар че Сара беше много по-красива, с много по-царствена осанка и поведение, Роза имаше същата червена коса като нея, същият елегантен врат и същата бледа като масло кожа.
Скъпият Бърти също беше предсказуем.
Гола, на фона на белите мраморни стени, в снежнобялата порцеланова вана кожата на Роза беше като лунна светлина — безоблачна и далечна и същевременно проблясваща.
„Толкова бяла! — каза си той. — Такъв особен нюанс на бялото!“
И в главата му започна да се оформя една идея. Понятие. Вкус. Малък прелестен подарък.
По-рано през този ден Ескофие беше изнесъл голяма кофа с листенца от бяла роза, бели теменужки и ванилови орхидеи, с които възнамеряваше да измисли ново блюдо. Сладкарят беше захаросал някои от цветята и му беше оставил плато с целувки, шепа ванилови зърна и прясна сметана. Ескофие искаше да създаде нов десерт за Сара — нещо сладко, изненадващо, нещо, с което да я зарадва. Напоследък тя играеше Жана дʼАрк, девствената светица, едно седемнайсетгодишно момиче. Това беше роля, която тя беше направила известна, трудна на всяка възраст, но за жена в средата на четирийсетте почти невъзможна.
Ескофие хвърли шепа бели розови листенца във ваната на Роза.
Бялата кожа. Белите рози. Същността на Света Жана е в нюансите на бялото, като нюанси на невинността.
„Захарен памук — каза си той. — Ванилова сметана, разбира се.“
Ескофие тъкмо разсъждаваше върху възможността да включи малко розова вода в битата сметана, когато Роза изрече:
— Никой никога не ми е подарявал рози. Бижута — да. Кожи, пари — да. Но розите са различни, всяка от тях е едно малко чудо, уникално явление. А на готвачките никой мъж не подарява чудеса.
Той взе едно розово листенце от коляното й и го опита. Хрупкаво и цветно, перфектна нотка за наситеността на сметаната.
— Можеш ли да си представиш вкуса му? — попита той.
— Твърде зелен. Има нужда от ванилия, за да разгърне истинския си аромат.
— Много добре.
— Разбира се. В крайна сметка съм готвачка.
— Не само. Ти си майстор готвач. Художник!
— Готвачка. Ние сме елегантни диваци — отсече тя. — Но в крайна сметка диваци.
Ескофие усети в гърдите си как нещо бие, нещо като криле, нещо диво, което скоро ще отлети от него. Роза излезе от топлата вода и се уви в дебела хавлиена кърпа. По раменете й бяха залепнали розови листенца.
— Какво ще правим сега?
Тя беше гола и млада, но всичко беше много сложно. Сара, Делфин — двете вече достатъчно объркваха мислите му. А сега Роза. Той плъзна пръсти по бузата й и прошепна:
— Ще те уча, ето какво ще правим.
За негова изненада тя като че ли изглеждаше разочарована.
— Тогава ме учи — изрече тя на перфектен френски. Лондонският й кокни внезапно беше изчезнал. Очевидно този акцент беше само поза. Тя остави хавлията да се свлече на пода. Иначе беше упорита.
„Венера“ — каза си той и разпръсна шепа цветя върху пищното легло от гъши пух и коприна. Подреди ги така, че да изглеждат сякаш внезапно са били завъртени от пролетен вятър, а после нападали. Дългата й червена коса събуди у него още по-силен копнеж по Сара от младостта й. Взе малките бели теменужки и ги вплете в основата на косата й, а орхидеите подреди по гърдите й.
Всяко листенце и всяко цветенце беше поставено точно на място. Когато той приключи, тя вече наистина бе заприличала на Венера, ала тази Венера се издигаше не от мидата в морето, а беше Сара в ролята на Венера, издигаща се от градините на неговата младост.
От тази гледка му се доплака.
— Не мърдай! — прошепна. — Затвори очи. Отпусни се.
Роза не след дълго се унесе в дълбок сън и засънува за чисти цветове и аромати. Първо все едно спеше в градина от рози и теменужки — дълбок, сладостен сън. Но после ароматът на сметана и ванилия я събуди.
Ескофие стоеше в малката кухничка, облечен все така в раираните си панталони и бялата риза с маншетите, и издърпваше карамелизирана захар като дантела.
— Бесе дьо Виерж.
— Виерж? Девица?
— Целувките на девица.
Под воала от захарен памук две от целувките на сладкаря му вече бяха напълнени с крем, ароматизиран с таитянска ванилия. Те бяха като две перфектни дамски гърди, посипани със захаросани листа бели рози и теменужки.
— За Сара е, нали?
Лицето му пламна.
Роза го прегърна и прошепна:
— В това няма нищо лошо. Всичко е наред. Не се притеснявай, няма да те обичам по-малко заради това. Това не ми се случва за първи път.
* * *
На следващия ден, когато отиваше на литургия, Ескофие не видя Роза в парка. Помота се известно време, преструвайки се, че наблюдава бавачките как бутат бебешки колички под златното небе на есента. Чака толкова дълго, че пропусна свещенодействието на изповедта, което се извършваше винаги преди служба. Пропусна и поздрава, и четенето на текста от Стария завет, от Новия завет и от Евангелието. Пропусна дори светото причастие. Божията намеса вече беше изпросена. Водата се бе превърнала във вино, а хлябът — в Неговото тяло. Когато Ескофие най-сетне се появи в катедралата „Сейнт Пол“, паството вече беше на колене.
Не ни въвеждай в изкушение.
— И ни избави от злото — завърши той, докато коленичеше и заемаше мястото си близо до мраморния олтар. Мрачните дъгоцветни прозорци не му позволяваха да вижда лесно Исус и всички светци, но той си знаеше, че те са там. Виждаше невиждащите им очи, техните зейнали рани.
По позлатения таван над главата му се носеха демони и ангели, грешници и светци. Високите мраморни колони държаха небето на достатъчно разстояние от тях.
— Амин.
Беше време да се вземе причастието. Паството се подреди в дълга колона по посока на олтара. Кралица Виктория. Принц Едуард. Лейди Рандолф Чърчил и нейният странен, пелтечещ син Уинстън. Когато редиците пейки край Ескофие започнаха да се изпразват, той не можеше да остане там — хората щяха да забележат и да се чудят какъв ли смъртен грях петни душата му. И ще говорят, ще клюкарстват и ще разрушат всичко.
Роза. Сара. Делфин.
Не можеше да си позволи скандал. Затова Ескофие се изправи, зае мястото си в колоната и се помоли за прошка, макар да си знаеше, че за него прошка не може да има. Църквата бе категорична по този въпрос. Прелюбодеянието бе смъртен грях и категорична божествеността на Христос. На него му беше късно за покаяние, поради което беше нечист.
— Тялото Христово — каза свещеникът и постави нафората върху езика му.
— Боже, прости ми — изрече той, но гласът му се изгуби сред музиката на органа, гръмотевична като ангелски криле, и белия хор от малки момченца, които водеха стотиците миряни към песен и молитва за слава на един позлатен Бог, живеещ в обширните коридори от хладен мрамор, а не в малките чудеса, които хора като Ескофие вършеха всеки ден.
Нафората се разтопи върху езика му. Напълно безвкусна.