Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (16)

Шестнадесета глава

Едва успя да стигне навреме. В мига, в който Сабин влезе в хотела, дъждът се превърна в буря. Портиерът я приветства с добре дошла. Разпоредителят пое палтото и чадъра й.

— Можете да се освежите тук — каза и посочи към врата с надпис „Салон“, където тя намери меки кърпи, с които да се подсуши, и парфюми от целия свят. Когато накрая стана за пред хора, се върна във фоайето и се закова на място.

Хотелът действително беше величествен. За разлика от адската му кухня ресторантът излъчваше лукса на едно отминало време — по-точно викторианското. Този факт не убягна от вниманието на Сабин. Всички стени бяха позлатени. Завесите бяха от червено кадифе. Таванът беше изрисуван с фрески. Килимите бяха от тъмночервен и златист брокат. Хиляди свещи хвърляха топла светлина върху лицата на клиентите, а кристалните полилеи блестяха като сълзите на овдовяла кралица.

Това беше от онзи тип помещения, които действително изискваха официално облекло, но Сабин нямаше такова. Кремавата й блуза и черната ленена пола бяха съвсем обикновени и дори в момента все още леко влажни, но пък носеше непокорната си червена коса така, както би я носила Сара, разпусната и волна. В крайна сметка нали това очевидно искаше Ескофие — вечеря с мис Бернар.

Но човекът, който я чакаше, беше Бобо.

— Приликата е забележителна — изрече.

Отново Сара.

Началникът на кухнята, или майсторът готвач изобщо не бе онова, което бе очаквала Сабин. Мадам Ескофие я бе предупредила, че е доста мургав, което бе самата истина, но пък той имаше обноските на човек, роден в добро семейство. Сега не беше в бялата униформа на готвачите, а с костюм от две части, очевидно ушит по поръчка. Имаше стряскащи очи — бяха твърде сини и необуздани като бурята отвън.

Предложи й да го хване под ръка.

— Трябва да ви заведа до вашата маса, мадмоазел.

Сабин се поколеба. Представи си как куца през шикозния ресторант и всички се обръщат след нея, за да видят сакатото момиче.

— Подпрете се леко на мен — прошепна, сякаш започваха валс.

Той знаеше. Разбира се, че знаеше. Ескофие очевидно му беше казал за детския паралич. Сабин се зачуди какво ли още му е казал, но все пак го хвана под ръка. Подпря се на него. Кожата му миришеше на пушек от дърва. Живеят само четирийсет години. Така й беше казала мадам. Ако това беше вярно, значи след десет години той щеше да си замине. „Жалко“ — каза си тя, като че ли за нея това нямаше значение, но въпреки това усети, че сърцето й се къса. Мъничко.

Минаха заедно през обширния ресторант, който беше почти празен. Шепата двойки, които седяха там, като че ли бяха прекрачили границите на времето. Мъжете бяха стари, предимно белокоси. Повечето бяха облечени с бели вечерни фракове, голяма част от тях обсипани с медали от войните, които никой не помнеше или по-скоро всички бяха забравили.

Жените до една изглеждаха съпруги, а не любовници, и всяка двойка си приличаше така, както често се случва при семействата — една и съща мелачка на живота оставяше едни и същи следи. Някои носеха тиари и ръкавици до лактите. Роклите им бяха дълги и изтъркани. Някои носеха пера и перли, увити около вратовете им отново и отново, с които приличаха на натруфени щрауси. Тежките обеци дърпаха ушите им надолу.

Сабин ги бе зяпнала. Бобо забеляза и изрече под сурдинка:

— Те са история. Богатите се покриха с прах.

Напомняха й за онази снимка на бригадата на Ескофие малко преди да се качи на борда на „Титаник“. И тя не знаеше защо.

И докато тя се взираше в гостите, те също не й оставаха длъжни и се взираха в нея. Всяка глава се обърна, докато главният готвач я ескортираше до нейната маса. И не защото беше сакато момиче, а защото тя беше красива, той също, а в подобна дъждовна вечер нямаше много теми за разговор. Германците бяха за миг забравени — светът все още не бе избухнал в пламъци.

— Отдавна ли познавате мосю Ескофие? — попита Сабин.

— Откакто се помня.

— Казаха ми, че не може да ви се има доверие, тъй като се славите като голям ухажор.

— А казаха ли ви също така, че съм луд?

— Не.

— Много добре. Значи все пак ще остане нещо и за сватбата ни.

Масата беше за двама и с изглед към морето. Беше буквално покрита със сребро, бял лен и поредица кристални чаши за вино, но беше приготвена само за един. Той измъкна стола, за да може тя да седне. Сабин седна и погледна към бурята навън. Дъждът, който я беше последвал до хотела, започваше да намалява. Ниски сиви облаци висяха несигурно над крайбрежните скали. Светкавицата не удари земята, а изтъка паяжина в тях. Във въздуха се усещаше напрежение. Всички наоколо разговаряха шепнейки, като че ли очакваха гръмотевицата, която така и не идваше.

— Шампанско?

Преди тя да успее да каже каквото и да било, той вдигна ръка и сякаш от нищото пред нея се материализира сервитьор с бели ръкавици, бутилка моет и чаша. Друг донесе сребърно плато с капак. Когато вдигна капака, тя видя дребни сиви яйчица, които блестяха.

— Ескофие казва, че всяка храна, която си струва да бъде изядена, започва с хайвер.

— Разбира се.

Третият сервитьор й донесе менюто. То бе изписано на ръка, лично от Ескофие, с рисунка на паун във всяко ъгълче.

— Момици с прясна юфка върху пюре от гъши дроб и трюфели? Това дали ще ми хареса?

— Създадено е от Папа̀.

— Предполагам, че той също ще вечеря…

— Заболяването на мадам Ескофие не му позволява да…

Сабин кимна.

— Той ме помоли да ви правя компания, докато се храните. Приемливо ли е за вас?

Сабин огледа огромния елегантен ресторант, очаквайки да види Ескофие в неговия черен фрак „Луи Филип“ и раираните му панталони, с прясно покрити с восък бели мустаци и изрядно сресана оредяла бяла коса — застанал зад някоя колона да я наблюдава. Но го нямаше никъде.

— Знаете ли как се приготвя бульон?

— Но, разбира се! Знам го лично от Папа̀!

— Тогава очевидно нямам никакъв избор.

* * *

Когато Ескофие влезе в стаята на съпругата си, тя беше заспала Той си събу обувките и легна в леглото до нея, целувайки челото й.

— Майсторе?

— Кокоши кокали, моркови, кокали от телешко, лук, карамфил, целина.

— Бульон?

— Бульон.