Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (14)

Четиринадесета глава

— Днес ще готвим! — отсече Делфин.

Тази идея никак не се понрави на Сабин. Само за една нощ старата жена като че ли беше станала прозрачна. Гласът й бе не повече от шепот, гъргорещ и оголен като открита вода. С всеки изминал час тя чезнеше. Сестрите я бяха докарали в кухнята, бяха я поставили върху болничната й количка и я бяха оставили там като плато, което има нужда от миене.

Тази нямаше да я бъде. Сабин бе отново с червените си обувки за танци. И готвенето бе последното нещо, за което си мечтаеше в този момент.

— Мадам, вие не трябваше ли да сте…

— Мъртва?

— Във вашата стая?

— Да, би трябвало да съм мъртва и в моята стая, но не съм нито едно от двете, така че ще готвим!

Сабин чу как къщата се оглася от плача на няколко деца, а после от неефективния шепот на родителите им. В градината сивите зайци си похапваха на воля от наскоро покаралите моркови и цикория.

— Мадам — рече Сабин, — днес за обяд ще имаме най-малко двайсет човека на масата!

— Имаме ли яйца?

Сабин се бе надявала да подреди едно плато с топъл хляб, бадемово масло и конфитюр от смокини в трапезарията, да удари звънеца и преди някой да се е появил, да се измъкне от задната врата на къщата. Искаше й се да слезе долу на доковете, където повечето жители на Монте Карло прекарваха дните си в наблюдаване на моряците от френския флот, които лъскаха безкрайните редици оръдия по бойните си кораби и чакаха. Всички чакаха — моряците, които бяха в отпуск, младите мъже, които бяха избягали в неутрално Монако, за да се спасят от мобилизация, свещениците, които събираха вино за причастие, и лекарите, които бяха заети да режат чаршаф след чаршаф на тънки ивици, за да се запасят с превързочни материали.

Фюрер и райхсканцлер. Всеки вестник, всяка радиостанция разнасяха новини за него.

Принц Луи II, който в младостта си бе служил във Френския чуждестранен легион, също се появяваше от време на време на доковете. Облечен в старата си униформа, с черни лачени ботуши и сабя, той слушаше историите на онези, които също като него се бяха били в Голямата война, но не споделяше нищо от своите преживявания. По някое време се обръщаше към тълпата с думите:

— Френският флот е тук, за да ви пази. Аз също съм тук, за да ви пазя. Вървете си по домовете! В безопасност сте!

И въпреки това той не помръдваше от пристана. Наблюдаваше бреговата ивица. Чакаше.

Във въздуха се носеше някаква особена безметежност. Безразсъдност дори. Всичко можеше да се случи. Всичко беше възможно. По доковете имаше толкова много сърца, които да бъдат спечелени, и други, които да бъдат разбити. Затова Сабин бе обула най-хубавите си обувки. И изпитваше странно вълнение.

Ала ето че сега старицата искаше да готви. Сабин не разбираше защо. Тя безсъмнено беше много болна. Когато заговореше, момичето едва успяваше да я чуе.

— Яйца?

— Да.

— Имаме цяла кошница.

— Хляб?

Тестото вече втасваше във формата на дълги елегантни багети на плота.

— Скоро.

Сабин включи газта, за да затопли фурната. Чу се познатото свистене. Запали газта, пламъкът се стрелна нагоре и после се разстла като синя вълна.

— А сега почукай на всяка врата горе. Кажи им, че днес готвя аз. Кажи на всички в къщата. На децата, на внуците… Почукай на всяка врата без тази на Ескофие. Него няма смисъл да го притесняваме. Когато яденето стане готово, той сам ще слезе.

— Снощи не хапна нищо.

— Днес ще яде. Подреди масата. А после ще сготвим.

Хъхренето и стърженето в гласа на старицата я изнервяха.

— Върви!

Сабин го направи. Първо сложи хляба във фурната, а след това почука на всяка врата в къщата. Реакциите бяха странни. Мадам вече не можеше да управлява краката и ръцете си. Как тогава щеше да готви?

— Къде са сестрите?

— Чия идея беше това?

— Татко знае ли?

Такива бяха реакциите. Но никой не се сети да помогне.

Когато хлябът се сдоби със златистокафява коричка, Сабин подреди масата с пълния сервиз от чинии в китайско синьо — от супниците до поставките за хляб, та чак до големите сервизни чинии. Извади хубавите сребърни прибори и сложи дантелени покривки. От градината набра букет лавандула, която украси с елегантните цветчета на ябълковото дърво. Натопи цветята в тежка ваза от шлифован кристал и постави в центъра на масата.

Когато се върна в кухнята, завари Делфин, загледана в ятото лебеди в близкото езеро.

— Приключих, мадам — съобщи момичето.

— От лебедите става много хубаво ядене.

— Лебеди ли?

— Ако ги поставиш в марината от оцет и джинджифил, после можеш да ги приготвиш като пай или пастет.

— Но те са много красиви птици!

— Много са темпераментни. Заслушай се в съскането им. Звучат като ято готвачи, не мислиш ли?

— Децата са повече от категорични, те предпочитат пилешко.

— Ако ще трябва да изхранваш това семейство, след като си отида, ще трябва да се научиш как да използваш всичко, което ти се предлага. Зайците например са навсякъде — защо те да ядат, а моите внуци да умират от глад?

— Никой не умира от глад.

— Защото войната все още не е дошла.

— Все още.

— Покажи ми яйцата.

Сабин вдигна кошницата пред очите й. Делфин се вторачи внимателно в яйцата. Приведе глава, за да подуши.

— От тази сутрин ли са?

— От вчера.

— Трюфели?

— Има още два.

— Хубаво. Сега трябва да разтопиш краве масло.

Сабин загреба голяма лъжица краве масло от буркана. Когато докосна дъното на дълбокия меден тиган, той започна да цвърчи. Тя намали пламъка, за да го остави да къкри. Започна да бие яйцата.

— Браво. Учиш се — каза Делфин. — Много добре! А сега обърни внимание на следното — при яйцата винаги има йерархия! Никога не го забравяй! Разбитото яйце е най-трудното, но затова пък е най-съвършеното. Ако не се обработи майсторски, ще стане жилаво. Следва суфлето. То също изисква известно умение, но и оставя известно място за грешки. Единственото необходимо там е да разбиеш белтъците и да ги увиеш внимателно в тестото за палачинки. Лесно е. Всеки готвач може да вкара въздух в яйцата, ако внимава. Същото важи и за омлета — най-важното е въздухът в яйцата, но това вече не е работа на художник. Яйцето на очи е чисто механична работа, в нея няма поезия. Днес обаче ще правим пържени яйца.

— Какво е умението, необходимо за пържени яйца?

— Никакво. Точно затова смятам, че ако следваш стриктно инструкциите ми, ще можеш да ги направиш добре.

— Мосю не ми позволява да правя никакви яйца. А що се отнася до пърженето на яйца, това ми е изрично забранено.

— Това е моята кухня.

— Той казва, че пържените яйца били истинска обида.

— И все пак кухнята си е моя.

— Много ще се ядоса.

— Ако ги направиш ти. Но ако ги направя аз, това е вече съвсем друго. В момента ти просто си моите ръце. Хайде сега, извади глинените тави — три, от големите.

— За пържене на яйца?

— Ти как правиш пържени яйца?

— Ами просто слагаш масло в един тиган и счупваш в него яйцето.

— Не. Това е американският начин. Ескофие ги е сервирал с бекон и препечени филийки за безбожни суми, но иначе не стават. А сега ще научиш истинския начин за приготвянето им. Изливаш в трите тави от разтопеното краве масло, но малко, колкото да покрие дъното. После счупваш яйцата едно по едно първо в една купа, а после бавно, много бавно ги изливаш в тавичките. Внимавай да не скъсаш жълтъка!

Сабин взе едно яйце, счупи го в ръба на купата и веднага скъса жълтъка.

— Това е прекалено трудно!

— Готвенето е брак между науката и поезията. Ескофие не ти ли го е казвал? Повтаря го непрекъснато, така че вероятно просто не си го слушала. Така. Сега леко чукни яйцето първо на плота. Законите на науката не позволяват яйцето да бъде счупено както трябва, ако използваш ръба на купата.

— Но аз винаги чупя яйцата в ръба на купата!

— И затова си много лоша готвачка. Но тъй като сега готвя аз, ще го направиш по моя начин!

Сабин счупи следващото яйце върху повърхността на плота и го изля внимателно в купата. Жълтъкът остана цял.

— Наука и поезия.

— Или чист късмет.

— Късметът няма никакво място в кухнята. Наука, всичко е наука!

Едно по едно Сабин чупеше червените яйца върху повърхността на плота, изливаше ги в купата, а после бавно и внимателно изливаше купата в поредната глинена тавичка. Всеки от жълтъците остана цял — твърд и перфектен.

Докато Сабин работеше, чу откъм трапезарията гласовете на семейството, което се събираше за обяд. От горещината на деня в съчетание с тази на фурната на момичето започна да му прилошава. Възрастните си разменяха язвителни фрази, децата беснееха.

— Но къде е онова глупаво момиче? — попита някой.

— Кое, сакатото ли?

— Че то друго остана ли?

— Сигурно е на доковете. Прилича ми на онези момичета, които се продават за пари на моряците.

— И определено не може да готви.

Делфин беше много изненадана, когато видя, че след тези думи по бузите на Сабин изби силна червенина. Може би в крайна сметка момичето не прилича чак толкова много на Сара, колкото си беше мислила.

— Яйцата са готови по тавичките, мадам — рече тихо то.

С тези думи поднесе пред очите й приготвеното до този момент. Суровите жълтъци стояха високо и имаха перфектния нюанс на невен. Очевидно момичето не беше излъгало — яйцата действително бяха пресни.

— Сега излей по една супена лъжица сметана върху всяко от тях и запечи. А след това настържи върху тях трюфели.

— Ами сирене?

— Това ястие не съдържа сирене.

— Ама ние имаме грюер! Достатъчно, за да покрие яйцата! Ще придаде вкус на орехи, който ще се съчетае добре.

— Хубаво. Браво! Наистина се учиш. Вече говориш като истински готвач! Добре, тогава сложи и сирене. Но само до леко зачервяване. И отгоре трюфелите.

Сабин наля сметаната и настърга сиренето, а след това внимателно пъхна тавичките във фурната до придобиване на златистокафяв цвят.

Яйца, сметана, краве масло, сирене — ароматът си проправи бързо път към трапезарията. Семейството на масата се смълча.

Над главите им старецът избута назад стола от писалището си. Дъските в коридора проскърцаха. После краката на Ескофие достигнаха до най-горното стъпало на задната стълба и той изкрещя:

— Сабин! Колко пъти да ти казвам, че е обида да пържиш яйца?! Усещам кравето масло из цялата къща. Пържените яйца са семейно ястие и се приготвят от един член на семейството за друг! Храната си има етикет…

— Май трябва да донеса някакво вино от избата — обърна се Сабин към старицата. — Какво да бъде — шампанско или червено?

— Божоле — отговори Делфин, но момичето вече беше тръгнало по стълбите.

— Шампанското е по-добре! — провикна се то.

— Разбира се.

В този момент в кухнята влезе Ескофие. Когато видя лежащата на болничното легло Делфин, се закова на място.

— Яйцата ги правиш ти, така ли?

— Това е моят подарък за теб.

— Трябва да си в леглото.

— Трябва да съм безсмъртна.

— Мадам, колко пъти ще обсъждаме този въпрос?

Между тях отново се събуди онази странна, често неразбираема алхимия на семейната любов — страст, предателство, гняв, приятелство, нежност. Сабин застана на прага, без да смее да влезе в кухнята.

Яйцата щяха да издържат още минута-две, но оттам нататък нямаше да стават за нищо.

— Невъзможно е — каза той.

— Не беше невъзможно да кръстиш нещо на императора.

— Мадам Ескофие, онова беше различно.

— Блюдо след блюдо — все на него, на Германия. А ето че сега пак ни готвят война! Трябваше да го отровиш, когато имаше тази възможност.

Беше време да настърже трюфелите върху яйцата. Сабин вече долавяше с нос, че започват да прегарят.

— Божоле и шампанско! — извика.

Ръцете й бяха пълни с малко буренце божоле и две бутилки шампанско. Закуцука през кухнята. Двамата изобщо не я погледнаха. Тя си изми бързо ръцете, изтри ги в престилката си и отвори фурната. Яйцата бяха тъкмо стегнали, а сиренето над тях се бе зачервило приятно. Настърга отгоре трюфелите и пъхна тавичките обратно в топлата фурна, докато не стана и хлябът. Само една-две минути.

— Започвам да сервирам — каза.

— Много добре — каза Ескофие.

Старецът подръпна ухото си и си пое дълбоко дъх. В очите му се четеше неописуема тъга, усещане за огромна загуба. Тежестта им беше непоносима.

Сабин не можеше да издържа повече да ги гледа така, а и яйцата тъкмо бяха започнали да променят цвета си от златистокафяво на цвета на старо дърво.

— Яйцата, мосю.

— Сабин, сервирай! — отсече Ескофие.

Тя бързо постави горещия хляб и глинените тавички върху тежък сребърен поднос и го отнесе в трапезарията.

— От мадам — каза.

Жермен и Жан избухнаха в сълзи и се хванаха за ръце, сякаш бяха сестри, а не снаха и зълва. Сабин побърза да подреди храната върху страничната маса.

Вратата на кухнята се отвори.

— Татко!

— Има и вино — каза Ескофие. Носеше малкото буренце, което отвори бързо и преля в гарафа, метнал през ръката си бяла ленена кърпа като истински сомелиер. — Моля, започвайте да се храните! Храната трябва да бъде сервирана вдигаща пара — така я предпочита носът. Ако е студена, всичко остава само за езика, а той не е от най-чувствителните инструменти. Яжте, докато все още можете да усещате и с носа си вкусното блюдо!

— Ще докарам мадам — каза Сабин.

Той я хвана за ръката и рече:

— Извиках сестрата, за да я върне в стаята й.

— Ама тя…

— Яйцата, Сабин! Яйцата изстиват! Сервирай!

Сабин сервира яйцата, като ги поставяше много внимателно, едно по едно, в чиниите за сервиране. Ескофие наля виното, сякаш беше отново в „Савой“. Изтриваше ръба на всяка чаша и наливаше. После вдигна една от налетите чаши, огледа течността на светлината и отбеляза:

— Прекрасна реколта! Мисля, че е от миналата седмица. — Всички се засмяха. — Е, това е много стара шега, но и аз вече съм много стар човек.

Когато стигна до чашата на първото внуче, извика:

— Сабин, имаме нужда от вода за децата! Половин чаша вино и половин чаша вода! — допълни и намигна на кръглоликото дете.

Когато се върна в кухнята, Сабин се стресна, когато завари Делфин все още там.

— Закарай ме при тях! — каза тя.

— Мадам?

— Сабин, моля те!

Сабин изтика количката на старицата в трапезарията. Разговорите замлъкнаха. Ескофие постави гарафата внимателно на масата. Гласът на Делфин излезе като шепот.

— Той беше император. И ти нищо не можеше да направиш — каза.

— Той може и да беше императорът, но аз пък бях Ескофие!

В стаята се възцари напрегнато мълчание. Всички започнаха да гледат към чиниите, към ръцете си, към краката си — навсякъде, само не и към мадам и мосю.

— Старче, ти си голям инат!

— А ти си непоносимо трудна за обичане — изпитание, което ще озори дори Йов!

И тогава Ескофие целуна съпругата си така, както когато бяха млади — страстно, обещаващо. Двамата не се откъснаха един от друг, докато тълпата от внуци, правнуци, праплеменнички и праплеменници зад тях не започна да жужи и постепенно да се киска.

— И ти, великият Ескофие, не можеш да сложиш тази любов върху едно блюдо? — попита тя усмихната.

— Тъкмо в това е същността на проблема — отбеляза той.

И пак я целуна със страст. И децата този път се разсмяха с глас.

— Даниел много ми липсва — прошепна в ухото му тя.

— Скоро — каза той.

— Скоро — каза тя.