Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (13)

Тринадесета глава

На следващата сутрин във Вила Фернан се появиха гъшият дроб и закръгленото тяло на мосю Йорсе от „Мезон Брук“, чиято визитка съобщаваше, че са производители на най-добрите „пастети от гъши дроб в Страсбург“. Пристигнаха с моторна кола заедно с голям свински бут и две гъски, които бяха (за щастие) с вече прерязани гърла. Мосю Йорсе беше освен това така любезен да донесе и шест черни трюфела, увити в кафява хартия, които направиха на Сабин точно толкова впечатление, колкото биха й направили и няколко камъчета.

— Велика мистерия!

Изисканият кръгъл човек извади един трюфел, постави го в месестата си ръка и го поднесе под носа на Сабин така, сякаш беше рядък диамант.

— Вижте!

Сабин пое предпазливо трюфела. Помириса. Примигна. Имаше странен пикантен мирис и приличаше на мръсен кестен. Задържа го далече от себе си така, сякаш беше мъртва мишка.

— Какво би трябвало да правя с тези неща?

— Каквото желаете.

— Това са някакви гъби, така ли?

Мосю Йорсе я изгледа сащисано. После изду гърди и рече:

— Мадмоазел, трюфелите са най-великата древна мистерия на растителното царство! Наричат ги „деца на гръмотевиците“!

Сабин се смръщи.

— И как точно се готвят подобни гръмотевични деца, а? — попита троснато. — В краве масло ли?

По добре охраненото лице на мосю Йорсе плъзна паника.

— Вие ли сте готвачката? — попита с разтреперан глас.

— Аз съм.

— Мосю Ескофие тук ли е?

— Не.

За Сабин беше повече от ясно, че на човека му се иска да си събере перфектните кошници и да побегне обратно за Париж, обратно към прочутата „Мезон Брук“, където хората знаеха как да се наслаждават на най-хубавите пастети от гъши дроб в Страсбург и на гръмотевичните трюфели. Но вече беше твърде късно. Нямаше благопристоен начин, по който да си тръгне и да запази репутацията си. Затова той поднесе отново трюфелите на Сабин с надеждата, че между тях просто има недоразумение.

— Те са от Перигор.

— Аз пък съм от Париж.

Нямаше недоразумение. Просто на Сабин не й пукаше. Как ще нахраня цяло домакинство с шест мръсни гъби?!

— А може би синът му, Пол? Двамата сме вечеряли заедно не един и два пъти. Или прекрасната му съпруга…

— Не, няма никой — каза тя, макар че къщата беше пълна отново с гласовете на възрастни и деца.

— Разбирам.

Мосю Йорсе изтри потта от лъсналото си чело с бяла копринена носна кърпичка и погледна джобния си часовник.

— А дали мосю Ескофие ще се върне скоро?

— Не.

Над главите им старецът се разкашля. Това очевидно беше Ескофие. Нямаше как да бъде сбъркан. И двамата го знаеха. Сабин се усмихна и изрече с най-любезен глас:

— Когато мосю Ескофие се върне, ще му предам визитката ви.

— А мадам вкъщи ли е?

Сабин вдигна визитката на човека, размаха я и отсече:

— Ще предам и на двамата, че сте идвали. Сигурна съм, че ще бъдат много разочаровани, че са ви изпуснали.

— Асистентът му?

— Уволнен.

— Икономът?

— Напусна.

— Тогава старшата домашна помощница?

— Само във вторник.

— Може би медицинската сестра?

Сабин вдигна едно наполовина оскубано пиле от мивката, тръсна го и отсече:

— Имам много работа, но ще кажа на всички, че сте идвали и сте оставили толкова щедри подаръци.

С тези думи тя му подаде вече изпразнените плетени кошници и задържа вратата отворена, за да го пусне да излезе. Не му поднесе дори чаша вино.

— Разбирам — каза отново той.

Сабин нямаше намерение да храни още едно гърло, ако ще и само веднъж, а ако той останеше дори само минута, щеше да очаква да бъде поканен на обяд. Което бе немислимо. Семейството се бе върнало в къщата — всичките деца, внуци, праплеменници и праплеменнички. И тя печеше хляб и чистеше пилета още от ранни зори.

— Приемете най-дълбоките благодарности на мосю Ескофие — каза тя на французина, чийто намачкан ленен костюм вонеше на патешка мазнина и чесън. А после затвори вратата зад гърба му.

— Оревоар! — провикна се през прозореца. — Чао!

Мосю Йорсе се обърна назад за момент. Изглеждаше объркан, затова тя му помаха весело. Но се получи като отпъждане. Е, по-добре от това не бе в състояние да се представи. Не искаше да го окуражава. Той не й помаха в отговор. Само изсумтя тежко, а после повлече крака през градината и излезе на улицата, където заподскача от една сянка към друга.

„Трябва да е от Прованс — каза си тя. — Те мразят слънцето толкова много, че винаги вървят настрани, като раци.“

Моторната му кола забръмча и той отпраши сред облаци прах и бензинови пари.

Най-сетне.

Но когато се върна обратно при масата, Сабин малко съжали, че го е отпратила толкова бързо. Какво ще прави с всичко това? Гъските — ясно. Натриват се със сол, покриват се с мазнина и се пекат с картофи. На каква температура точно трябва да се пекат тези птици, си оставаше пълна мистерия, но иначе бе почти сигурна, че един час ще бъде напълно достатъчен. Един час й се струваше цяла вечност, когато трябваше да чака за каквото и да било.

Но да се пекат гъски през пролетта, беше нечувано. Може би в Прованс го правят. Нищо чудно — в провинцията правят какви ли не странни неща. Но Монако беше игралната зала на богатите, на кралските особи, а с настъпването на топлия февруари повечето от тях бяха започнали отново да си правят сиеста всеки следобед. Да ядеш печена гъска в очакване на лятото, би било пълен абсурд.

И трюфели. Никога не беше хапвала такива неща, нито пък разбираше какво толкова им се възхищаваха хората. Бяха толкова черни, че човек имаше чувството, че трябва да ги търка цяла вечност, докато ги почисти. Разряза един на две. Оказа се и отвътре черен. Лъщеше като мрамор. Провинцията е пълна с глупаци. А що се отнася до гъшия дроб, макар за него да бе чувала и да бе наясно, че го смятат за деликатес, стори й се отвратителен. Огромен. Блед. Подарените парчета мазен черен дроб бяха огромни, почти колкото крака й, най-малко по килограм единият. И от Сабин се очакваше да ги пипа? Гнусно!

Почука на вратата на Ескофие. Тишина. Пак почука.

— Чувам ви как дишате — каза.

— Работя.

— Ще го дам на котките.

Чу как столът на стареца се плъзга назад и как дъските на пода проскърцват. Ескофие бавно отвори вратата. Изглеждаше така, сякаш цяла нощ не бе мигнал. Очите му бяха зачервени и безизразни.

— Ти си невъзможно момиче!

— Така си е.

Не след дълго, под зоркото око на Ескофие, Сабин охлаждаше ръцете си в ледена вода, за да може да хване черния дроб. Това я накара да се запита защо в крайна сметка не нахрани с него котките.

— Гъшият дроб е изключително чувствителен към топлината — каза й той. — Затова трябва да бъде държан при постоянна температура от около три градуса по Целзий.

Да, пръстите й със сигурност бяха достигнали до три градуса. Бяха бели, безчувствени и набръчкани.

— Надявам се, че страданията на готвача си струват — промърмори.

— Страданието е неизменна част от работата на готвача.

Ескофие се облегна на плота, за да не падне. Закашля се в кърпичката си. „Още кръв“ — помисли си Сабин и се загледа внимателно в него. Кожата му беше посивяла. Ръцете му трепереха. Очевидно не беше добре. Побърза да пъхне кърпичката си обратно в джоба на фрака си. След това изми ръцете си първо с вряла вода, а след това със студена.

— Готова ли си?

— Не.

— Добре.

Гъшият дроб беше пакетиран в лед. Ескофие прокара пръсти по повърхността им с леко потупване. А после натисна леко и подхвана голямото парче с палец отдолу и четири пръста отгоре.

— Ето, виждаш ли как се пипа? Ако е прекалено твърд, значи има прекалено голямо съдържание на мазнина и при готвене ще се свие. Ако е като гъба, значи има твърде малко мазнина и ще прегори. Трябва да бъде нещо средно. — Потупа го пак лекичко. — Този е идеален. Виждаш ли как отпечатъкът от палеца ми остава, но е съвсем малък? Сега си ти.

Пръстите на Сабин бяха толкова изстинали, че почти не чувстваше нищо. Потупа дроба веднъж, с палец.

— Идеален е — промърмори.

Ескофие се смръщи. Беше ясно защо хората го наричаха „Папа̀“ — имаше погледа на баща й, разочарованото изражение, което Сабин познаваше твърде добре. Той хвана ръката й и почука с пръстите й по дроба. Няколко пъти.

— Сега разбираш ли каква текстура търсим?

— Не.

— Значи не полагаш достатъчно усилия.

— Вярно е.

— Сабин…

— А вие защо не потопихте ръцете си в лед?

— Аз съм Ескофие.

Очевидно това бе напълно достатъчно като обяснение.

Сабин изми ръцете си неколкократно с гореща вода и после ги разтри с кърпата, докато усети, че кръвообращението в тях се завръща. А после пак ги изми.

— Ако си приключила…

Тя си избърса ръцете в колосаната си бяла престилка. Ескофие повдигна вежди и отбеляза:

— Това е нехигиенично. Ти си професионалистка. Дръж се като такава. Винаги чисти кърпи! Хайде, измий се пак!

И тя се изми. Старецът се присъедини към нея и кухнята се изпълни отново с аромата на сапун със зехтин и лавандула. Когато приключиха, той каза:

— Дай да видя!

И огледа внимателно ръцете й.

— Какво търсите?

— Нещо, което да ми подскаже, че изкарваш хляба си с труд. Ръцете ти са перфектни. Ноктите ти имат перфектен маникюр. Никой не вярва на готвач с красиви ръце. — Погледна я и попита: — Е, сега какво следва, според теб?

— Сварявам дроба така, както вие се опитахте да сварите ръцете ми, и тогава се счита за сготвен?

Ескофие затвори очи и почука по носа си. Очевидно се опитваше да се овладее. После рече:

— Масленият гъши дроб е дроб на гъска, което означава, че е много мазен, много повече, отколкото на патицата. Правил съм от него даже сладолед. И той не се вари. Това ще отнеме всичката му мазнина и ще го направи твърд като камък!

— Сладолед ли?

— Не беше зелен като тебе сега, но се считаше за превъзходен ордьовър от мнозина.

Ескофие вдигна голямото парче черен дроб от леда и го постави върху дъската. Огледа го внимателно. Подуши го.

— Много добре. Има малко вени. По-голямата част от него ще бъде запазена, така че ще съхрани формата си. Малък нож, Сабин?

Сабин извади от поставката за ножовете малък нож за белене на плодове. Беше единственият остър малък нож, който им беше останал.

— И така — започна Ескофие, — в коя посока протичат вените през черния дроб? Погледни го внимателно. Виждаш ли? Много е важно големите вени да бъдат премахнати, защото в противен случай останалата в тях кръв ще развали цвета на дроба, докато се готви.

Потупа леко двете части на дроба.

— Мисли за този дроб като за своя.

— Не, благодаря.

— Тогава мисли за него като за моя. Е, в коя посока вървят вените?

Ескофие попи дроба с чиста кърпа. По повърхността се виждаха малки остатъци от бялата мембрана. Обели ги внимателно, а после почисти няколко зелени петна. Раздели частите с ръце и ги поднесе към Сабин.

— Виждаш ли? Двете части са свързани с една вена. Вземи ножа и я отрежи.

Сабин затаи дъх и бързо сряза вената.

— Браво. Сега я измъкни. Бавно, внимателно, спокойни движения.

— Навън?

— Навън.

— Сигурна съм, че ще се справите много по-добре от мен.

— Дърпай!

Изпълнена с погнуса, Сабин бавно започна да издърпва вената.

— Помага ли, ако си представиш, че разфасоваш моя черен дроб?

— Да.

— Хубаво.

И той се засмя за първи път, откакто тя го познаваше. В къщата беше толкова тихо, че този смях отекна из цялата кухня, промъкна се под вратата и се изниза навън. Сабин веднага си представи какво си мислят сега сестрите — че е скандално от негова страна да се смее в подобни тъжни времена, когато мадам е толкова болна. След това и тя се засмя.

Ескофие отвори готварската си книга на гъши дроб с бриош.

— Чети! — отсече. — После го направи!

И изведнъж се обля в пот, макар че в кухнята беше студено. Ръцете му отново се разтрепериха.

— А гъските? — попита тя.

— Конфи. Първо обаче ги обработи с една четвърт чаша морска сол на половин килограм месо.

Извади от джоба си писалка и започна да пише по вътрешната част на корицата на книгата си. Изведнъж се закашля продължително и тежко. Сабин му наля чаша чай от шипки, който беше оставила на перваза на прозореца да се изкисва. Той го изпи, прочисти гърлото си и пак започна да пише.

— За да обработиш една гъска, ти трябват сол, кимион, кориандър, канела, бахар, карамфил, джинджифил, индийско орехче, дафинов лист — гледай да е турски — мащерка и чесън. След два дена я занеси в „Гранд“ и попитай за…

— Бобо?

— Откъде знаеш за Бобо?

— Мадам ми каза…

— Че го смята за женкар?

— Да.

— Естествено — засмя се той. — Мадам не може да пази тайна, затова е поет. Истината обаче е, че Бобо никога не излиза от кухнята си. Не си прави труда дори да поздрави дамите. Но нека не му се сърдим. Та кажи му да свари на тих огън тези гъски в патешка мазнина.

— Мога да варя птици.

— Ти не можеш да свариш дори вода. Бобо е добър човек. Той ще се погрижи гъските да се сварят точно колкото трябва, без да станат прекалено твърди. Сварено правилно, месото се отделя само с едно докосване дори на кука за плетене.

— Но аз наистина мога да варя птици!

— Не. Ти можеш да обезкостиш месото, да го покриеш с патешка мазнина и пластове сол и да го сложиш в буркани. Можеш също така да помолиш Бобо да ти даде отделилата се гъша мазнина, за да запечеш с нея картофи. Той ще стори всичко на света за една красива жена — рядко вижда такива.

— Ами мадам?

— Не е нужно тя да знае, че не ти си сготвила птиците. Просто няма да й казваме.

— Не, не. Имах предвид няма ли да й приготвим ядене с една от гъските? Нещо специално?

— Тя обича конфи.

Мадам може и да харесваше конфи, но Сабин не беше сигурна за себе си. Надяваше се на нещо по-особено, по-специално, нещо може би с телешко.

— Конфи е твърде обикновен начин на приготвяне. Защо не създадете нещо за мадам, което включва, примерно, шампанско?

— Блюдо в нейна чест?

— Да. Е, може да не е точно с гъска, но защо не с шампанско? Или може би стриди?

— Не.

— Все още имаме няколко каси шампанско. А стриди няма да бъде трудно да намерим. Ето, продавачът на риба как донесе омарите…

— Не.

— Хайвер?

— Не.

— Телешко? Телешкото е прекрасно!

— Да, телешкото наистина е прекрасно. Но не.

— Но мадам толкова силно копнее за някакво блюдо на нейно име! Нещо богато, скъпо и сложно, така че да го пробваме множество пъти, за да се уверим, че е правилната комбинация!

Ескофие присви очи и се вгледа в момичето.

— Тя ли ти каза това?

Сабин кимна.

— Е, обаче е невъзможно! — отсече той и напусна кухнята.

Часове по-късно Сабин вече беше опаковала гъските в специалната смес с подправки и сол и беше сготвила гъшия дроб. Въпреки доста твърдата и прегоряла коричка на бриоша, тя продаде половината на първия ресторант на площад „Плас Дарм“, който видя. Но й дадоха само два франка.

— Вече никой няма пари за такива неща.

— Но това е приготвено от самия Ескофие!

— Нямах представа, че още е жив.

Диваци.

Магазините вече затваряха, но Сабин успя да стигне до този за тютюн точно навреме.

— Кутия „Лъки Страйк“ — каза. — За дома на Ескофие.

Тъй като бяха американски, цигарите струваха повече, отколкото повечето хора имаха, но Сабин предположи, че това няма да има значение.

— Чух, че Ескофие умира, вярно ли е?

Сабин призова духа на Сара и кимна с такава тъга, че я усети чак в костите си.

— Да — отрони. — Мадам също.

Дребният хилав човечец бутна франковете обратно към нея и отсече:

— Кажете му, че парите му не са добре дошли тук.

Ха! Това може да се окаже по-лесно, отколкото съм си представяла!

Същата вечер Сабин подреди на масата три печени пилета, студени варени домати и онова, което беше останало от гъшия дроб. Сложи и хляб. Беше изрязала прегореното толкова добре, че парчетата бяха запазили формата си. В килера бе открила бутилка масло с надпис „Олио ди тартуфо“ и бе поръсила малко от него върху дроба, след което го опита. Имаше вкус, какъвто тя не бе срещала никога досега — някаква особена тъмнина с намек за шоколад. Наситеният вкус на гъшия дроб, толкова приличащ на краве масло, и земният аромат на маслото от трюфели я накараха да се засмее от удоволствие. Но имаше нужда и от вино. В избата имаше четири бутилки с етикети на бордо от 1932 година „Гран крю класе“. Сабин нямаше никаква представа какво означава това, нито какъв вкус има, но виждаше, че виното е червено, а тя харесваше червено вино и това бе единственото, което имаше значение.

Извади тапата на виното и го опита. Усети го като горчиво и слабо. „Достатъчно добро е за тях“ — каза си тя и преля две бутилки в гарафите, които постави на шкафа встрани. Удари звънеца за вечеря и зачака.

Трапезарията беше все още запазила топлината на деня. Гъшият дроб започна бързо да се топи. Сабин отново удари звънеца. Семейството започна да пристига по двама и по трима, не обърна никакво внимание на доматите, подуши гъшия дроб и изяде пилетата. Докато всички все още ядяха, Сабин дръпна дроба от масата и го постави в кутията за лед.

Идиоти! Как е възможно децата на Ескофие да не познаят добрата храна, когато я видят?!

Отвори нова бутилка от бордото и си наля една чаша. Докторът й беше дал строга заповед да не влиза в стаята на мадам при никакви обстоятелства, така че тя се прокрадна отново по задните стълби с поднос и чаша червено вино. Отвори вратата на Делфин бавно и тихо, за да не я хванат. Сестрите тъкмо я къпеха.

— Махай се! — извикаха в хор.

Сабин отнесе подноса пред вратата на Ескофие. Почука.

— Вечеря! — извика.

— Остави я пред вратата.

— Но тя е прекрасна!

Той отвори вратата.

— Масло от трюфели!

Тя кимна.

Той пое подноса и подуши.

— Изключително приятен елемент!

— Може би бихте могли да кръстите това на мадам?

Той пак подуши и я погледна.

— Изгорила си коричката, нали?

— Махнах я. Никой не разбра.

— Ядоха ли от дроба?

— Не.

— Значи са разбрали. И никога не сервирай червено вино с гъши дроб. Трябва ти сотерн или монбазияк. Нещо сладко.

— Аз обичам червеното вино.

— Освен ако не си кралица Виктория, никой няма да ти прости. Това „Сен Емилион“ ли е?

— „Гран крю класе“.

— Нямаш никаква представа какво означава, нали?

— Никаква.

— Тогава разбери. Вкуси виното. Проучи го. Но не го пий с гъши дроб! Хайде, върви сега! Работя.

И после затвори вратата.

Към момента, когато Сабин вече бе почистила кухнята и измила всички чинии, по-голямата част от великата фамилия бяха или заспали, или си правеха нощна разходка по площада. Вила Фернан отново бе потънала в тишина.

С изгорена коричка или не, Сабин изяде останалия гъши дроб на масата в трапезарията в чинии в китайско синьо. Докато ядеше, се питаше какво ли е да пътуваш из места като Китай, където хората говорят на различни езици и се хранят с различни неща. На нея гъшият дроб изобщо не й се стори изгорял, а и червеното вино с него много й хареса. Всъщност изпи остатъка от бутилката съвсем сама и постепенно установи, че виното вече не й се струва горчиво и слабо, а гъсто и ароматно.

Към два през нощта Сабин си бе все още напълно облечена и лежеше на малкото легло в стаята си, сънувайки за един Китай, където всички къщи и хора са сини като порцелана, когато звънецът за слугите се включи, така, както правеше всяка нощ. Беше Ескофие, който искаше своето питие за лека нощ, неговият „еликсир за младост“, както го наричаше самият той.

Жълтъкът на едно прясно яйце, разбит с няколко супени лъжици захар, и всичко това смесено с ликьорена чашка шампанско и чаша горещо прясно мляко. На Сабин й се догади от тази непоносима смес. Устните й бяха пресъхнали от виното, виеше й се свят. Няколко минути по-късно тя вече държеше с треперещи ръце подноса пред вратата на Ескофие. Почука.

— Мосю Ескофие?

Той отвори вратата уплашено.

— Тя пак плаче!

В къщата цареше гробна тишина. Единственото, което Сабин чуваше, беше звукът на морето, на вълните, разбиващи се в брега.

— Мадам ли?

— Да. Не я ли чуваш?

Сабин не чуваше нищо.

— Да извикаме сестрата.

— Тя спи. Чувам я как хърка.

Сабин пак се заслуша.

— Не чувам нищо.

Ескофие я хвана за ръката и я дръпна грубо в стаята си. Почука по стената и отсече:

— Слушай сега!

Тя опря ухо о стената и каза:

— Не чувам нищо, мосю. Може би сте заспали на писалището си и сте я сънували.

Ескофие се отпусна обратно на стола до писалището си и се хвана за главата. Сабин постави подноса до него и се огледа. Никога досега не бе влизала в тази стая. Беше още по-зле и от кухнята — пълна с толкова много неща.

На най-горния рафт имаше репродукция на пътнически влак, изработена от захар. На писалището имаше картина на тигър, изработена от малки люспици ориз, прикрепени към платно. Навсякъде се виждаха менюта, разбира се, изписани със скъпи ярки цветове като поздравителни картички. Някои бяха с гейши, носещи моет, други бяха безсъмнено за царски особи, защото по тях бяха нарисувани корони със скъпоценни камъни и бяха изработени от хермелин и червено кадифе, а трети бяха смешни — например една група готвачи маймуни готвеха на гърба на камила под слънцето в пустинята.

Имаше купчини изрезки от вестници на няколко езика и стотици снимки — по пода, под первазите на прозорците и върху всяка повърхност. В краката си Сабин зърна снимка на австралийската оперна дива Нели Мелба с надпис: „На мосю Ескофие с моите най-дълбоки благодарности за създаването на «Мелбата с праскови»“ и дата 1914 година — годината на Голямата война. До нея имаше друга снимка от периода на войната, но този път на един много млад Ескофие, който яде коледен пудинг с група войници. Имаше също така и снимка на Ескофие насред кухненска бригада от сто мъже, облечени до един в бяло, и всички позиращи гордо пред луксозния лайнер „Титаник“.

Сабин беше чувала всички тези истории, но никога досега не бе допускала, че са истина. Но ето че доказателствата бяха пред очите й.

Погледна към дребния треперещ мъж. Потупа го непохватно по гърба — като човек, който е бездетен, но се опитва да успокои изгубило се момченце. В скута му прокапаха сълзи. Постави ръка на стената, като че ли се опитваше да стигне отвъд, чак в стаята на Делфин.

Сабин отвори шампанското и му наля.

— Мосю, трябва да поспите!

— Какво точно ти каза тя за блюдото, което иска?

Сабин започна да си играе с кутията „Лъки Страйк“ в джоба си и изрече неловко:

— Каза, че сте кръстили по някакво блюдо на всеки, с изключение на нея. И че не искала да бъде забравена от историята.

Ескофие вдигна от пода снимката на своята някогашна кухненска бригада, потънала заедно с „Титаник“. Загледа се в нея, докосвайки всяко едно лице, като че ли се опитваше да си спомни всяко име, всяко семейство, което бе останало почернено след загубата на неговите хора.

Сабин наля сместа с разбитото яйце в шампанското и му поднесе чашата. Но той изпи само топлото мляко.

— Поспете, мосю.

— Лека нощ, Сара.

Този път Сабин не го поправи.

* * *

В миговете преди зазоряване Делфин бе напълно сигурна, че чу гласа му. Съвсем ясно. Само дето не знаеше откъде точно идва. Като че ли гърмеше в главата й. Но си беше Ескофие — в това нямаше никакво съмнение.

— Кое съдържа картофи, ябълки, тиквички и филе от херинга? Немска картофена салата? Московски ябълки? Херинга по руски? Или херинга а ла ливониан?

— Немската картофена салата. Равни части от четирите съставки.

— Правилно. Кое съдържа лук, къри на прах, бяло консоме и сметана? Индийското къри? Пудинг с овнешко? Осолена треска по индийски или заешки кулис?

— Индийското къри.

— Не. Заешкият кулис. В индийското къри няма сметана.

Такава беше тяхната игра. И тогава тя каза:

— Кое съдържа картофи „Крал Едуард“, чесън, краве масло, сирене „Кантал“ и черен пипер?

— Това е много лесно — алиго.

— Би могло да бъде и гночи. Картофите „Крал Едуард“ са прочути като най-добрите за гночи.

— Мадам Ескофие, ако беше някой друг, би могло да е и гночи.

— Добре де. Алигото е прекрасно.

— Самата истина. Но въпреки това си остава просто намачкани картофи, чесън и сирене.

— Така ли? Ами ако добавиш бели трюфели? Какво казва по този въпрос Бриа-Саварен? „Трюфелите пробуждат еротични и гастрономически мисли…“

— Мадам, наблизо има деца!

— И това е благодарение на моето алиго!

— Точно така. Винаги изискана кухня!

В началото на брака им Ескофие и Делфин лежаха вечер в тъмното, всеки в собственото си тясно легло, и си брояха точките. Бяха прекалено уморени да спят. Прекалено уморени, за да правят любов.

Два месеца след сватбата бащата на Делфин най-неочаквано почина. Четири месеца по-късно малките й сестрички най-неочаквано заболяха от дифтерия. Издателската къща фалира. „Златният фазан“ остана далечен спомен. Младоженците се върнаха обратно в Париж, за да бъдат близо до майката на Делфин. Тя не желаеше нито да се храни, нито да говори, нито да спи — по цял ден обикаляше безмълвно къщата, лутайки се от стая в стая. Оглеждаше се. Търсеше. Сякаш чакаше своя ред.

Така животът завъртя бясно Делфин и Ескофие и така се роди и тяхната игра. Това беше много отдавна, когато храната не се свързваше със счетоводни отчети и крайни срокове, с танца на печалбите и загубите, а когато буца класическо сирене с онзи отчетлив грюер вкус на орехи, дребни сочни круши и една перфектна чаша померол беше достатъчна, за да докара и двамата до сълзи.

И ето че сега играта отново беше започнала. Беше ред на Делфин.

— Кое съдържа стафиди, конфитюр от кайсии, горчица и „Гран Марние“? Министерски пудинг? Фруктова салата с бишкоти и крем? Кайсиев мус? Оризов пудинг?

— Министерски пудинг, разбира се! Много умно! — разсмя се Ескофие. — Фруктовата салата би могла да съдържа „Гран Марние“, но обикновено е или портвайн, или сладко шери, или Мадейра. Понякога има и плодов сок. Но Министерският пудинг винаги съдържа бишкоти, напоени с ликьор.

— Правилно. Сто точки.

Продължиха така до зазоряване, когато луната постепенно се стопи и слънцето започна да си проправя път през повърхността на лазурното море, оцветявайки небето в червено.

— Но какво точно червено?

— Ягодово?

— Цвеклово?

— Театрални завеси! Те винаги са червени, нали?

— Говорим само за храна. Стафида. Точно този нюанс на червеното.

— Тогава защо не череша?

— Но сочна.

— Разбира се. Небето стана сочно като череши!

— Не. Презряло. В книга това би звучало така: „Небето е на червени петна, презряло“. Черешата не е необходимо да се споменава, тя се подразбира.

— Става.

— Разбира се. Май забрави, че аз също съм Ескофие!

И после двамата се засмяха, сякаш отново бяха млади, сякаш отново лежаха в тъмното и си държаха ръцете, и искаха толкова много от един свят, който като че ли ги беше забравил. А после той каза:

— Кое съдържа яйца, краве масло, трюфели и сметана?

— Всичко би трябвало да съдържа тези съставки, но какви са вариантите?

— Това е нещо, което не си ми правила много отдавна.

А после настъпи тишина. Играта приключи.