Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (12)

Дванадесета глава

На следващия ден първи доставиха омарите. Бяха цял кош — десетки миниатюрни зверчета, пълзящи едно под друго и едно над друго, докато накрая не успяха да се измъкнат от коша, за да плъзнат из цялата кухня. Всеки елегантен омар имаше цвета на хибискус — оранжево-розово, с дълги изящни щипки и въгленово черни очи. Щипеха каквото докопат, най-вече Сабин. Защото в крайна сметка тя беше виновна, че те са тук.

— Старецът няма и едно су, а има десетки гърла за хранене — беше споделила Сабин с касапина, когато му занесе доматения сок в замяна на пилетата. Тогава касапинът каза на зарзаватчията, който пък каза на бакалина, който пък каза на братовчедите си, които работеха в хотел „Гранд“, а братовчедите казаха на главния готвач Бобо.

— Тази няма да я бъде! — отсече Бобо, плати на продавача на риба от собствения си джоб и така омарите пристигнаха. Щипещи.

— Малки дяволчета! — караше им се Сабин, докато те щипеха ръцете й, червените й обувки с каишката през глезените или увисваха за долния край на колосаната й бяла престилка.

Продавачът на риба беше работил някога за Ескофие в лондонския хотел „Савой“. Работата му там беше да увива остатъците от храната за Папа̀, за да може той да я подари на монахините, които пък да нахранят с нея бедните. Затова, когато разбра за положението на бившия си майстор, той извади омарите собственоръчно от лодката и ги достави лично на Сабин, придружени от няколко бутилки охладено шампанско — националната напитка на Монако.

— Богатите вече не са гладни, но Папа̀ е — каза той.

„Не само той“ — помисли си Сабин.

След като продавачът на риба си тръгна, Сабин отвори бутилка шампанско. То преля на пода и заля омарите и розовите им щипки. Сабин си наля догоре една чаена чаша с вино, измъкна „Кулинарен наръчник“ от лавицата и седна. Запали цигара. Хитрите същества напъплиха обувките й.

— Давайте, забавлявайте се, защото малко ви остана! — подхвърли им тя. — След малко ще ви убия!

Сабин почти не изпитваше угризения. Беше й писнало от този дом. Първо, имаше домати навсякъде, после рояци мухи, а сега това. Щеше й се никога да не беше чувала името Ескофие.

Отпи голяма глътка шампанско. Къщата беше притихнала по начин, който я правеше да изглежда изоставена или просто уморена. Мадам Ескофие беше болна от толкова дълго време, повече от четири години. В тази къща смъртта бе изгубила екзотичния си блясък. Тук тя вече не беше странник, който се появява неочаквано, за да заговори на нов език, да промени графиците и да разбърка плановете. Беше прекалила с престоя си. Скръбта се бе превърнала в ежедневие. На семейството му беше писнало. В крайна сметка има пределен брой начини, по които да си вземеш сбогом с един човек, и пределно количество сълзи, които можеш да пролееш искрено. Никой вече не знаеше какво да каже.

Сбогом!

До скоро!

Довиждане!

Чао!

Неудобна ситуация.

И така бавно, но сигурно семейството се бе изнизало един по един. Сабин дори не бе забелязала. Тази сутрин приготви масата за закуска по обичайния начин. Беше я заредила с всичко, което имаха, колкото и малко да бе то — няколко рохки яйца, поръсени със ситно нарязани дребни лукчета, купища препечен овесен хляб, буркан конфитюр от диви сливи и кана кафе от цикория. Но никой не слезе да яде. Дори подносът, който бе изпратила за мадам Ескофие, се върна недокоснат. По обяд Сабин затопли варените яйца в краве масло, докато не се втвърдиха, а после ги намачка и превърна в гладък крем, подправен с аншоа и горчица, с който намаза останалите препечени филийки. Пак никой не се появи.

Така, когато тази сутрин се появиха омарите, за Сабин вече беше повече от ясно, че в къщата не е останал никой друг освен Ескофие, Делфин и двете медицински сестри — чуваше ги как се движат в стаята над главата й. Всички останали бяха изчезнали. За колко — един бог знаеше. Никой не си правеше труда да й казва каквото и да било. Няма значение. Сабин доля шампанско в чашата си и отвори готварската книга на Ескофие на раздела „Риба и морски дарове“, докато омарите продължаваха да пълзят по краката й.

— Вие какви сте по-точно — раци или омари? — обърна се към дребните същества.

Те не я удостоиха с отговор. Сабин реши, че за нейните цели, щат не щат, ще станат омари. Пък и приличаха на такива. След като вземе предвид разликата в размерите и само с няколко леки поправки на рецептата, ще може най-сетне да приготви свястна храна. Това щеше да бъде от онзи тип ястия, които човек би очаквал да види в дома на Огюст Ескофие.

— Бих искала да помоля всички ви да спрете за миг, за да помислите за безсмъртната си душа! — обърна се отново тя към насъбралите се около нея черупчести същества. Стомахът й изръмжа.

Първата рецепта в раздела за омарите беше „Омар по американски“. И тъй като Сабин бе обула високите си червени обувки, които изглеждаха точно като танцовите обувки на онази американка Джинджър Роджърс, реши, че рецепта в американски стил би била много подходяща за случая. Тя започваше така:

„Първото и най-важно условие е омарите да са живи. Отрежете щипките и леко ги смачкайте, нарежете опашката на части, а тялото разрежете по дължина. Разделете вътрешността и черупката.“

Живи ли?

Дори и в очите на Сабин това изглеждаше малко прекалено. Да, омарите бяха дразнещи и много вкусни, но да ги разкъсва живи на две, й се струваше твърде жестоко. Баба й обикновено приготвяше от тях монегаск. Това беше селска храна, неподходяща за хора като Ескофие, обаче беше толкова вкусна, че буквално докарваше сълзи в очите на баща й. Сабин не си спомняше как баба й се справяше с черупчестите създания. Дали пък не изричаше една-две молитви? Каквото и да е правела обаче, повече от сигурно е, че никога не е използвала сатър, за да ги разполовява живи. Сабин дръпна силно от цигарата си и издиша пушека на малки кръгчета. От шампанското започваше да се чувства много екзотично.

Следващата рецепта започваше така: „Срежете живия омар по начина, указан в горната рецепта“.

Ама това беше крайно обезкуражаващо! Страница след страница всяка рецепта започваше с разрязване на омарите живи. Раците като че ли имаха малко по-лека съдба — бяха сварявани живи.

Сабин си наля нова чаша шампанско. В този момент в кухнята се появи Ескофие. Влезе и се закова на място. С вдигнатата нагоре буйна коса, с бутилка шампанско в едната ръка и омари в краката, тя го накара да изгуби ума и дума. Сабин го видя, изправи се рязко и едва не разля шампанското.

— Реших, че няма нищо лошо да… — запелтечи.

— Животът не си струва да бъде живян, ако човек не може да нарушава правилата от време на време, нали така?

Баща й я бе предупредил, че Ескофие е много интелигентен и прочут човек и като че ли не й беше трудно да го повярва.

— Забелязвам, че носиш обувки на модерна млада жена, но косата ти е оформена в прическа, която те прави от съвсем друго поколение. Това е идея на баща ти, нали? Да не би да смята, че съм изпаднал в старческа деменция?

— Нещо такова.

— Какво ти каза той за мис Бернар?

— Че всяка година в продължение на десетилетия вие сте създавали специални вечери за нейния рожден ден и че сте били единственият поканен гост. Очевидно сте били любовници.

— А той откъде е толкова сигурен?

— Казва, че всички го знаят.

— И ти вярваш на тази клюка, така ли?

— Разбира се.

Ескофие се пресегна и изгаси цигарата й.

— Баща ти ти е казал твърде много неща, но очевидно е пропуснал да спомене за покорството на прислугата.

— О, не, каза ми и за него. Даже настояваше да бъда такава. Но подобно поведение не е по вкуса ми.

— Разбираемо. Какво друго знаеш за мис Бернар?

— Че е прочута с това, че е прочута.

Това беше единственото, което знаеше Сабин. Беше само на десет години, когато Сара почина. Подобно на мнозина други, и нейното семейство замина за Париж, за да се поклони пред великата актриса. Все още си спомняше претъпканите улици, миризмата на пот и тютюн от телата, които я притискаха, и процесията от каляски, драпирани с кадифе и рози. Спомняше си как чакаха часове наред и тя слушаше бързото туптене на сърцата на големите около нея и как, когато вратите на къщата на Сара най-сетне се разтвориха, цялата тълпа избухна във възгласи, които я разтресоха до мозъка на костите. Спомняше си и как тълпата едва не я смачка, когато хиляди нахлуха през предните врати, за да влязат в сумрака на гостната, пълна с цветя и осветена от стотици свещи. И Сара. Спомняше си как Сара лежеше царствено в ковчега, в който е спала през по-голямата част от живота си — или така поне твърдеше самата тя. Дългата й коса, боядисана в ярко меден цвят. Устните и бузите й, боядисани в розово. Под светлината на свещите тя приличаше повече на дете, отколкото на жена на близо осемдесет години.

Приличаше на Сабин и това много уплаши момиченцето.

На врата на Сара висяха кръстът и панделката на Почетния легион, което, както бе обяснил бащата на Сабин, било най-високото френско отличие.

— Освен това е била и богата — бе допълнил той.

Пари. Вечните пари.

Ескофие наля на Сабин още малко шампанско и попита:

— Тогава имаш ли нещо против да те наричам Сара, когато сме сами?

— Сабин.

Той потупа ръката й и се усмихна.

— Сигурно много мразиш баща си.

Тя отпи глътка и отговори:

— Всеизвестно е. Да.

Ескофие взе внимателно омара, който се бе покатерил на другия стол, постави го нежно на масата, оправи гънките на панталона си и седна срещу нея на масата.

— Трябва да ти кажа, че в мига, в който те зърнах в кухнята с онези домати, веднага разбрах защо си изпратена тук, но това не означава, че измамата не ми е приятна.

— Въпреки това. Сабин.

— Много добре.

В стаята над главите им екнаха гласове. Ескофие вдигна един миниатюрен омар и попита:

— И какви са тези нови приятели?

— Подарък от Адриен, продавачът на риба. Или поне така каза той. На мен обаче не ми изглежда да е от хората, които биха направили подобен подарък. Мисля, че за това тук е платил някой друг. И все пак той твърди, че са от него. Подарък.

— Подарък значи.

Иронията не му убягна. След като прекара целия си живот в раздаване на подаръци, храна и събиране на пари за бедните, ето че сега самият той бе станал беден.

Ескофие извърна очи към прозореца. Кобалтовото море не се виждаше, беше паднала гъста мъгла. Единственото, което виждаше, бяха враните — мастиленочерни и кряскащи, докато се биеха за остатъците от неизядените сандвичи, които Сабин бе оставила навън за котките.

— Знаеш ли, че на английски група врани се нарича „убийство“? Според мен това е единствената поетична нотка в целия им език, макар че не мога да бъда сигурен. Знам само няколко думи от него и така и не се научих да го говоря. Да говориш на английски, би означавало да мислиш на английски, а оттам и да готвиш по английски. Това щеше буквално да ме съсипе като майстор готвач. Затова трябва да говорим на френски, винаги и само на френски!

С тези думи той сложи ръка на сърцето си, сякаш поздравяваше френското знаме.

Сабин извади една чаша за шампанско от шкафа и му наля и на него.

Ескофие се загледа в перфектните мехурчета, които се заиздигаха в чашата, след това вдигна един омар и го пусна с главата надолу във виното. Направи го без капчица злоба. За него това беше просто, естествено движение, като махване на ръка или целувка. Малкият омар започна да се бори и да удря с опашка по стените на кристалната чаша. Сабин се прекръсти.

— Шампанското е за тях — каза. — Това е най-хуманният начин. Алкохолът ги омайва и забавя.

— Но това го няма в „Кулинарен наръчник“! — възкликна възмутено момичето.

— Няма го, защото го махна редакторът. Кой щял да пилее хубаво шампанско, така каза. Но вече е мъртъв, така че вече няма кой да ми попречи да го включа в новата си книга. Дълголетието си има и известни предимства.

Над главите им дъските пред вратата на стаята на мадам Ескофие проскърцаха. А после стана ясно, че старата жена се разплака. Този звук като че ли стисна Ескофие право за гърлото. Закашля се и кашля толкова много, че в очите му се появиха сълзи. Побърза да ги изтрие. Изглеждаше по-дребен, смален. Омарът в чашата се укроти.

Сабин му наля чаша вода и му я подаде. Докато пиеше, ръката му трепереше.

— Тези същества не са като нас — рече по едно време. — Нямат мозък. Нямат и гласни струни, с които да пищят. Нямат никаква чувствителност към болката. Живеят, после умират. За тях това е съвсем просто.

Извади омара от чашата си и отсече:

— Купа!

Сабин извади две големи стъклени купи от шкафа и ги постави на масата пред Ескофие. Напълни и двете с шампанско, а после и с омари. Двамата се загледаха в малките създания как започват да махат бясно с опашки и щипци, а после едно по едно се забавят. Утихват.

— Вярно ли е, че когато кръстиш някое блюдо на определен човек, той става безсмъртен?

— Ако блюдото е много добро и може да бъде приготвено дори от неумел готвач, то ще живее вечно.

— Значи дори и аз бих могла да го направя, така ли?

— Ако само аз мога да го направя, то би умряло заедно с мен.

— Но ако аз…

— Ако можеш да го направиш ти, би било истинско чудо.

— Напълно вярно.

Над тях риданията на мадам Ескофие станаха по-ритмични. Сабин пак вдигна готварската книга и попита:

— Това тук омари ли са или раци?

Ескофие затвори книгата и отсече:

— Постави дълбокия тиган на предния котлон и сложи в него равни части краве масло и зехтин, но малко, колкото за соте.

Той самият избра голям готварски нож от висящите над мивката и започна да реже, а след това да кълца пияните омари със завидна концентрация. Острието се движеше светкавично през главата, а след това и черупката. Нямаше никакви угризения. Сабин и сама виждаше, че нейните малки дяволчета нито пищят, нито реагират по какъвто и да било начин. Загиваха съвсем спокойно. Само някои леко помръдваха опашки или щипци, но после нищо.

Покри дъното на тигана със зехтин и краве масло.

— Това е твърде много — каза той. — Трябва да бъде колкото връхче на нокът. — Тя преля обратно излишното в стъклен буркан.

— Добре. Сега включи котлона на съвсем слабо.

Сабин нагласи газта на котлона. Кръгът от син пламък заигра с намерение да изгасне, но после се стабилизира. Ескофие подаде ножа на Сабин и каза:

— Твой ред е. Не мисли. Само режи.

Тя започна да кълца на сляпо.

— Не, не!

Той пое обратно ножа от ръката й и обясни:

— Само с едно бързо движение, като започваш от главата. За да се умре безболезнено, мозъкът трябва да бъде приспан. Всичко останало е жестоко.

Беше ясно, че не говори само за омарите.

Сабин задържа дребния омар върху дъската за транжиране. Опашката му плесна ръката й. Дълга розова щипка улови палеца й. Над главата й една от сестрите се опитваше да надвика виковете на мадам.

— Забий ножа! — заповяда Ескофие.

Сабин го направи. Заби върха на ножа в главата, точно между очите. Тялото се отпусна. Мина много по-лесно, отколкото си го беше представяла.

— Браво! Но трябва да работиш бързо. Месото е много по-сладко, когато се сготви непосредствено след смъртта.

Ескофие дръпна тигана от пламъка на газта и грабна друг нож. Омар след омар, двамата режеха и кълцаха. Работеха в пълно мълчание. Единственият звук в кухнята бе този от ножовете, минаващи по дъската — сладката музика на кухнята. От другата страна на вратата чуха как една от сестрите набира някакъв номер на телефона.

— Морфин — изрече тя. — Свършихме морфина!

Сабин знаеше, че вече нямат пари, с които да платят за морфина.

Ескофие върна тигана обратно върху огъня. Кравето масло и зехтинът закъкриха. Двамата започнаха да хвърлят омарите в мазнината с шепи.

Той отиде до килера, за да вземе подправки.

— Две минути — изрече. — Точно когато започнат да порозовяват. — После ги подреди върху платото и ги сложи в топла фурна, за да не изстинат.

На прага на кухнята застана една от медицинските сестри. Беше тънка и суха като вейка.

— Мосю Ескофие? — рече.

— Готвим — каза той.

— Докторът ще е тук всеки момент.

— Има достатъчно храна.

— Мосю Ескофие, той идва, за да говори с вас. Настоява да се върнете в леглото си и да го изчакате там.

— Зает съм.

Сабин премести запържените омари върху плато и ги сложи в топлата фурна. Ескофие хвърли в използваната мазнина подправки — чубрица, копър, босилек, лавандула, стрък мащерка и един дафинов лист. Без да обръща внимание на сестрата, заговори на Сабин с приглушения глас на дете, чийто вечерен час отдавна е минал.

— Когато това се затопли наново, ще изпълни кухнята с аромата на лято. Ще видиш.

А след това започна да реже на ситно шепа червен чесън.

— Парижаните отказваха да ядат чесън, докато не им казах, че е афродизиак. Тогава полудяха по него.

— А такъв ли е?

— Щом аз казвам, значи е афродизиак.

Сестрата прочисти гърлото си и пак се обади:

— Мосю Ескофие, докторът настоява да…

— Излезте оттук!

Сестрата затръшна вбесено вратата на кухнята зад гърба си. Ескофие добави към всичко това и няколко резена лимон и портокал.

— Виждаш ли как започват да попиват мазнината, когато се сблъскат с топлината?

— Аз мога да довърша и сама — рече момичето.

— Нашата работа тук е много по-важна, отколкото някакъв доктор, който идва да ни каже нещо, което вече знаем. Ще видиш, че съм прав.

От високата температура в тигана маслото започна да се просмуква в лимоновите и портокалови резени. Освободеният от тях аромат наистина напомни на Сабин за летен ден в Прованс.

— Думите по природа са непохватни и ограничени — отбеляза Ескофие. — Единствено храната може да изкаже онова, което чувства сърцето.

Загледа се в тигана, а после попита:

— И така, колко домати и колко моркови да добавя сега? И лук. Има и лук. Колко, според теб?

— Нямам представа.

— Сабин, мисли! Омарите са сладки. Подправките са ароматни. Доматите са сладки, но съдържат също така и киселина. Рагуто ще бъде поставено покрай омарите, а не върху тях. Ядящият ще трябва да може да премине от рагуто към омарите, улавяйки перфектната мелодия на земята и морето! — изгледа я и допълни: — Хайде, обели и нарежи правилното количество зеленчуци!

— Не мога.

— Опитай! Затвори очи и си представи едно завършено ястие. Представи си точния баланс — от какво имаш нужда, за да постигнеш идеалния баланс?

Сабин затвори очи. Той поднесе под носа й уханния тиган и продължи:

— Ето с това разполагаме до момента — с основата. Сега добави наум правилните съставки. Докато добавяш всяка от тях, си представи какъв вкус ще имат. Не забравяй, че в случая трябва да подчертаем сладостта и соления вкус на омарите. Пробвай. Представи си как добавяш повече лук, а после по-малко лук. Повече морков, а после по-малко. Внимавай да не сложиш твърде много целина — тя може да бъде много креслив зеленчук, твърде агресивен за небцето! Затова винаги трябва да се добавя само като нюанс, полутон. Именно в това й е силата. Е, вече представяш ли си как трябва да изглежда завършеното блюдо?

Сабин не можеше да си го представи. Въпреки това започна да реже моркови, целина и лук. Ескофие определи количествата, а тя ги добави към мазнината в тигана, за да омекнат.

— Ще се научиш — каза той. — Сега извади дафиновия лист и мащерката. Добави сол и черен пипер, за да придадеш допълнителен вкус.

След това извади голямото бяло плато с омарите от фурната, където тя ги беше сложила. Бяха все още влажни. Кухнята се изпълни със солено-сладкия аромат на морска вода. Той грабна шепа изсушена цикория от килера и я обля със студена вода, за да я освежи.

— Така. А сега ми кажи колко какаови зърна?

— Аз обичам какао, затова бих използвала две чаши зърна.

— О, не! Перфектното блюдо е хармония от аромати, които работят заедно, за да създадат нещо ново! — Стри в едно хаванче съвсем малко количество какаови зърна. — Когато се използва като подправка, какаото има нужда от умерена ръка. Ето, опитай! Провери има ли баланс.

Сабин извади една дървена лъжица от чекмеджето и опита рагуто — първо само него, а после и с парче омар. Изяде омара заедно с черупката.

Беше изумително — силният вкус на море, хрущенето на меката черупка и цветната сладост на рагуто. Беше като ястието на баба й, но не съвсем.

— Много е добро!

— Не в това е въпросът — намръщи се Ескофие. — Представи си го как би изглеждало с малко повече сол. Или може би още лимон? Всичко, което е твърде равномерно или твърде киселеещо може да бъде поправено с малко сол. А всичко, което е твърде солено, може да бъде поправено с киселина, например лимон.

Сабин си гребна още една лъжица.

— Още сол — каза.

Налучкваше. И Ескофие го знаеше. Той грабна лъжица от чекмеджето, потопи я в соса и светкавично я извади. Опита. Добави сол. Пак опита.

— Ето така го помня — изрече накрая.

— Как е възможно да помните такива подробности за храната? — изуми се момичето.

— А ти не можеш ли? Храната е трансформация. Ангажира сетивата и емоциите!

— Но да помните толкова точно определен вкус…

Този въпрос го жегна. Силен порив на солен морски въздух разхлопа прозорците. През изгнилите рамки на дограмите нахлу студ. Като че ли нямаше място за думи, ала той изрече:

— Това беше най-тъжното и същевременно най-романтично ястие, което съм вкусвал през целия си живот. Няма начин да го забравя.

После си сипа в една малка чиния.

— Как се нарича? — попита Сабин.

— Няма име. Беше приготвено за мен първата вечер, когато се върнах в този дом, след като бях живял толкова дълго сам в хотел „Савой“. Нямаше ме много дълго време. Цял един живот. Мадам подреди маса навън. Където е сега градината. И ми приготви това ястие.

Над тях мадам Ескофие внезапно млъкна.

— Може би трябва да го кръстите на нея — отрони момичето.

— Не е достатъчно сложно, нито достатъчно страстно, нито достатъчно разумно. Нищо не е като нея.

Докторът пристигна. Тютюнът с аромат на череши от лулата съобщи за появата му, сподиряна от гласовете на сестрите. Той отвори вратата на кухнята. Ескофие сграбчи Сабин за ръката и прошепна:

— Занеси платото на мадам! Побързай!

Голямото плато беше тежко и горещо. Сабин хукна по задното стълбище, едва успявайки да удържи тежестта му. Беше увила ръцете си с кърпи за сервиране на чай, през едната беше метнала голяма платнена салфетка, а в джоба си носеше вилица. С червените обувки за танци и нестабилния крак й беше много трудно да пази равновесие. Когато стигна до горния етаж, тя остави за миг платото върху масичката в коридора, за да оправи кърпите на ръцете си и за да го хване по-здраво. Но ястието беше вкусно, прекалено вкусно. Неочаквано и за самата себе си тя започна да лапа от него с шепи. По ръката й се стече струйка горещ сос. Капна и върху обувките й. Бялата й престилка стана на петна. Но тя не обръщаше внимание. Дъвчеше глави, опашки и щипци. И след всяка шепа облизваше пръстите си.

Чуваше гласа на доктора от кухнята на долния етаж. После гласовете на сестрите. След това на Ескофие. Спореха, караха се. Старецът каза нещо, удари с юмрук по масата, а после се разкашля жестоко. Това я накара да задъвче по-бързо.

Ще изям само три. Никой няма да забележи липсата на три омара.

Изяде четири. Толкова. Но все още беше гладна, а омарите си бяха все така невероятно вкусни. Всяка следваща хапка беше още по-божествена от предишната. Още един — никой няма да забележи. Изяде още два.

А когато Сабин изяде седмия омар, защото беше много мъничък, стомахът изведнъж я сви. Пренареди останалата храна, за да запълни празните места. Изтри ръце в една от кърпите за чай, а с другата почисти лицето си. Оправи престилката си. На лицето й остана още едно петно от рагуто.

Вратата на мадам Ескофие беше отворена. Сабин не беше влизала тук от онази нощ, когато бяха говорили за коженото палто. И сега се шокира, когато видя колко бледа е станала Делфин, колко разкривена от болка. И беше напълно откачила. Говореше така, сякаш изнасяше реч пред огромна тълпа.

Градът награждава войниците за проявената безпримерна храброст.

Думите й се блъскаха една върху друга, губеха очертанията на пътя, скупчваха се, прекатурваха се в канавки от тишина. Безжизнените й очи бяха фокусирани нагоре, към нещо далеч отвъд Сабин. Поемата очевидно беше за сина й, който се е бил във войната. Момичето изпита силно желание да побегне, но знаеше, че няма къде да отиде.

— Мадам?

Старицата като че ли не я забеляза. Тежкото горещо плато започваше пак да се изплъзва от ръцете й.

— Мадам, аз съм, Сабин.

Мадам Ескофие се бе превърнала в някакво друго създание, което не беше съвсем човек. Или може би истински човек, много повече човек от всички останали. Може би това преживяват децата, когато се раждат — единият крак в този живот, другият — в другия.

Платото ставаше все по-тежко. Сабин не можеше да издържа повече.

— Мадам, нося ви специално ястие, което мосю приготви лично. За вас. Омари с рагу.

Очите на Делфин внезапно се проясниха.

— Приближи се — изрече.

Сабин постави голямото плато на масичката до леглото и приседна на ръба. После започна да бели една по една всяка опашка, глава и щипка и да храни старата жена така, сякаш беше дете.

Делфин затвори очи и задъвка бавно. Беше на седмото небе.

— Още — рече.

А после:

— Още, давай, по-бързо!

Говореше и се смееше, макар Сабин да не бе сигурна защо. Но иначе щастието на Делфин бе толкова пълно и неподправено, че започна да изпълва и младото момиче. Тя й даваше вилица след вилица, докато по едно време не чуха басовия глас на доктора да гръмва в коридора. Тогава старицата прошепна:

— Кажи на Ескофие, че все още чакам моето блюдо!

Сабин не искаше палтото, но нямаше нищо против да си хапне още ястия като това тук.

— Да, мадам. Ще му кажа — кимна.

— Хубаво. А сега избърши лицето си.

В този момент тя заприлича толкова много на бабата на Сабин, че по навик момичето веднага хвана ъгълчето на престилката си и бързо избърса бузите си.

— Добре ли е? — попита.

— Добре — кимна господарката й.

Стаята се изпълни с аромата на черешов тютюн.

— Само лека храна! Колко пъти да казвам?! Защо никой в тази къща не ме слуша за нищо?

Сабин грабна платото, за да го изнесе, но една от сестрите се опита да го вземе от ръцете й, заповядвайки:

— Остави го и си върви! Ние ще се погрижим за него!

— Много мило от ваша страна, но не! — отсече безпрекословно готвачката и я дари с най-презрителната усмивка на света. Докторът определено не се зарадва, което достави особено голямо удоволствие на Сабин.

В подножието на стръмната слугинска стълба тя изяде още няколко омара, изтри прецизно устата си, а после събу червените си обувки — те нарушаваха равновесието й, открояваха още по-ярко накуцването й. После ги пъхна в двата джоба на изпоцапаната си бяла престилка. Трябваше да бъде внимателна. В крайна сметка омарите бяха единственото останало нещо в тази къща, което ставаше за ядене.

Когато се върна в кухнята, завари Ескофие все така седнал на масата, където го беше оставила. Малката чиния с омари, която бе сипал за себе си, стоеше недокосната. Носната му кърпичка бе покрита с петна кръв. Пак се разкашля.

— Вече трябва да си починете. Докторът каза…

— Той е идиот.

— Но му плащате предостатъчно за това, така че може би е добре да послушате съвета му.

— Тя пита ли откъде са омарите?

— Не.

— Ако все пак попита, кажи й, че са от Мистър Буутс от Саутсий.

— Няма да попита.

— Но ако все пак го направи. Мистър Буутс… от Саутсий.

— Да. Саутсий.

— Точно така. Англия.

— Добре.

Ескофие бавно се изправи. Сега, след като вече беше сготвил яденето, той вече не беше великият кулинар, а един дребен, съсипан човечец. Сабин не можа да не се запита колко ли още време му остава.

Тази нощ мъглата се вдигна и над бушуващото кобалтово море се издигна леденочервената пълна луна. Делфин ту излизаше от маранята на живота, ту влизаше обратно в нея. В един миг се пускаше от всички неща, които вече не й трябваха — като езика например, в следващия ги сграбчваше отново, здраво — хващаше се отчаяно за изтънялото въже, с което се надяваше да се изтегли обратно в този свят.

Градът награждава войниците за проявената безпримерна храброст.

Ескофие знаеше тези думи. Те бяха от „Призоваване“ — поемата, която Делфин бе написала в памет на сина им.

Кървави трупове. Храбри войници. Даниел.

Облегна се отново на стената, която свързваше стаите им. Заслуша се. После каза:

— Съжалявам! Толкова много съжалявам!

Знаеше, че тя няма да го чуе. Рубинената луна превърна сълзите му в малки тъмни скъпоценни камъни. С този солен вкус в устата си той не можеше да събере сили да влезе в стаята й. Не искаше да си я спомня такава — безпомощна и умираща, давеща се в загубата. Включи радиото. Четяха новини от Берлин.

„Резултатите, които получихме от Министерството на пропагандата тази сутрин, показват, че 89,9 процента от германските гласоподаватели са единодушни, че постовете на президента и на канцлера трябва да се обединят. Тази поправка дава на канцлера Хитлер, който стана германски гражданин само преди четири години, власт, която няма равна на себе си още от времето на Чингис хан насам. Интересно е да се отбележи, че от министерството съобщават също така и за 871 056 фалшиви бюлетини, които те приписват на опити за саботаж на планираната «Златна епоха на Германия».“

Ескофие изключи радиото, докосна леко стената и прошепна:

— Наближава.

С настъпването на утрото Делфин се бе отказала окончателно да сънува. Бе решила, че единственото, от което има нужда, е дълбокият хладен мрак на съня. На сънищата не можеше да се вярва. Те можеха да се преобърнат бързо, без всякакво предупреждение. Делфин вече не желаеше да се подчинява на непостоянството им. Нямаше смисъл. Неподвижността й позволяваше да живее между времето. Тя вече не беше негов роб. Можеше да бъде млада или стара, каквато си пожелаеше. Можеше да премине в следващия свят или да остане в този. С вкуса на омарите в устата си тя отново усещаше нежната ръка на съпруга си върху своето бедро, преплитането на телата им, горещината на мига. Бързо, бързо! Сънищата бяха станали излишни.