Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (42)

8 часът и 48 минути вечерта.

Сиера видя на тротоара трима души, спря веднага волгата и слезе от колата.

Следобед имаше доста работа. Към четири спешно му се обади Николас Карбонел и му каза, че един от шофьорите — Хуан Себастиан Аройо — случайно е намерил предмета, с който по всяка вероятност е бил убит Ерасмо Суаснабар.

Сиера пристигна в Бехукал по най-бързия начин — колата летеше по шосето към Сантяго де лас Вегас.

— Да — беше му казал Аройо. — По пътя стана авария, нещо съвсем дребно — скъса ми се ремъкът на вентилатора и когато отворих сандъка с инструментите, видях два ключа вместо един… Много се учудих. Взех втория ключ и видях по него засъхнала кръв… Но това не беше моят ключ. Ето този е моят. Аз си го познавам…

Сиера поостана в автостопанството, разговаря с Карбонел, попита за Лабрада, но му казаха, че кадровикът е излязъл по работа.

Малко хора знаеха, че сержант Мигел Сиера е изключителен химик. Бе отличен студент в Технологическия институт, но познанията му по химия надхвърляха изученото през четирите години в института. Редовно четеше нови книги и следеше специализираните списания. След постъпването в следствено — техническия отдел започна да се интересува от токсикология и от химическите експертизи в криминалистиката. Познаваше реактивите, чрез които може да се анализира човешката кръв, а също и как да се различи човешката от животинската.

Намирането на окървавения гаечен ключ му даде възможността да прекара няколко часа в лабораторията и да направи неопровержими изводи. Кръвта беше от същата група и същият резус-фактор като тази на Ерасмо Суаснабар. На ключа имаше също и животинска кръв. Всичко съвпадаше.

Но не откри ясни отпечатъци от пръсти. По ключа имаше много следи, които не можеха да му помогнат.

Спомни си предната вечер и се възхити от интуицията на Роман. „Ако Аройо не беше на път — помисли си, — лейтенантът непременно щеше да открие ключа.“

Когато Сиера напусна кабинета му, той и Кабада ръководеха преследването на Двайсетачката. Беше около три и половина следобед. А когато се върна към осем вечерта, хилавият Луис Гарсия му съобщи, че престъпникът е мъртъв.

— Паднал от един покрив на улица „Мисион“… Роман тръгна натам.

Сега Роман стоеше на тротоара заедно с Кабада и един полицай. Поздравиха се и Роман каза на Кабада:

— Сиера и аз отиваме в полицията. Ти взимаш волгата, отиваш, намираш ми досието на въпросния Милито и се прибираш вкъщи да спиш. Ето ти данните — подаде му някакво листче. — След малко ще отида в отдела.

По пътя към Първо отделение на улица „Драгонес“ Сиера го информира за важното откритие, което бе направил. Роман го изслуша мълчаливо и каза:

— Горкият Лавигне. Само ако знаеше…

Сиера не разбра думите на лейтенанта, смръщи вежди и го погледна учудено. Внезапно лицето му се проясни:

— Значи вие мислите, че…

— Да, Сиера — прекъсна го Роман. — Това е ключът на Лавигне. Не си ли спомняш?

— Ами да — каза Сиера и се удари по челото. — Нали каза, че е затягал болтовете на колелата на един от камионите и когато дошъл Суаснабар… — направи пауза. — Странното е, че механикът не е забелязал липсата на ключа.

— Може да не го е забелязал, защото в работилницата за поддръжка има много такива ключове. Ужасно е, че Суаснабар е бил убит именно с този предмет.

Завиха по улица „Драгонес“.

— Какво ще правим в полицията, лейтенанте? — попита Сиера.

— С Двайсетачката е имало още един — каза тихо Роман. — И той се е опитал да се измъкне, но Егоскуе е успял да го хване на гарата. Опъвал се е и се е наложило да го отведе там.

Роман спря фолксвагена пред сиво здание, козирува на дежурния полицай и влязоха.

Веднага забелязаха Егоскуе. Куртката му беше мръсна и измачкана, а горната устна — разкървавена. Разказа им с обичайната си сдържаност как е проследил и е хванал мъжа с белезите.

— Върви да си починеш! Добре си поработил — Роман стисна ръката му. Егоскуе се опита да се усмихне, но цъфналата устна му попречи.

— Я чакай — провикна се Роман, когато Егоскуе беше вече при вратата. — Нека те откарат до вас, че в тоя вид не си много за пред хората.

След няколко минути, придружени от един сержант, Роман и Сиера спряха пред килията, в която бе затворен мъжът с белезите по главата. Наредиха му да излезе и той се появи с мечешката си походка, но този път много по-бавно и уморено. На дясната вежда имаше лейкопласт. Бузите му бяха зачервени, а ризата — раздрана. Сиера си помисли, че прилича на боксьор, който е загубил тежък мач.

Сержантът ги остави и тримата влязоха в малка стаичка, в която имаше само маса и два стола.

— Седни — обърна се Роман към мъжа. — Как се казваш?

— Хенаро — каза бързо мъжът. Беше навел глава.

— Хенаро чий? — отново попита Роман.

— Солис — отвърна мъжът, без да вдига глава. — Хенаро Солис ла Роса.

Лейтенантът седна в единия край на масата, но мъжът остана прав. Зад него стоеше Сиера почти до вратата.

— Седни — повтори Роман и мъжът се стовари на един от столовете пред него.

— И ти си забъркан в историята в Бехукал, нали? — атакува лейтенантът.

— Не съм чувал за никакъв Бехукал. — От сто години не съм стъпвал там. Не разбирам за какво говорите?

Роман го гледаше съсредоточено.

— Тогава защо си бягал? Защо си се дърпал при задържането? — наблегна на всяка една от думите.

Човекът вдигна глава.

— Защото избягах. Е за т’ва — отвърна припряно и погледна глупаво лейтенанта. — През нощта се измъкнах от изправителния лагер и едва стигнах в Хавана… Не успях и един ден да си поскитам — каза с почти детски упрек в гласа, сякаш задържането беше непростимо неуважение към личността му.

Роман разбра, че интелигентността на този човек е доста съмнителна. Солис продължи.

— Нямаше и дванайсет часа, откак бях пристигнал в Хавана… и ето че се натъкнах на тоя тип Ястреба, дето дявол знае какви ги е забъркал…

— Не увъртай! — заповяда Роман с толкова твърд глас, че човекът замълча и отново наведе глава. — Кога за последен път си се виждал с Милито?

— С Милито ли? — Солис го погледна учудено.

Лейтенантът му хвърли яростен поглед.

— Да, с Милито — каза сурово. — С Емилио Дукесне, когото ти отлично познаваш.

— Амии… Аз съм ходил у тях… преди… защото стана вече почти три месеца, откак ме прибраха, и… горе-долу оттогава не съм го виждал…

— За какво са те задържали? — отново попита лейтенантът.

Мъжът се усмихна тъпо.

— Абе за една разправия. Голям тупаник, хвърчат бутилки, счупени столове… Не знам как не съборихме кафенето…

Роман смени тона и се усмихна:

— Ти май си падаш по тупаниците, а?

Човекът се усмихна глупаво и наведе глава хем гузно, хем засрамено.

— Знаете ли, аз бях боксьор. Ама истински боксьор. Петнайсет мача спечелих с един замах и почти всички с нокаут. Даже в Щатите искаха да ме пратят.

Беше много възбуден.

— Да бяхте ме видели отнякъде как се боксирам… Аз не бях бияч като другите. Всичко в бокса ми беше ясно. Бях и бърз, и силен, абе изобщо… Щом излезнех на ринга…

Внезапно скочи и зае боксова стойка, но лицето му се изкриви от болка и се хвана за кръста.

— Майка му стара — извика, — тоя за малко да ме пречука…

Солис отново седна с усилие, а Сиера трябваше да си запуши устата с ръка, за да не се изсмее.

— Та значи така си беше — отново каза човекът, който несъмнено беше очарован от боксьорското си минало. — Казваха ми Пеперудата… Кид Пеперудата… Летях из ринга.

Сиера посочи малка татуировка на врата на мъжа, която Роман не бе успял да види.

— Това оттогава ли е? — попита сержантът.

— Да. Вижте — усмихна се Солис, щастлив, че Сиера откри доказателство за славата му, и показа на лейтенанта малка пеперуда, заградена в кръг. — И до днес ме наричат Пеперудата.

Роман го погледна внимателно и си помисли, че пеперудата е последното нещо, за което му напомня този човек. Лейтенантът имаше известна представа от прякорите и прозвищата в престъпния свят. Понякога прякорите показваха някоя характерна черта на престъпника, негов навик или месторождението му. Но много често те бяха иронични: наричаха Тарзан някой хилав и прегърбен тип, Пепеляшка казваха на човек с огромен крак, а този недодяланик с мечешка походка бяха кръстили Пеперудата.

— Пеперуда — попита го Роман, — къде би могъл да пренощува Милито?

Изражението на Солис внезапно се промени. Отново бе вдигнал гарда:

— Откъде да знам? — направи опит да се усмихне.

— Той има ли си някоя? — отново попита лейтенантът.

Пеперудата го гледаше объркано.

— Хич не знам… Милито винаги върти по няколко. Голям сваляч е — погледна Роман някак извинително, — но аз и понятие си нямам кои са.

Роман го гледаше внимателно.

— Виж какво, Пеперуда, по-добре кажи истината. Или май се опитваш да ме убедиш, че никога не си виждал у Милито някоя от тези жени, че не знаеш как се казват, нито къде живеят?

Пеперудата се начумери.

— Абе аз нищо не знам… Вярно, че от дъжд на вятър ходех у Милито да играя домино, ама нищичко не знам за неговите истории… Това е чистата истина…

Роман извади от джоба си снимка за паспорт и му я показа.

— И този ли не го познаваш? — попита тихо.

Пеперудата погледна първо снимката, а после някак уплашено вдигна очи към Роман.

— Познавам го. Това е Тео, приятел на Ястреба. И той понякога ходи у Милито да играе домино. Друго не знам за него. Играли сме заедно и това е.

Роман прибра снимката в джоба си:

— Къде живее Ястреба?

— Не знам — измънка Пеперудата. — Аз познавам Милито и той ме канеше от време на време да играем домино. Но нищо не знам. С Ястреба и с Тео се запознах там. Нямам понятие къде живее Ястреба.

— Къде е живеел, Пеперудо — отвърна Роман, без да го погледне, и запали цигара. — Ястреба е мъртъв. Падна от покрива на една къща, докато се опитваше да се измъкне от преследването, след като стреля шест пъти. Така че за теб е по-добре да кажеш истината. Работата е дебела. Много по-дебела, отколкото ти си мислиш.

— Вече ви казах всичко, което знам — промърмори Солис, без да поглежда Роман. — Мене ме бяха прибрали в Матансас. Какво мога да знам? Питайте в стопанството за изправителен труд, ако не вярвате.

Роман стана и направи знак на Сиера, който излезе в коридора и повика сержанта. Роман му благодари и каза, че е приключил разпита. Сержантът поведе Пеперудата към килията, а Роман и Сиера тръгнаха към колата.

— Много е тъп — каза Сиера.

— Да. Глупав е — съгласи се Роман, — но е старо куче. Не каза и половината от това, което знае.

Сиера го погледна намръщено.

— Мисля, че не е забъркан в историята.

— И на мен така ми се струва — каза лейтенантът и отключи вратата на фолксвагена. — Това, за изправителния лагер, сигурно е вярно. Не мисля, че ще седне да ни лъже за нещо, което можем да проверим веднага. Но мога да се закълна, че знае къде живее Ястреба, а може би и къде е отишъл Милито.

— Възможно е — каза Сиера и се настани на седалката. — Забелязахте ли, че го нарича Ястреба, а не Двайсетачката? Това е по-старият му прякор. Значи се познават отдавна.

Роман кимна, но нищо не каза. Подкара колата.