Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (53)

8 часът и 30 минути вечерта.

От една вълна до друга — времетраенето

на живота.

От вълните до очите ми — разстоянието

до смъртта.

Висенте Уидобро

Вятърът ставаше все по-студен. Вълните бясно се разбиваха в рифовете. Вдясно, срещу „Парке Масео“, водата заливаше брега, който потръпваше под напора й.

От време на време по булеварда се стрелваше някоя кола. Водата като жива и мрачна сила яростно нападаше каменната преграда. Вятърът донасяше до колата на Роман облак от миниатюрни ледени пръски. През изпотеното стъкло проникваше светлината на уличните лампи. В далечината Роман виждаше отблясъците на фара Ел Моро.

Вълните продължаваха безпощадно и методично да се стоварват върху асфалта. Но Роман сякаш не забелязваше яростната битка между морето и земята. Друга битка — на светлината с мрака, на живота със смъртта — заемаше съзнанието му. Мълчалива, упорита, ожесточена битка. В нея той трябваше да излезе победител. Да победи злото, мрака, смъртта.

Лейтенантът прекара ръка по лицето си, сякаш се опитваше да изтрие от него безкрайната умора, която се беше натрупала. Вече почти час седеше зад волана на фолксвагена, паркиран на няколко метра от хотел „Насионал“, който се издигаше като неясна грамада, обвита в тънка водна завеса.

Лейтенантът се мъчеше да подреди мислите си, да намери изход от задънената улица.

Напрегнатият ден го измори. Наложи се да започне отначало: да търси нови данни, да тръгне по нови следи, които да го отведат при убиеца. При човека от четвъртия кръг. Но тези следи и тези данни все още не съществуваха.

Между единадесет и дванадесет на обяд Роман направи две кратки посещения: на Вики Карерас и на Еулалия Сантос — приятелката на Милито. От един до два заедно с Кабада провери множество сведения, които не хвърлиха никаква светлина върху случая. После отиде до автостопанството в Бехукал, а надвечер посети Марта — председателката на Комитета за защита на революцията в квартала, където живееше Милито. Не успя да обядва и едва един час преди да спре колата на „Малекон“, се отби да хапне в „Ел Рекодо“.

И ето че сега е насаме със себе си, между морето и притихналия град, между всичко, което знаеше и не знаеше, само на няколко крачки от завесата с мрак, която не бе в състояние да вдигне.

Беше почти девет.

Роман запали цигара и се запита, накъде да продължи, каква нова пружина да задвижи, така че механизмът отново да заработи? Трябваше да се намери път към четвъртия кръг, към човека, който, скрит в мрака, се надсмива над правосъдието. Но къде е този път? Какво може да се направи сега?

Глухият грохот на оръдието, който се разнесе както обикновено в девет, го извади от обърканите му размишления. Загаси цигарата в пепелника на таблото. Смъкна малко стъклото и в лицето го блъсна студеният солен вятър.

Завъртя ключа и моторът на фолксвагена заработи.

Колата измина няколко метра и зави бавно по 23-та улица.

Отзад остана морето, чиито вълни отмерваха ритъма на живота и разстоянието до смъртта.