Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (47)

11 часът и 25 минути вечерта.

— Предполагам, че ще ми обясните на какво дължа честта — каза Сиро Лабрада обидено.

Седеше пред бюрото на Роман и лейтенантът за пръв път видя пъстрите му очи. „Поне вечер си сваля очилата“ — помисли си Роман.

— Струва ми се, че доста ясно показах, че съм готов да ви помогна с всичко, за което ме помолите и е във възможностите ми — продължи Лабрада и погледна ядосано Нелсон Бареро, който стоеше прав до него. — Но този другар ме доведе тук, сякаш съм някой…

Лабрада не довърши изречението. Може би очакваше Роман да заговори, но Роман не каза нищо. Дори не го погледна. Спокойно преглеждаше някаква папка.

В този миг лейтенантът усещаше повече отвсякога необяснимата неприязън към този човек. Той знаеше, че играта е много по-сложна. Въпросът бе, дали ще успее да открие истината, за да предаде в ръцете на правосъдието един безскрупулен убиец. Знаеше, че мъжът срещу него е хитър и ловък. „Хайде да видим“ — помисли и вдигна очи.

— Ето какво, Лабрада — каза съвършено спокойно. — Има някои факти, които хвърлят съмненията върху вас, и трябва да бъдат изяснени. И колкото по-рано, толкова по-добре. Не сте ли съгласен?

— Съгласен съм, разбира се — отвърна Лабрада — На мен просто не ми хареса начинът. А по отношение на другото, бих искал да знам какви са тези факти, защото съм сигурен, че мога да разсея съмненията ви.

Лабрада извади от джоба на фината си риза пакет „Арома“, а от най-малкия джоб на панталона си — газова запалка.

— Ето ви кибрит — каза Роман. — Не е ли ваш?

Лейтенантът хвърли на бюрото кибритена кутийка на сини и бели квадратчета. Лабрада се учуди и се понадигна, за да я види по-добре, но не посегна да я вземе. На кутийката бе написано с химикалка едно голямо „Л“

— Този кибрит не е мой — каза — Както виждате, имам запалка, но и преди, когато използувах кибрит, нямах навика да драскам по кутийката. Това „Л“ не е от Лабрада. Уверявам ви.

Натисна запалката. Чу се леко изщракване и веднага се появи малко синьо пламъче. Мъжът запали цигарата си, дръпна и изпусна голям облак дим.

Роман се облегна назад.

— Лабрада — каза съвсем бавно, — обяснете ми, какво правехте в автостопанството онзи ден вечерта?

Замълча.

— Защото именно вие сте човекът, който е останал там, когато са убили Суаснабар.

— Не говорете така. Аз… — отвърна Лабрада бързо, но категорично.

— Вие сте били там — прекъснато Роман. — Видели са ви.

— Да. Работих докъм десет — десет и четвърт и си тръгнах. Когато излизах, видях Ерасмо и…

Роман го прекъсна отново.

— Лабрада, много бих искал да разбера — говореше сухо, — защо не ми казахте, че сте били там в нощта на убийството?

Нелсон Бареро продължаваше да стои прав зад Лабрада. Сиера и Кабада, който искаше да присъствува на разпита и не се прибра, примъкнаха по един стол до бюрото на Роман и внимателно следяха разговора.

Лабрада отново дръпна от цигарата.

— Вярно, че сгреших — каза уверено. — Не предполагах, че е толкова важно… Изобщо не ми е минало през главата… Аз нали си тръгнах към десет, а съдебният лекар каза, че била към дванадесет…

Поднесе цигарата към устните си.

— Каза, че Ерасмо е бил убит между дванадесет и един. Нали?

— Така каза — потвърди Роман.

— Затова и реших, че присъствието ми там не е от особено значение — повтори кадровикът. — Когато си тръгнах, всичко беше наред. Както обикновено.

— Често ли оставате на работа до късно?

— Не чак толкова често. От време на време. Нали знаете как стоят нещата. Има дни, в които човек има много работа и остава до късно. Онази вечер точно разработвах план за реорганизация.

— Значи сте си тръгнали към десет, десет и четвърт — промърмори Роман, загледан в някаква неопределена точка над главата на Лабрада. Между десет и десет и четвърт…

Внезапно погледна Лабрада право в очите.

— И къде отидохте?

На Роман му се стори, че за миг на лицето на кадровика се изписа задоволство. Лабрада бавно дръпна от цигарата, изпусна дима и загаси фаса в стъкления пепелник.

— Отидох у директора Карбонел. Пристигнах там към единадесет. Исках да му покажа плана за реорганизацията и си помислих…

— Вие, разбира се винаги обсъждате с Карбонел плановете и проектите — каза Роман лукаво. — А работата е била спешна. Нали? Нямало е начин да се отложи за другата сутрин.

Кабада кимна. Наистина не можеше да си представи как Лабрада убива Суаснабар със собствените си ръце. Не. Ако този човек е замесен в престъплението, то участието му е от по-друг характер — по-прикрито, по-изкусно, по-умело. И ако е така, сигурно си бе подготвил желязно алиби.

— Е, да — Лабрада се поколеба. — Не беше спешно, но си помислих… Поработих няколко часа и понеже Карбонел беше проявил интерес, помислих си, че ще иска веднага да види плана, обадих му се и тръгнах. И друг път съм го правил.

— Къде живее Карбонел?

— В „Коли“. Стоях у тях до дванадесет и половина и се прибрах. Мога да го докажа, защото на входа се разминахме с един съсед: Поруа, Рафаел Поруа. Живее на втория етаж. Беше някъде към един часът.

Роман се наведе напред опря лакти на бюрото и тихо попита:

— Лабрада, разкажете ми, защо враждувахте със Суаснабар?

За първи път Роман видя, че безизразното лице на Лабрада стана неспокойно. Но гласът му не трепна.

— Вече ви казах, че Ерасмо беше малко особен… Бих казал, с лош характер… Вярно е, че не си допадахме… Но мисля, че е преувеличено да се твърди, че сме били неприятели…

— Не увъртайте — сряза го Роман. — Ще стане по-лошо.

В погледа на кадровика се четеше безкрайно учудване.

— Имали сте със Суаснабар сериозна разправия и дори не сте си говорили — каза Роман спокойно.

Лабрада го гледаше, сякаш се питаше, какво наистина знае лейтенантът и какво се прави, че знае? През дългогодишната си служба лейтенантът се бе срещал с много нервни хора, различни по характер и темперамент. И макар че гласът на Лабрада не трепереше, макар че отговорите му бяха добре обмислени, макар че владееше всеки свой жест, Роман знаеше, че е нервен, безкрайно нервен.

— Виждате ли, лейтенанте… Аз не знам… Нямам представа какво са ви наприказвали. Ние с Ерасмо наистина се спречкахме преди две-три седмици, защото… ме обиди… По служебен въпрос. Това е.

Роман направи гримаса и стана. Играта бе започнала да му омръзва.

— Лабрада — каза той бавно, — опитайте се да ме разберете. Да измъкнеш няколко резервни части от склада не е голямо престъпление, но убийството е нещо много сериозно.

Кабада погледна кадровика. По челото на Сиро Лабрада блестяха капки пот, макар че хлад проникваше в стаята през открехнатия прозорец.

— Надявам се, не намеквате… — Лабрада за първи път се запъна, — че аз съм го убил… Вие не можете… Това е лудост, лейтенанте. Абсолютно неоснователно…

Роман се наведе и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. Извади някаква папка и започна да я прелиства. Отново седна и без да поглежда Лабрада, каза:

— Знаете ли, че е убит Тео Гомес?

Лабрада въздъхна, сякаш се успокои, като чу, че Роман смени темата.

— Да. Разбира се. Днес разбрахме.

Замълча и продължи:

— И през акъла не ми е минавало…

— Кое не ви е минавало през акъла? — попита Роман.

— Това, че може да е замесен в убийството на Суаснабар и… — внезапно замълча. — Само не ме питайте откъде знам. Аз не зная нищо, но е повече от ясно. И най-големият глупак би се сетил.

— Лабрада — каза лейтенантът, — не мислете, че всичко е толкова просто. Но не за това искам да питам. Искам да ми кажете какви бяха отношенията ви с Тео Гомес.

— Нормални. Както и с другите шофьори от автостопанството.

— Нямахте ли отношения от личен характер?

Лабрада го изгледа учудено.

— Лични отношения? Не. Ни най-малко.

Роман извади някакъв лист от папката и му го подаде.

— Това е вашият телефон. Домашният, нали?

Кадровикът погледна Роман с недоумение.

— Да. Да, разбира се.

— В такъв случай, Лабрада, много ми е трудно да повярвам, че отношенията ви с Тео Гомес са били само служебни. Открихме този телефон в чантата му, когато са го убили… Единственият телефонен номер, който намерихме у него, се оказа вашият.

Лабрада се усмихна нервно, сякаш беше очевидно, че Роман отдава прекалено голямо значение на нещо толкова маловажно.

— Лейтенанте, много от служителите знаят телефона ми и са ми звънели в случай на нужда. Аз самият съм дал номера на много от тях.

— Не става дума за това — каза Роман категорично, — а за Тео Гомес. Вие ли му дадохте телефона си? Трябвало ли е да ви се обади за нещо?

— Аз… — Лабрада гледаше в стената, сякаш се опитваше да си спомни. — Не. Не помня да съм му го давал лично. Но той би могъл да го научи от всеки.

— Значи ли това, че Тео Гомес никога не ви е звънял вкъщи?

— Да — кимна Лабрада. — не ми е звънял.

Запали нова цигара. Устните му трепереха едва доловимо.

— Лабрада — каза Роман, като натъртваше на всяка дума, — интересува ме, къде сте били снощи между осем и единадесет? Съвсем точно.

Кабада извади цигара „Вагерос“ и я запали. Да, Лабрада беше ужасно нервен, но и той — Кабада — очакваше с нетърпение отговора му.

— Снощи ли? Бях на концерта на симфоничния оркестър в театър „Амадео Ролдан“.

Замълча. Загледа се в някаква точка, сякаш се опитваше да подреди мислите си.

— Амии… Да. Малко преди осем отидох да вечерям в „Кармело“ на „Калсада“. Към осем и половина вече бях в театъра. Концертът започна точно в девет.

— С кого отидохте на концерта? — попита Роман.

— Бях сам — отвърна Лабрада и дръпна жадно от цигарата.

— Не срещнахте ли някой приятел или познат? Щом сте редовен посетител, сигурно се познавате и с други любители на симфоничната музика.

— Не. Не видях нито един познат. Аз не ходя чак толкова често лейтенанте. Обичам музиката и ходя, когато мога, но не съм от редовните посетители. Мога обаче да ви кажа програмата…

Роман го гледаше в очите и мълчеше.

— Свириха увертюра „Оберон“ и „Ероика“ на Бетовен, „Третата симфония“…

— Това не е достатъчно, Лабрада — прекъсна го Роман. — Не е достатъчно, за да докажете, че сте били там. А е много важно да го докажете, защото Тео Гомес е бил застрелян в главата между осем и десет вечерта.

Лабрада понечи да възрази, но на лицето му се изписа умора. Разбра, че само с думи не може да го убеди.

— Но аз наистина бях там, лейтенанте — каза жално. — Наистина бях в „Амадео Ралдан“.

Внезапно се оживи.

— Онзи човек… да, той ме видя… Седеше точно пред мене. Много особен човек. Отзад на врата имаше голям и неприятен цирей. Непрекъснато се обръщаше назад, сякаш чакаше някого или се страхуваше да не го видят.

— Познавате ли го? Можете ли да го намерите? — попита Роман.

— Не — отвърна Лабрада. — В антракта дойде при мен във фоайето, поиска ми огънче и разменихме няколко думи. Продължаваше да се оглежда, сякаш някой го гони.

Сиера махна с ръка все едно, че искаше да каже: „Това не е достатъчно“. Лабрада го погледна и за първи път излезе от кожата си.

— Знам, че това не доказва нищо — каза припряно и с отчаяние в гласа. — Но точно така беше… Много пъти се случва човек да отиде някъде и после да не може да докаже, че е бил там. Но наистина беше така.

Роман се наведе напред и се облегна на бюрото.

— Лабрада, познавате ли един човек, когото наричат Ястреба, или Двайсетачката? Името му е Хосе Анхел Чакон.

— Не — отвърна категорично. — Нямам представа кой е той.

— Сигурен ли сте? — настоя Роман. — И Милито Дукесне ли не познавате?

Лабрада го изгледа, сякаш му говореше за нещо съвсем непознато.

— За първи път чувам тези имена.

— Никога ли не сте ги виждали? Добре си помислете!

Кадровикът погледна внимателно двете снимки.

— Лабрада — Роман понижи глас и се постара думите му да прозвучат убедително, — във ваш интерес е да ми кажете истината. Какво знаете за Тео Гомес?

— Нищо особено — отвърна веднага мъжът. — Вече ви казах всичко.

— С кого дружи Тео в автостопанството? С кого е по-близък? — отново попита Роман.

Лабрада се замисли.

— Аз не съм много в течение на тия неща. Тео не беше особено общителен — загаси цигарата в пепелника. — Не съм забелязал да е по-близък с някого. От време на време… с Маркос Очоа — един стар шофьор, който живее на „Инфанта“. Друг път съм го виждал с Абреу — шофьорът, който е открил престъплението. Помните ли?

Роман кимна.

— Преди няколко дни го видях с един от механиците. Карлос Кинтана, който постъпи на работа в автостопанството едновременно с Тео.

Роман стана.

— Лабрада, вие сте задържан.

Мъжът понечи да каже нещо, но Роман продължи:

— Утре отново ще поговорим. Дано да ви се избистрят спомените.