Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (23)

5 часът и 10 минути следобед.

Също като предната вечер, Роман паркира фолксвагена на улица „Сан Франсиско“. Вдигна стъклата и слезе.

Направи няколко крачки, сви надясно по многолюдната „Сан Ласаро“ и тръгна към дома на Вики Карерас, който се намираше преди ъгъла с „Еспада“.

Погледна сивото небе, което предвещаваше дъжд, после мрачната улица и накрая хората на автобусната спирка пред киното. Знаеше, че Вики си е вкъщи, защото й се обади, преди да излезе. Момичето се канеше да отиде в погребалното бюро на „Инфанта“, където бе положено тялото на Тео.

Жената, която му отвори, наближаваше четиридесетте. В кестенявите й коси тук-таме проблясваха бели косми. Носеше очила със сини рамки и синя рокля. „Майка й“, каза си Роман, защото тя много приличаше на Вики.

— Лейтенант Роман? — попита жената.

— Да — тихо отвърна той и погледна към канапето в хола, където седеше Вики и плачеше.

— Влезте, лейтенанте — уморено въздъхна жената. — Влезте.

Роман влезе в хола, но Вики не го погледна. Плачеше тихо и притискаше към лицето си мъжка носна кърпа. Лейтенантът мълчаливо седна на креслото срещу нея. Майката спря за миг, погледна дъщеря си, но не продума. После погледна офицера: „Чувствувайте се като у дома си“, и се отдалечи.

— Вики — прошепна Роман.

Момичето вдигна големите си кехлибарени очи, зачервени от плач, и погледна лейтенанта безкрайно отчаяно. Роман дълго щеше да помни този поглед.

— Това е ужасно, лейтенанте, ужасно е — каза и отново избухна в плач.

Роман запали цигара, остави пакета и кибрита на масата и я погледна:

— Вярно е. Затова трябва да ми помогнеш. Трябва да бъдеш силна и да ми помогнеш.

Вики го погледна отново, преглътна и каза на пресекулки:

— Разбира се, лейтенанте. Извинявайте.

Роман извади от чантата снимка на мъж: двадесет и няколко годишен мулат с белези от акне по лицето.

— Познаваш ли го?

Вики взе снимката и се вгледа внимателно.

— Да. Това е един от… — щеше да каже „приятелите“, но се поправи: — Един от ония, които се мъкнеха с Тео… Виждала съм го два-три пъти заедно с още един.

— Не са ли същите, за които ми разказа вчера — дето са ви чакали на излизане от киното? — попита Роман.

— Точно те са — отвърна момичето.

Роман прибра снимката в чантата, извади някаква смачкана хартийка и я подаде на Вики.

— Знаеш ли на кого е този телефон?

Тя погледна и отговори веднага:

— Това го е писал Тео, лейтенанте.

— Знам. Намерих го в дрехите му. Не знаеш ли на кого е?

Момичето отново погледна номера. Повтори го на глас, сякаш за да бъде по-сигурна.

— Не. Нямам представа. Никога не съм го виждала.

Роман си дръпна от цигарата.

— Във „Ведадо“ е — настоя. — 30-91-07. Хубаво помисли. Няма ли някой Теов приятел, който живее или работи във „Ведадо“?

— Ами Раул Трухильо има леля, която живее във „Ведадо“. Тео често ходеше у тях или звънеше на Раул там…

Внезапно млъкна и добави с треперещ глас:

— Преди… когато бяха приятели.

Роман смръщи вежди, сякаш някаква неприятна мисъл се бе появила в главата му.

— Това ли е телефонът? — попита отново.

— Не знам — каза Вики. — Не мога да си спомня.

Роман записа нещо в бележника си и се изправи. Вики също стана.

— Трябва да дойдеш с мен в министерството — Роман я погледна в очите. — Няма да ти отнема много време.

Момичето вдигна очи към него и той разбра, че ще му откаже.

— Не мога, лейтенанте — запъна се и наведе очи. — Не мога… разберете ме… сега…

— Разбирам те много добре, Вики — прекъсна я офицерът. — И не можеш да си представиш колко съжалявам, че съм принуден да те помоля за това. Но ако не искаш престъплението да остане безнаказано, трябва да дойдеш с мен.

И тихо добави:

— После сам ще те откарам там.