Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (15)

0 часът и 25 минути.

Голямата масивна тъмносива врата се открехна.

— Вие ли сте, лейтенанте? — чу се отвътре й Роман позна хрипливия глас, който му се беше обадил преди половин час.

— Да, аз съм.

Вратата се отвори широко и лейтенантът видя пред себе си снажен около петдесетгодишен негър. Мъжът малко се учуди, когато видя двама души.

— Заповядайте, седнете.

В големия старинен хол имаше два фотьойла от лъскаво тъмно дърво. В единия ъгъл бе поставена боядисана в бяло масичка, а върху нея — единствената запалена лампа в къщата.

Роман и Сиера седнаха на канапето, а домакинът примъкна до тях един люлеещ се стол. Сержантът извади касетофон и го включи. Лавигне го забеляза, погледна го в очите, после наведе поглед и накрая се обърна към Роман:

— Извинете, че ви накарах по това време да дойдете в Бехукал — каза някак виновно, — но имам да ви кажа нещо много важно.

Замълча. За част от секундата малките му очи се спряха на касетофона, но после отново погледнаха Роман:

— Казвам се Лавигне. Максимо Лавигне. Работя в автостопанството и бях най-добрият приятел на Ерасмо Суаснабар.

Отново замълча. Обърна глава и погледна тъмния коридор.

— Можете да си представите колко ме разстрои смъртта му — продължи с поглед, втренчен в мрака.

Бавно обърна глава и Роман видя очите му: помръкнали, зачервени.

— Той не заслужаваше такава смърт.

Гласът му леко трепереше.

— Беше истински мъж, лейтенанте. Революционер още от времето на Гитерас.^[1]

Лавигне се наведе напред, протегна ръка и взе от масата недопушена пура. Драсна клечка и я запали. Роман го следеше с огромен интерес. Лавигне отново заговори:

— Смъртта му безкрайно ме учуди. И най-вече начинът, по който са го убили.

Роман видя лицето му през гъстите кълба дим и му се стори, че на него е изписана омраза. Димът се разсея. Лавигне отново дръпна от пурата.

— Издебнали са го, лейтенанте, заблудили са го. Сигурен съм.

Гласът му трепереше от болка и омраза и Роман разбра, че не се е излъгал.

Лавигне нервно захапа пурата.

— От малък си играеше със смъртта — продължи. — Малко хора в автостопанството знаят колко пъти се е срещал със смъртта очи в очи. Още през трийсетте години.

Роман понечи да го попита нещо, но си даде сметка, че Лавигне още не е дошъл до същността на разказа си, че се върти около това, което иска да разкаже.

— Деня, в който убиха Ерасмо, същата нощ, аз останах в автостопанството до късно — продължи Лавигне. — Дежурството на Ерасмо започваше в десет, но той винаги идваше по-рано — между девет и петнадесет и девет и половина.

Очите на Лавигне отново потърсиха оная неопределена точка в тъмния коридор.

— Винаги идваше по това време — продължи някак отнесено и без да поглежда Роман. — Вървеше бавно и както обикновено с кучето си.

— Вие видяхте ли го онази нощ? — попита Роман.

Мъжът го погледна и лейтенантът забеляза, че очите му са зачервени.

— Да, да. Видях го — отвърна, облегна се назад и поднесе пурата към устните си. — Дойде някъде към девет и петнайсет — девет и двайсет. Аз бях на паркинга и работех по един от камионите, който на другия ден щеше да пътува.

— А не видяхте ли другаря, който е бил дежурен до десет часа?

— Видях го — уверено каза Лавигне. — Роке — един от шофьорите.

Роман запали цигара. Опита се да подреди отново всичко, което Роке бе казал на диспечера Катала.

— Но той не ви е видял. Каза, че там бил един от механиците. Вие механик ли сте?

— Да. Механик съм — отвърна Лавигне. — Аз обаче го видях. От работилницата отидох на паркинга и го видях, че е в будката и говори по телефона, но не му се обадих. Дори го видях, като си тръгна. Но той може и да не ме е забелязал.

— Роке разбрал, че някой от механиците работи на паркинга, надникнал между машините и видял някакъв мъж под един от камионите, но бил доста далеко и не го разпознал.

Лавигне изпусна облак дим.

— Това бях аз.

— Онази нощ разговаряхте ли със Суаснабар?

— Разбира се — каза Лавигне. — Разбира се.

Пурата му беше угаснала. Той я остави в пепелника.

— Ерасмо дойде при мене. Разбрал, че на паркинга има някой, и решил да види кой е.

— За какво си говорихте? — попита Роман.

— Ами — махна с ръка — за бейзбол, за времето. Не помня. Нищо съществено…

Роман искаше да чуе по-точен отговор.

— Нищо особено? — каза. — Нищо свързано с това, което се е случило после, така ли?

— Именно — отвърна Лавигне. — Вижте сега — аз проверявах болтовете на колелата на един камион, който беше съвсем близо до будката. Мисля, че това беше последното, което свърших тогава. Ерасмо седеше на вратата и си говорехме. После ми даде глътка кафе и след това си тръгнах.

— Към колко часа? — попита Роман.

— Някъде към десет.

Роман угаси цигарата в пепелника.

— Лавигне — погледна го право в очите, — още не сте казали това, за което ме извикахте. Чакам.

Лавигне стана, направи няколко нерешителни крачки из хола, проследен от погледите на Сиера и Роман. После бавно, много бавно седна на люлеещия се стол. Въздъхна дълбоко, вдигна глава и погледна решително Роман:

— Имате право, лейтенанте, още не съм ви го казал. Работата е в това, че когато аз си тръгнах — към десет, — в автостопанството остана още един човек.

— Кой? Кой остана? — попита Роман.

— Кадровикът Лабрада.

За миг лицето на Роман помръкна.

— Сигурен ли сте? Видяхте ли го?

— Не го видях — Лавигне кършеше ръце, — но беше там. Сигурен съм. В кабинета му светеше, а на излизане видях колата му пред автостопанството.

— Това не е достатъчно основание — прикани го лейтенантът.

Лавигне не издържа:

— Вижте какво, тоя тип е един мошеник! И Ерасмо го знаеше! И Лабрада знаеше, че Ерасмо знае!

Роман разбра, че най-после бяха дошли до същността на проблема. Запали нова цигара.

— Какво искате да кажете, Лавигне?

Мъжът взе угарката от пепелника и я захапа, без да я пали. Беше напрегнат, нервен.

— Лабрада изнася части от автостопанството и ги използува за лични нужди. Не знам какво точно, но една нощ Ерасмо го хванал.

— Как така? — попита Роман.

— Ами той и друг път го бил виждал, но нищо не му казвал. Добре, ама тоя път не издържал. Ерасмо не си поплюваше. Лабрада излизал от склада с някакъв кашон и Ерасмо му казал две сладки думи. Казал му, че не може така да изнася части. Лабрада побеснял и отвърнал, че той е шефът тук и че не счита за нужно да дава обяснения на някакъв си нахален пазач. Тогава Суаснабар отвърнал, че щом така мисли, да изнася части през деня, но не и през нощта, защото отговорността ще падне върху него. Лабрада съвсем побеснял, но не изнесъл частите.

— Кога е станало това, Лавигне, и вие откъде знаете? — попита Роман и дръпна дълбоко от цигарата.

— Било е преди два-три месеца. Сам Ерасмо ми разказа.

Направи пауза и продължи гордо.

— Мисля, че съм единственият в автостопанството, с когото Ерасмо споделяше.

Сиера обърна касетата бързо и ловко, възползувайки се от това, че Лавигне замълча. Очите му отново се спряха на касетофона. Запали пура. Но Роман го следеше — Лавигне за трети път бе погледнал касетофончето на Сиера.

Сиера вдигна очи към мъжа, който отново заговори:

— Ерасмо и преди го е виждал, но този път Лабрада прекалил и Ерасмо не се сдържал. Оттогава отношенията им се обтегнаха, въпреки че Лабрада се опитваше да спечели благоразположението на Ерасмо.

— Как? — попита Роман.

— Отново започна да го поздравява. А преди по-малко от две седмици Ерасмо има разправия с един от шофьорите — Фело Карденас. Безотговорен тип, безделник. Ерасмо не можеше да го понася.

— Да, знаем го… — прекъсна го Роман. — И за разправията — също.

— Та значи повечето хора от автостопанството знаеха, че Фело използува камиона за лични нужди. На мен ми се струваше странно, че Лабрада не знае, защото той навсякъде си пъха носа. Знаете ли — смени тона Карбонел, — директорът е нов и още няма опит. Лабрада е старо куче и прави така, че той да командува парада.

Пурата на Лавигне отново бе изгаснала. Сложи я в пепелника и продължи:

— Както ви казах, Лабрада извикал Ерасмо и му казал, че е научил за инцидента с Фело, че е постъпил много правилно и трябва да представи обвинението пред Работническия съвет, а той ще го подкрепи. Личи си, че ей толкова не е познавал Ерасмо — показа върха на показалеца си.

— Какво искате да кажете с това? — намеси се Сиера и се облегна на канапето.

— Вижте какво — каза Лавигне, — Ерасмо не обичаше такива неща. Беше истински мъж, с характер. Може би ако Лабрада беше друг тип човек, Ерасмо щеше да обвини Фело, но не пожела да играе по гайдата на оня тип. Помня, че ми каза: „Та той е по-голям престъпник от Фело“.

От тъмния коридор се появи около четиридесетгодишна мулатка по пеньоар. Присвиваше очи, сякаш току-що се е събудила.

— Максимо, случило ли се е нещо? — погледна учудена мъжете в униформи.

— Нищо — отвърна Лавигне. — Говорим с другарите за Ерасмо. Върви да спиш. И аз идвам след малко.

— Добре — промълви жената. — Лека нощ.

Мулатката се отдалечи към дъното на къщата. В мига, в който Роман загаси цигарата в пепелника, Лавигне се наведе напред.

— Лейтенанте — каза съвсем тихо, — Ерасмо имаше намерение да говори с Карбонел за Лабрада. Искаше да му разкаже всичко и съм сигурен, че щеше да го направи, ако не го бяха убили.

Роман го погледна.

— Знаеше ли някой друг за това, освен вас? Лабрада знаеше ли?

Лавигне се замисли.

— Струва ми се, че не — каза след няколко секунди. — Но кой знае…

— Лавигне, да сте оставяли вчера угарка от пура на паркинга на автостопанството?

Механикът го изгледа учудено. Може би това беше въпросът, който най-малко очакваше в тоя момент.

— Възможно е. Аз пуша много и както виждате, пури.

Роман взе чантата си, отвори я и извади от нея жълтия плик, в който Сиера бе прибрал предметите, намерени на паркинга. Извади кибритената кутийка на бели и сини квадратчета. Показа я на Лавигне и го попита:

— Ваша ли е?

Механикът понечи да я вземе, но Роман леко се дръпна. Тогава видя едно голямо „Л“, написано с химикалка. Погледна Роман, който, без да продума, я отвори и видя вътре две бели таблетки.

— Не — каза и взе от масата съвсем същата кутийка, но без „Л“. Отвори я, драсна една клечка и запали пурата си. — Не е моя. Сигурен съм.

Лейтенантът отново прибра кутийката.

— Какви бяха отношенията между Суаснабар и Тео Гомес? — попита сержантът. — Ерасмо говорил ли ви е за него?

Лавигне се поколеба няколко секунди, докато превключи на новата тема, към която премина Сиера.

— Момчето е отскоро в автостопанството. Не мога да кажа, че е приятел на Ерасмо, но мисля, че му допадна.

— Кой на кого е допаднал? — попита Роман.

— Тео на Суаснабар — уточни Лавигне. — Поне аз така си мисля. Ерасмо никога не ми го е казвал, но на няколко пъти спомена за Тео и ми се струва, че говореше за него със симпатия.

— Но какво по-точно каза? — настоя Роман.

— Нищо особено — опита да се поясни Лавигне. — Незначителни работи: че е докарал камиона, че не му било добре една вечер, ей такива неща. Но тонът, с който го казваше, ме кара да мисля, че му допадаше.

Роман погледна Сиера и стана. Сержантът спря касетофона, който Лавигне отново гледаше.

— Има ли още нещо? — попита го Роман.

Механикът вдигна глава и го погледна.

Роман се вцепени: Лавигне лекичко се усмихваше.

— Извинете — каза и се почеса по главата, — не би ли могло…

Посочи касетофона.

— Какво? — попита Роман заинтригуван.

— Не би ли могло да се чуя мъничко? Никога не съм слушал гласа си на такова нещо!

Роман и Сиера се спогледаха и избухнаха в смях.

Половин час по-късно фолксвагенът летеше към Хавана.

— Как ви се струва всичко това? — попита Сиера.

Роман му отговори, без да отделя очи от тъмната мокра лента на шосето, която се разстилаше пред него.

— Мисля, че разговорът беше много полезен, безкрайно полезен.

Сиера понечи да възрази, но чу гласа на лейтенанта, който каза: „Сиера…“, и млъкна. Остави изречението недовършено и внезапно спря колата. Сержантът видя как Роман навива волана и подкара много бързо, отново към Бехукал.

Пристигнаха скоро. Лейтенантът слезе точно пред вратата на автостопанството, поздрави войника, който беше на пост, и влезе.

Духаше студен вятър и Сиера закопча догоре куртката си. На паркинга имаше седем-осем камиона. Отидоха до първия. Роман потърси сандъка с инструментите и го отвори без затруднение. Порови известно време. После затвори капака, отиде до следващия камион и повтори операцията.

— Нищо — промърмори. — Сиера, помогни ми да прегледаме останалите, да видим дали няма да намерим нещо. Ако някъде има катинар — разбий го. Утре ще се извиним на другарите.

— Желязото ли, лейтенанте? — попита сержантът.

— Желязото — отвърна Роман и бутна назад фуражката си. — Действувай.

Търсиха щателно в продължение на петнадесет минути, но не намериха нищо. Не се наложи да разбиват катинари.

Без да отрони дума, Роман се отправи към вратата. Излезе, без да поздрави постовия.

Качиха се в колата. Запали мотора и потеглиха.

На шосето вятърът беше още по-силен, но нито един от двамата не вдигна стъклото на прозореца. Сиера гледаше небето, което се проясняваше и тук-таме блещукаха звезди. Студеният вятър лъхна в лицето му.

— Може да е в някой от другите камиони — обърна се към Роман.

— Възможно е — каза лейтенантът и го погледна. — Ще те закарам до вас. Поспи малко и утре ела рано. Аз ще се опъна в кабинета.

Сиера беше готов да му каже, че ще е по-добре и той да се прибере вкъщи, но замълча. Отново погледна през прозореца и усети на лицето си студения нощен вятър.