Уитли Стрийбър
Сивите (19)

Глава 19

Чарлз Гън вървеше към президентското бомбоубежище на Ембаси Роу — то беше построено по време на Втората световна война, когато администрацията на Рузвелт беше обсъдила възможността Хитлер да разработи далекообхватен бомбардировач и да атакува Белия дом. Следващите администрации бяха продължили да го използват, а по време на Студената война беше добавен тунел, който да го свърже с Белия дом. Сега действаше като частна квартира, понастоящем по документи притежавана от подставеното лице Лари Принс, но всъщност под контрола на тайните служби.

Вратата се отвори автоматично. Млад мъж с черен костюм, с предавател в ухото и издутина, издаваща пистолет под якето му, отстъпи крачка назад и го пусна да мине през детектора за метал. Още един млад мъж се присъедини към тях и тримата продължиха безмълвно по коридора, после свиха надясно към богато украсения президентски кабинет.

Президентът все още не знаеше, но му предстоеше да осигури прикритието, което с малко късмет щеше да заблуди сивите да гледат в погрешната посока за източника на заплаха за детето им. Това спокойно можеше да доведе и до смъртта на президента, но за Чарлз подобно развитие на нещата не беше от съществено значение.

Държавният глава гледаше новините и прелистваше страниците на някаква реч.

— Здравей, Нийл — каза, без да вдига глава. — Изчакай минутка.

После, миг по-късно:

— Сядай.

— Всъщност съм Чарлз, сър — поясни Гън, докато сядаше.

На стените на кабинета имаше картини, избрани от Франклин Делано Рузвелт. Най-впечатляващата беше на Никола Пусен — „Свети Йоан в Патмос“. Чарлз беше наясно — също като Франклин Делано Рузвелт, — че геометрията на картината се базира на дата: 2012. Че тъкмо тази ще е годината на изпитанието, се знаеше от различните тайни общества, изградили западната цивилизация, от много време. Датата била предадена на масонските общества от древните египетски жреци, които я бяха узнали, използвайки последното ясно стъкло от старата и изгубена човешка цивилизация: прозорец, отворен в бъдещето. Това беше станало в Абидос в Египет и някои от другите неща, които бяха видели, бяха записани на колоните, които и до днес поддържаха храмовия покрив.

— Е — най-накрая попита президентът и вдигна глава, — как ще развалиш деня ми днес, Чарлз?

— Господин президент…

— Никога не идваш тук с добри новини. Всичките ти добри новини са тайна. Така че давай направо.

— Сивите действат срещу нас по мащабен и странен начин.

— Сивите действат странно? Сериозно? Направо съм потресен.

Чарлз беше обмислил лъжата внимателно.

— Сър, те ще направят нещо, с което да разкрият пред обществеността факта, че правителството е укривало тяхното присъствие цели шейсет години. Ще унищожат доверието към нас.

Президентът вдигна пръст.

— Именно. Опитват се да подкопаят правителството. Първо, обществото осъзнава, че те са истински. После хората започват да разказват за отвличанията си. Трето, разкрива се, че сме безпомощни. Ще последва хаос.

Замълча за миг, после продължи:

— И по някаква причина не можеш да овладееш ситуацията, поради което си тук. Първо ми кажи — защо е извън контрол. Второ — от какво имаш нужда.

— Не е извън контрол.

— Тогава защо си тук?

— Сър, трябва ми ТиАр. Искам да проуча областта, където се е разкрил техен обект.

— Имаш ТиАр-1.

— С него е Майк Уилкис. Разследва на място в момента, но има нужда от подкрепление.

— Добре, ще получиш ТиАр. Ще издам заповед да ти се даде достъп. Какво друго?

— Трябва да се убият някой хора. Веднага.

— Ами направи каквото трябва.

— Трябва да ви уведомя, че един от тях е господин Крю.

— О, мамка му!

— Именно. Нашият приятел от далечната планета всъщност не е наш приятел.

— Той… Какво е направил?

— Подкрепя сивите.

— По-нататък?

— Имам нужда от още нещо.

— Явно искаш да ме довършиш.

Чарлз се усмихна.

— Не искам да ви довършвам. Искам да ударите Уилтън, Кентъки, със земетресение. Достатъчно, за да предизвика суматоха и да срине колежа там.

Президентът го гледа мълчаливо доста дълго, после попита:

— Защо?

— Имаме нужда от отвличане на вниманието, за да се оправим с всички важни обекти. Трябва да изглежда като случайност. Всички там са присъствали на случая, когато сивите са се разкрили.

— Разбирам. — Президентът се взря в бюрото си. Този път тишината продължи по-дълго. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с болка.

— Знаеш ли, струва ти се, че денят, в който прекрачиш прага на Белия дом като президент, е най-хубавият в живота ти. Президент на Съединените американски щати — леле! После откриваш тайните и прекарваш остатъка от живота си в съжаление.

— Господин президент, това ще е много ограничен удар. Няма да активира никакви разломни линии, нищо подобно. Ще причини сериозна суматоха и няколко смъртни случая, няма как без това. Обаче ще ни осигури прикритие, за да стерилизираме зоната. Ще конфискуваме оригиналния видеозапис и ще отстраним очевидците. Вече пуснахме в ход хора, които да накарат един професор по физика, който е видял нещото, да го отрече. Хората ни от медиите ще го разпространят навсякъде. Но смъртта и разрушенията ще са минимално необходимите, уверявам ви. И аз се чувствам по същия начин като вас, когато става въпрос за американски граждани.

— Уверяваш ме, че това няма да предизвика повече от минимално необходимите щети?

— Точно така. Ударът ще е много прецизно ограничен. Ще използваме ТиАр, за да насочваме сеизмологичните импулси от самото място.

— А сивите няма ли да се противопоставят? Имам поне една част от тялото си, с която със сигурност не ми се иска да се разделям.

— Сър, повтарям: няма да възникнат подозрения. Те няма да съумеят да свържат нещата по този начин.

— Ще разгърна линейния импулсен усилвател тогава.

— Благодаря, сър. Ще ви съобщя кога ще ми потрябва да стреля.

Един Бог знаеше какво ще направят сивите с президента, след като избълваше линеен импулс, който да разруши целия център на Съединените американски щати и да разтури всичките им планове. Чарлз беше сигурен, че ще стои далеч от този глупак, след като натиснеше спусъка.

— Давам официална вечеря след час. Трябва да се прибера и да си облека официалния костюм, за да се видя с премиера на Тайланд, чието име никога няма да успея да се науча да произнасям — пак е дошъл да се оплаква от нещо.

И стана. Разговорът беше приключил.

 

 

Майк Уилкис лежеше в стаята в мотела и се опитваше да прави всичко друго освен да се тревожи за предстоящите дни. Имаше трудна и сложна задача и ако сивите го откриеха, щеше да се превърне в нещо по-лошо от парче месо. През годините бяха откривали тела на нападани от сивите, повечето летци, които се бяха приближавали твърде близо през ранните дни, когато Труман все още се опитваше да ги смъкне от небето.

Устните им бяха изрязани, очите и езиците им изтръгнати, гениталиите — откъснати. Обикновено в дробовете им имаше морска вода, независимо къде бяха откривани телата. Сивите ги нарязваха, удавяха ги и ги оставяха като предупреждение. На сивите обаче определено можеше да се попречи, а точно това, което замисляше, със сигурност можеше да свърши работа.

Наистина не му беше особено уютно точно в този момент — скрит в малката стая да чака същества, които не можеш да видиш, да започнат да го режат на парчета. Винаги беше смятал, че сивите не могат да разчитат съзнанието от разстояние, по-голямо от няколко метра, и че им е трудно да разберат какво точно става в човешкия ум. Но сега, докато лежеше на прояденото от дървояди легло и гледаше как Джей Лено разговаря с гостенката си Дрю Баримор, се страхуваше, че може би е вярно обратното.

Единственият му шанс се криеше в бързината. Ако успееше да приключи до утре вечер, можеше да се върне във Вашингтон до сряда на обяд и може би всичко щеше да се нареди добре. Може би.

 

 

Пистата във военновъздушна база „Алфред“ се използваше за тренировки в лоши климатични условия. Ревящите двигатели на свръхзвуковите самолети можеха да се чуят ясно в изоставената сграда, в която Лорън Глас бе с Роб Лангфорд от часове. След като я беше задържал, той не я беше изпускал от очи.

Сега, след като беше разбрала, че във военновъздушните сили има две противопоставящи се фракции, тя дори се радваше, че я е хванал Роб. Никога не беше харесвала полковник Майкъл Уилкис и не беше изненадана да открие колко е ужасен всъщност.

Седеше срещу Роб в кабинета и гледаше как снегът се сипе зад прозорците. Беше уморена и се надяваше, че той скоро ще я пусне да си почине.

Лангфорд обаче беше официален и резервиран и поне досега изобщо не й предложи място, където да поспи.

Искаше й се да не е така. Беше хубав мъж, привлекателен по начин, който я караше да го желае, просто и искрено. Очите му бяха сиви и откровени, което по някакъв начин показваше, че е настроен толкова приятелски, колкото е отдаден на каузата си. Очите на човек, който работи здраво, помисли си тя, но и обича да се забавлява.

Той не й се доверяваше. Имаше тайна, която би могъл да й разкрие, но беше предпазлив. Ако решеше, че тя е враг, тогава какво?

Лорън знаеше какво ще последва. Но просто не искаше да си мисли за това.

— Разкажи ми отново за връзката си с Адам — каза Лангфорд. През всичките тези часове тя не беше отказала да отговаря на този въпрос, независимо колко често й го повтаряше. Познаваше тази техника на разпит. Щеше да го остави да я използва. Щеше да сътрудничи напълно.

— Работех със същество, което може да лети и което споделяше живота на душата ми — отвърна. — Не мисля, че беше хищник, както твърди Майк. Загубата му остави в живота ми празнина, почти толкова опустошителна, колкото и когато умря баща ми. С майка ми не бяхме близки. Имам предвид, наистина сме отчуждени.

— Не каза точно това предишния път.

— Просто се изразявам по друг начин.

— Точните ти думи бяха: „Те не са хищници, но ми се струва, че им липсва нещо, което знаят, че ние имаме, и се опитват да го получат“.

Роб не можеше да свали очи от Лорън Глас. Не ставаше въпрос само за нейната красота, а за трептящите, искрени чувства в очите й, докато говореше за Адам. Усещаше, че любовта й е напълно истинска. Но имаше и нещо прикрито у Лорън, сякаш на някакво ниво тя заблуждаваше и себе си, но и го усещаше.

Този безкраен разпит щеше да доведе до присъда. Когато го приключеше, той щеше да си извади заключение и животът на Лорън щеше или да продължи, или не. Зачуди се дали тя си дава сметка за това и реши да приеме, че е така.

— Сивите опасни ли са за нас? Какво мислиш по този въпрос?

— Струва ми се, че Адам ми липсва повече, защото знам, че е някъде. Ако беше загинал в пожара, това щеше да е край, нали разбираш.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Всъщност отговаря, макар и непряко. Ако искаш точен отговор, така и не успях да разбера за какво точно са дошли сивите, затова и ми е трудно да преценя дали представляват опасност. Имам предвид, че те изглеждат като пришълци. Държат се като такива. Но аз съм виждала аутопсията на Боб. Те са отчасти биологични същества, отчасти машини и нямат мозък като нашия — просто имат нишки от стъкло в главата. Но с много по-малко неврони, отколкото имаме ние. Защо тогава мислят толкова добре? Не знаем. И тъй като не можем да кажем какво представляват, не можем и да открием мотивите им. Това е мнението ми, така или иначе.

Лангфорд я наблюдаваше. Не знаеше точно какво очаква — може би някаква грешка, чиято природа щеше да се разкрие едва когато тя я направеше. Потенциално поне тази жена можеше да изиграе важна роля. Нямаше съмнение, че сивите нарочно са я измъкнали от лапите на Уилкис и са я довели при него. Евентуално за да изпълни с детето, което те подготвяха, същата роля, която беше изпълнявала с Адам.

Лорън наруши мълчанието.

— Знаеш ли нещо за тях? Например откъде са? Много пъти съм разпитвала Адам, но той не казваше почти нищо.

Не се страхуваше от него — това беше добре.

— Не знаем нищо по въпроса откъде са. Наясно сме, че са много някъде в космоса и че пътуват към нас.

— Значи това за ДНК-то е вярно?

— Знаеш за това?

Тя кимна.

— Майк каза, че са изхабили собственото си ДНК и сега искат нашето.

— Отчасти е вярно.

— Значи те просто разузнават и трябва да се страхуваме от тях.

— Не точно. Мисля, че сътрудничеството ни с тях може да се окаже единственият ни шанс да избегнем изтреблението на вида ни.

Красивата й уста се отвори. Върхът на езика й, мека розова перла, пробяга по устните й и се прибра.

— Ти се шегу… Явно не. — Тя поклати глава — Боже! Това е грандиозен замисъл.

— Изчисленията са верни. Ще има невероятен екологичен срив. Всъщност той се е натрупвал от хилядолетия. Сега сме в кулминацията.

Тя седеше и се взираше в него.

— Лорън?

— А какво ще стане с децата?

Лангфорд поклати глава.

— Никой няма да се спаси… освен приятелчето ти Майк и неговите хора. Чувала ли си за Тръста?

— Не.

— Начинът, по който те смятат да действат, ще осигури оцеляването на един милион души, избрани от Тръста — Майк и неговите хора.

— Но сивите ще ги хванат. Няма да спечелят нищо.

— Не е точно така. Имаме причина да вярваме — всъщност знаем, — че сивите ще се откажат от нас, освен ако няма поне няколко милиарда живи хора. Причината Адам да си тръгне е, че е станало нещо извънредно и той очевидно е разбрал това. Хората и сивите са еднакво заплашени от изчезване и извънземните се опитват да спасят всички ни. Шефът ти и неговите приятелчета се стремят да предотвратят това, целта им е сивите да се оттеглят и да оставят Земята на едномилионния й елит.

Наблюдаваше я как мисли, видя болката в очите й, шока… видя лицето й да се сгърчва от страх за още неродените деца.

— Какво ще стане, ако сивите успеят?

— Лорън, много отдавна на Земята е имало война. Велика цивилизация е загинала. Загубили сме познанията си за безчет неща. Поели сме по пътя на невежеството, който ни е довел до положението, в което сме сега: шест милиарда, хванати в капана на претоварена и умираща планета. Междувременно сивите са толкова древни, че са изразходвали потенциала на своето ДНК. Един без друг и двата вида ще изчезнат. Те търсят някакъв вид брак: получават достъп до нашето ДНК, ние получаваме достъп до невероятните им умове. Всички оцеляват.

— Но как? Какво ще стане?

— Лорън, все повече се убеждавам, че ти си едно от най-важните човешки същества, които в момента живеят на планетата, защото си част от отговора на този въпрос.

Внезапно тя се преобрази — превърна се във войник. Очите й заблестяха. Роб си помисли, че както винаги сивите са направили добър избор. Лорън щеше да успее да се справи. Накрая прозря предназначението й — след всички прекарани в разпити часове, за част от секундата. Сивите му я бяха довели, защото тя можеше да е емпат на детето, това беше единственото смислено обяснение.

— Ти ще си един вид наставник. Преводач, ако предпочиташ.

— На кого? От какво?

— Не искам да бъда загадъчен, но е по-добре да оставим нещата да се развиват сами.

— Това не е отговор.

— Дори да си права, дългът си е дълг. Имам още един въпрос. Знаеш ли как да се скриеш? Имам предвид, на тренирано професионално ниво?

— Защо да се крия, по дяволите? Полковник Уилкис нямаше право да стреля по мен, ти сам го каза. Трябва да му се потърси сметка.

— За съжаление е много влиятелен. По-могъщ от нас. Той е опасен, Лорън. Надявам се, че осъзнаваш това.

— Естествено, че разбирам — нали се опита да ме убие. Но нямам представа как да се скрия.

— Стигнала си дотук. Това е показателно. Доста много говори всъщност.

— Ако съм загинала при изпълнение на служебния си дълг, в момента не се числя към военновъздушните сили. Ако вече съм мъртва, Уилкис може да ме убие, без да се страхува от наказание.

— Ние ще те скрием, Лорън.

— Ще ми се сивите да бяха тук.

— Продължавай да се опитваш да се свържеш с тях.

Излязоха. Снегът беше спрял. Базата беше съвсем тиха — пистата вече беше празна.

Роб тръгна с широки крачки към паркинга. Качиха се в колата.

— Служебна е. Това е част от прикритието — каза Роб. — Ще я сменя с друга служебна, след като те оставя.

Закара я до един мотел, явно единствения в този район…

И Лорън се озова в съседна на наетата от Майк Уилкис стая.

Майк чу гласове през стената: мъж и жена. Не им обърна внимание.

Роб искаше да остане с Лорън, за да я защитава, поне така си мислеше. Но имаше да свърши още много работа, защото ако не откриеше Уилкис, не само че Лорън щеше да се окаже в беда, но и всичко щеше да се провали. Не можеше да си представи последствията, ако на сивите им бъде попречено, дори не смееше да си помисли какво би могло да се случи.

Докато той караше към кабинета си, Майк Уилкис и Лорън Глас лежаха в леглата, неспособни дори да си помислят за сън; главите им бяха разделени от няколко сантиметра гипсова стена.

В съзнанието на Лорън се въртяха удивителните тайни, които беше научила, и — докато потъваше в умората, и лицето на полковник Роб Лангфорд, който й изглеждаше като някакъв ангел, могъщ, благ и достатъчно силен, за да я вземе по начина, по който й харесва, и да я дари с децата, за които копнееха сърцето и душата й.

Майк се унасяше за момент, после виждаше как Адам се извисява над него, как очите му на насекомо проблясват. Будеше се стреснато, мяташе се и се обръщаше, стиснал здраво пистолета.

Високо над тях, в прояснилото се величествено небе, над града висяха странни звезди. Адам се беше присъединил към тримата Крадци. Първата фаза беше приключила. Сега отброяваха часовете, не, минутите, секундите, наносекундите преди следващото си действие — влизането на Адам в Конър и превръщането му в част от него, което или щеше да се получи, или не.

Беше удивително време наистина, с шест милиарда човешки живота и шест милиарда сиви живота, застинали в несигурност, зависещи от едно малко тихо градче в забутан ъгъл на малък щат на странното далечно място, наречено Земя.