Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn(2021 г.)

Издание:

Автор: Йордан Милев

Заглавие: Бял облак в синия вир

Издание: второ

Издател: Издателство Отечество

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Излязла от печат: март 1984 г.

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Румен Скорчев

Коректор: Снежана Бошнакова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14373

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава
Ало… Ало… Ало… Генералният щаб

Когато червеният гребен на слънцето се показа над двореца, царят чу да се кудкудяка. Това го ядоса.

— И кокошки ли сте поканили? — попита той своя Пръв съветник. — Тук петел кукурига!

Съветникът прибра токовете на ботушите си. Побърза да успокои Фе:

— Царю, никакви кокошки не са канени на бала, те само предават от плет на плет; че всичко за него е наред.

— Не обичам да се предават вести! — заповяда той и господин Червените ботуши — трак-трак, трак-трак, — записа това царско нареждане. — Аз не съм издавал такива.

— Тъй вярно! — тропна с ботушите си съветникът.

От дългогодишната си служба в двореца беше разбрал: само с „тъй вярно“ можеш да служиш на цар.

— Тогава ме остави да спя! — нареди той. — Не може довечера, когато всички танцуват, аз да дремя. Нека ми донесат закуската. Нали беше казано, че…

— С празна глава може да се живее, но с празен стомах — не! — допълни съветникът.

— Ти винаги се обаждаш не на място! — забеляза Фе. — Исках да кажа, че гладния сън не го хваща.

„И когато спи — царят вижда чрез своя съветник!“ — помисли господин Червените ботуши. Но като видя, че Фе сладко заскимтя, отлетя да инспектира времето.

Освен съветник царят му беше дал и длъжност инспектор, която му позволяваше да се меси кога да вали дъжд, кога — град.

„Довечера не трябва да вали! — заповяда той на близките облаци. — Къде-що има козина и перушина — ще стане на гъба!“

Царските балове бяха най-големите празници в двореца. Всички крайблатни пуйки отрано започваха да вчесват опашките си, оправяха плисетата на пухкавата си перушина, а някои от тях превързваха с копринени шалчета увисналите си гуши. Не оставаха назад и патиците, които не бяха толкова разточителни. Все пак и те държаха да покажат лъскавата си перушина. Тук-там се стягаше и някоя гарга. Но те се брояха на пръсти.

И така — блатото ставаше място, около което започваха да се въртят всички. То се превръщаше на блатовъртеж.

Така беше и тази вечер.

Най-напред пристигнаха пуйките. Затова се наричат пуйки, защото само не си им рекъл пуй-пуй, и току-виж, че са довтасали — надути и шарени. Една по една заеха местата си около брега, а някои от тях все още продължаваха да се занимават с перушината си.

Не бяха минали и пет минути, ето че пристигнаха и фът-фът — патиците. В това царство ги наричаха Фътки. Защото, когато фъткаш, трябва да се наричаш фътка, а не — ни в клин, ни в ръкав — патица. Вярно е, че понякога казваха па-па, но то беше само когато бяха гладни. През останалото време на годината те фъткаха.

Показа се сеньор Мар. Вместо да поздрави както му беше редът с „Добър вечер“, той само леко процеди през зъби: „Чао! Чао!“ Не можеше да запомни, че това означава довиждане.

„Умна глава!“ — сподели с приятелката си най-шарената Фътка.

Блатото се оживяваше. Двама слуги-булдоци бяха го парфюмирали с особен блатен парфюм. Най-шарената Фътка успя да прочете, че върху шишенцата, които държаха в ръцете си, беше написано „Жабуняк“. И отново се обърна към приятелката си: „Това е любимият парфюм на господин Червените ботуши. Ах, как ухае той!“

Между присъствуващите летяха комари, облечени в царски фракове. Те носеха върху дългите си хоботи зелени подноси с чаши шампанско. И така изкусно пикираха като изтребители, че им оставаше време да пощипнат някоя и друга гостенка — къде по бузите, къде по ръцете.

„Ох! Ах!“ — викаха последните, но всичко се приемаше за смях и веселие. Неудобно е да отидеш на бал и да се оплакваш, че те хапят комари.

Изведнъж всичко притихна. В настъпилата тишина летеше къс и трепетен шепот:

— Иде.

— Кой?

— Той.

— Къде е?

Мар настъпи една фътка и учтиво помоли да бъде извинен. Още дълго щеше да я увещава да му прости, ако в този миг не прозвучаха фанфари. Блатното общество замря. Пред очите на всички се показа цар Фе. Изглеждаше добре. Беше спал целия следобед, без да сънува нищо. Той седеше в своята царска колесница, теглена от четири водни кончета.

— Т-пр, т-пр, мирно!

Слугите едва ги удържаха. Те бяха толкова леки, че се плъзгаха по водата като стрели. Няколко бронирани костенурки бяха нащрек. А през това време — бавно и тържествено — над главите на всички се разнесе мелодичният жабешки хор „Боже, пази царя…“

Царството беше опазено, Фе пристъпи, огледа с царски поглед къде-що имаше гарги, фътки и пуйки. Пред очите му се мярна господин Червените ботуши, съдията — лалугер, двамата булдоци и Башдиригента, който отговаряше за царямониала. Двамата бяха в роднинска връзка и единствено на него Фе беше разрешил да носи дълго име. Той имаше такъв глас, че когато завиеше, чуваше го дори тъмничарят Джав, в която и царска тъмница да се намираше.

— Кой пръв ще скочи? — попита Фе, когато цялата царямония завърши.

На кого не се искаше да скочи! Чия перушина не трептеше да се покаже пред царя! Чия козина не искаше да блесне пред царския поглед!

Но всичко си имаше ред. И никакви ботуши не можеха да направят дори стъпка, докато не излезе господин Червените ботуши.

Той застана пред всички. Царят, както беше обичаят, повтори пак:

— Кой пръв ще скочи?

— Аз — чу се тъничък писклив глас, — на драго сърце!

Беше обикновена жаба от местния гьол. Край двореца, имаше много жаби, но тя се различаваше по това, че роклите и бяха с тъмнозеленикав цвят. А лицето й — с лунички — най-голямата слабост на господин съветника. Какво го интересуваха пуйки, фътки, гарги. Щом си се родил щърк, винаги ще мислиш за жаби.

Когато царят за втори път питаше „Кой пръв ще скочи?“, което на негов език означаваше „Кой пръв ще започне танца?“, тя беше тази, която винаги отговаряше първа: „Аз… на драго сърце!“

Затова всички й казваха: Надраго Сърце.

Надраго Сърце доближи Първия царски съветник. Той удари токове, ботушите му звъннаха като камбана… Двамата полетяха във вихрен танц. Тя примираше от радост, подета от клюна му, и си мислеше: „Колко е хубаво да имаш криле!“

Музиката свиреше. Башдиригента хващаше нотите за опашката и ги караше да квакат колкото им глас държи. Всички ги гледаха завистливо. Господин Червените ботуши и Надраго Сърце се издигаха, издигаха…

Цар Фе ги проследи с поглед, докато се изгубиха в далечината.

— Пак ще сбърка посоката — въздъхна той, замислен за своя Пръв съветник. — Не може, а обича да хвърчи нависоко.

— Ти — слънце, ти — луна — обади се Мар, който стоеше от лявата страна на Фе, готов да надуши всичко. — Колко пъти съм му казвал да си гледа блатото, ама той току размахва криле.

Мар спря да говори. Дъхът му секна. Той забеляза, че два далекогледа са вперили стъклените си очи: единият — към него, а другият — към цар Фе. „Чуждестранни разузнавачи“ — веднага заключи той.

— Царю — каза Мар разтреперан, — тук мирише на нещо.

— На жабуняк! — отговори Фе.

— Не, ваше височество, искам да кажа, че забелязвам нещо нередно… Някой ни разузнава.

— Да се удави! — заповяда той.

Далекогледите, цял метър всеки един, изчезнаха между присъствуващите. След малко отново се показаха от другия край на блатото.

— Ето ги, натам… натам… — викаше Мар и ги сочеше на двамата царски слуги, готови да разсекат всеки, осмелил се да наруши царския празник.

Някой се обади:

— Какво е това разузнавач?

— Нещо страшно, с далекоглед — отговори му друг.

Намесиха се още гласове:

— Казват, че имал рога!

— Виждал всичко!

— И той ходел с червени ботуши.

— Ами! Това е същество, което се стреми да ми открадне диригентската палка.

Разяснението на Башдиригента поуспокои блатния свят. Той допълни:

— И след това да настъпи цяла квакофония.

— Не квакофония — поправи го Мар, — а какафония.

bal.png

Донесоха царския телефон. Фе грабна слушалката. Искаше да вдигне на крак царската гвардия. „Това не е на добре — мислеше той, — когато те наблюдават с далекоглед, изглеждаш много жалък! И малък, колкото залък.“

— А-у, а-у, а-у — викаше задъхано Фе.

Нито се обаждаше някой, нито дохождаше.

— А-у, а-у, а-у…

Помъчи се и Мар:

— Ало… ало… ало… Генералният щаб!

Той дълго викаше като хала. Напразно! Всички генерали бяха на бала.

Изморен, Мар се наведе към Фе:

— Ваше височество, нещо се е заплело в царството!

— Щом се е заплело — каза Фе, — заповядвам: от днес нататък никой да не плете на кука!