Йордан Милев
Бял облак в синия вир (1) (Приказна повест)

Към малките читатели и бабините слушатели

Имаше едно момченце и едно момиченце — братче и сестриче. Щом се усмихнеха, лицата им грееха, по-светли от слънцето, а когато тичаха по пътя, вятърът не можеше да ги настигне.

— Колко им е леко на сърцето! — духаше той. — Пораснат ли, планини ще преминат, морета ще преплуват, пустини ще пребродят.

Зиме учеха, а щом дойдеше лятото, баща им казваше:

— Сладък е оня хляб, който си омесиш сам!

— Ние не знаем да месим! — отвръщаха те.

— Не е необходимо — поглеждаше той дяволито, — достатъчно е да го заслужите!

И ги изпращаше при дядо им на село.

Той носеше много доброта в сърцето си. Мустаците му бяха дълги два метра, а може би — и четири.

— Защо са толкова дълги? — питаше понякога момченцето.

— Забрави ли — усмихваше се старецът и засукваше ту единия, ту другия мустак, — имам две магарета в стадото. Когато не слушат — трябва ми нещо като…

— Като камшик!

— Точно така! Умник си ми ти.

— Дядо — сърдеше се момченцето, — ти се шегуваш с нас. Не сме толкова малки.

През един ден от седмицата, обикновено в събота, сваляше своя дундест калпак и казваше:

— Мои сладки унучета, днес имам много важна работа.

— Каква? — бързаха да попитат те.

— Да си реша мустаците… Не може един добър дядо да плаши децата с рунтавите си мустаци.

— Ех, пък и ти, дядо! Ние не се страхуваме.

Дядото слагаше в шарената пастирска торба бяла житена пита, топла и дъхава; до нея — бучка сирене, тежка от сладост, току-що извадена от качето; а най-отгоре една много, много стара книга — някога я получи от дядо си, а дядо му я имал от своя дядо. Умни работи се разказваха в нея.

Той ги изпращаше до портата и дълго стоеше там, докато се изгубеха със стадото из ливадите край реката. По радостния лай на Шаро разбираше, че са щастливи: слънце, игри, гнезда по дърветата — всичко беше тяхно.

Единствен щъркелът, стар къщовник по тези места, прелиташе неспокойно от бряг на бряг. Кучешкият лай плашеше жабите.

От торбата най-напред изчезваше сиренето и половината пита. Изяждаха се и всички други лакомства, сложени в нея. Тогава момченцето вземаше книгата и я отваряше. До него сядаше сестричето.

И братчето четеше, четеше… И още много дни щеше да чете, ако в един съботен ден слънцето изведнъж не изчезна. Шаро замлъкна. А над синия вир наблизо се надвеси сянка — нежна и бяла.

— Батко, какво е това? — попита момиченцето и се сгуши още по-близо до старата книга.

— Не виждаш ли… Един облак, благ по характер и бистър по душа.

— Батко, страх ме е!

— Никакъв батко… — разсърди се той. — Казваш, че от мустаците на дядо не те е страх, а сега се уплаши от някакъв облак.

След това братчето каза:

— Когато те огрее бяла облачна светлина — чети!

Той взе своята любима книга. И зачете дълго и сладко. Ето едно нещо, което можете да направите и вие.

Само седнете край синия вир. Ще слезе белият облак и ще видите какви удивителни работи ще се случат.