Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (9)

1

На панихидата на седмия ден, отслужена от дон Клементе Нигра в църквата „Света Тереза“, с кораб^[1], обвит в прозрачна синкава утринна светлина, извисила се на брега като ладия, готова да потегли в открито море, загрижеността и съчувствието, изразени шепнешком, се отнасяха за дона Флор, коленичила с молитвеник в ръце на първия ред пред олтара, цялата в черно, с прикриващ косите и сълзите й дантелен шал, зает от дона Норма. Но в шушуканията си я съжаляваха не че е загубила съпруга си, а че го е притежавала. Коленичила на банката, дона Флор не чуваше нищо; като че ли нямаше никой в светилището — само тя, отецът и отсъствието на Вадиньо.

Мърморене на богомолки, на стари църковни мишки, на заклети врагове на красотата и смеха заядливо се издигаше нагоре заедно с тамяна:

— Не струваше и пукнат петак, мошеникът.

— Ако не беше такава светица, вместо панихида трябваше да вдигне празник. С танци и всичко останало…

— За нея това беше освобождение…

На олтара, молейки се за душата на Вадиньо, дон Клементе, изтощен от безсънните нощи над антични книги, чувстваше във въздуха на току-що пропукалата се утрин нещо нередно, коварен полъх, сякаш някакъв демон, Луцифер или ешу, по-вероятно ешу, се разхожда из помещението. Защо не оставяха Вадиньо на мира, защо не му даваха да си почине? Добре го познаваше дон Клементе: Вадиньо обичаше да идва на приказки в двора на църквата, сядаше на зида и разправяше случки, невинаги най-подходящи за това свято място, но изслушвани с внимание от отеца, любопитен и одобряващ всеки житейски опит.

В коридора между централното помещение и сакристията имаше нещо като олтар с ангел, издялан от дърво, скулптура на неизвестен автор може би от XVII век, а ваятелят като че бе имал Вадиньо за модел: същата невинна и безсрамна физиономия, същата дързост, същата нежност. Беше коленичил пред Света Клара и протягаше към нея ръце. Веднъж дон Клементе заведе Вадиньо да види олтара и ангела, искаше да разбере дали бохемът ще долови приликата. Щом видя скулптурата, Вадиньо прихна да се смее.

— Защо се смееш така? — запита го отецът.

— Господ да ми прости, отче… Но сякаш ангелът е яхнал светицата.

— Как? Какви са тези думи, Вадиньо?

— Простете, дон Клементе, но физиономията на ангела е като на жиголо… Даже не прилича на ангел… Вижте му очите… очи на женкар…

Като се обърна с вдигнати ръце, за да даде благословията си, отецът видя мърморещите богомолки, царящия смут, лукавството — ах, смрадливи и вкиснали се девици, нещастни и долни стари моми, предвождани от дона Розилда! „Господ да им прости, неизмерима е неговата добрина!“

— Горкичката, изстрада с него. Сроди се с дявола…

— Защото си го търсеше. Не че не съм я съветвала… Ако не беше толкова дръпната, ако ме беше послушала… Направих каквото можах…

Така нареждаше дона Розилда, майката на дона Флор, родена за мащеха, стараейки се смело да защити това си призвание.

— Ама на нея муха й беше влязла в главата, полудяла беше, господ да ми прости, не искаше да слуша, разбунтува се… И се намери коя да я подкрепи и къща, където да се укрие…

Каза го, погледна към мястото, където се молеше коленичила сестра й, дона Лита. И добави:

— Да правиш панихида за такъв пройдоха, е все едно да си хвърляш парите на вятъра, да пълниш джоба на попа…

Дон Клементе взе кадилницата и окади с тамян вонящия дъх на демона, лъхащ от устата на богомолците. Слезе от олтара, спря се пред дона Флор, сложи ласкаво ръка на рамото й и каза така, че да бъде чут от ужасния хор на старите пепелянки:

— Даже безпътните ангели намират място до бога в безсмъртието си.

— Ангел… Моля ви се… Изчадие адово… — изръмжа дона Розилда.

Дон Клементе, малко поприведен, прекоси църквата към сакристията. В коридора се спря да погледа онази странна статуя, в която неизвестният скулптор бе вложил едновременно и нежност, и цинизъм. От какви чувства се е ръководил, какво послание е искал да остави? Разяждан от човешки страсти, ангелът поглъщаше с похотливи очи бедната светица. Очи на женкар, както се бе изразил цветисто Вадиньо, непристойна усмивка, нагло лице. Също като Вадиньо, приликата беше невероятна. Не прекали ли той, дон Клементе, като сложи прибързано Вадиньо до бога в неговото безсмъртие?

Приближи се до прозореца, изсечен в камъка, и погледна към двора на църквата. Там Вадиньо обичаше да сяда на зида, а в краката му оставаше морето, набраздено от гемии. Вадиньо казваше:

— Отче, ако господ наистина искаше да покаже какво може, щеше да направи така, че 17 да излезе дванадесет пъти подред. Ето това е истинско чудо. Тогава щях да напълня цялата тази църква с цветя…

— Господ не играе комар, сине мой…

— Тогава, отче, той не знае кое е хубаво и кое лошо. Мъката да гледаш как топчето се върти, върти в рулетката, а рискуваш последния си жетон и сърцето ти ще се пръсне…

И прибавяше с поверителен тон, споделяйки тайната, която си беше само негова и на свещеника:

— Как няма да знае господ, отче?

На двора дона Розилда извисяваше клас:

— Пари, хвърлени на вятъра… Никаква панихида не може да го спаси, нещастника. Господ е справедлив!

Дона Флор, с измъчено лице, прикрито от шала, се появи в дъното, подкрепяна от дона Жиза и дона Норма. В синята светлина на утринта църквата приличаше на плуващ каменен кораб.