Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (83)

26

Всеки ден ставаше все по-блед и отпаднал. Дона Флор се навеждаше над лицето му:

— Какво ти е, Вадиньо, любов моя?

— Уморен съм…

Гласът му бе хриптящ, очите мътни, ръцете отпуснати. Според дона Флор това се дължеше на нередовния живот — нямаше човек, способен да издържи на такова огромно и постоянно натоварване.

Миналия път му се случи изведнъж: когато всички смятаха, че е здрав и силен, пълен с енергия и живот, Вадиньо се спомина сред най-голямото оживление на карнавала, облечен като баиянка. Изведнъж падна като подкосен, и край. Толкова млад, млад и красив, горд и весел, а сърцето му износено — свършен човек. Дона Флор беше дошла, проправяйки си път между маскираните, подкрепяна от дона Норма и дона Жиза, намери го мъртъв, усмихнат в смъртта си. До него — застанал на почетна стража — Карлиньос Маскареняс, облечен като циганин, умълчал се с кавакиньото в ръка. На площада, сред бляскавите пъстри украси — траур.

Но сега смъртта настъпваше ден след ден, смърт или нещо друго. Първо пребледня, стопи се, после стана лек и прозрачен. Да, почти прозрачен. Не със слабостта на болните — нищо не го болеше, нямаше дори температура. Просто взе да линее, стана безплътен, чезнеше.

В началото дона Флор не обърна внимание; тъй като Вадиньо си го биваше за шеги и номера, мислеше, че може би й подготвя нещо ново, за да се надсмее над страха й. Вадиньо не загуби старите си навици, остана си същият веселяк като преди, шегуваше се с всичко и се забавляваше за сметка на останалите. Точно това каза и дона Розилда, обзета от паника: майтапчия.

Старата се появи изведнъж, с огромните куфари, вещаещи дълъг престой. Доктор Теодоро преглътна удара и какъвто си беше вежлив, прие любезно тъщата — „винаги си добре дошла, къщата е и твоя“. С течение на годините лошотията на дона Розилда се бе засилила — истинска отрова. Още с пристигането си разтръби по цялата улица:

— Брат ти е едно леке. Жена му го командва, а той лапа мухите. Дойдох, за да остана тук.

„Господи, дай ми търпение…“ — помоли се дона Флор, а доктор Теодоро изгуби всякаква надежда. От тази ужасна заплаха, „дойдох, за да остана“, имаше само два изхода: или да отрови проклетницата, а за такова нещо не му стигаше смелост, или да стане някакво чудо, но времето на чудесата беше минало отдавна. Грешка на доктора, както вече знаем, и той скоро се увери в това.

Нямаше и двадесет и четири часа от пристигането на дона Розилда, и тя вече тичаше да хване парахода за Назарет, като че ли адът я следваше по петите. И не само адът, ами самият Луцифер, сатаната или Велзевул, името няма значение: дяволът, най-лошият от всички, онзи, който някога беше съпруг на дъщеря й. Дърпаше я за косата, после я събори и цял ден й шепна най-долни мръсотии в ушите, заплаши я, че ще я набие и ще я рита по задника, направи й недостойни предложения.

— Тази къща е населена с духове! Повече не стъпвам тук… — заяви тя, прибирайки куфарите си.

„Чудото стана, има още чудеса по света…“ — помисли си скромно докторът, смятайки, че не заслужава такава милост и чест.

— Онзи мръсник искаше да ме убие… — довърши мисълта му дона Розилда и бързо се понесе по улицата.

— Мръднала е… — реши доктор Теодоро с облекчение.

Дона Флор се усмихна, съгласна с доктора, единодушна с гнева му, намигайки в отговор на Вадиньо. Онзи се изсмя от вратата, но вече губеше сили.

Вадиньо ставаше все по-блед, почти въздушен и в един момент дона Флор можеше да вижда през него.

— Ох, любов моя, ти се превръщаш в нищо…

Дона Флор за пръв път почувства Вадиньо безсилен, объркан, загубен. Къде бяха обичайният му плам и увереност?

— Не знам, моето момиче… Отнасят ме… Колкото и да не ми се иска да си ходя. Дали не ме желаеш повече? Само ти можеш да ме отпратиш. Докато ме искаш и ме желаеш, докато мислиш за мен, ще съм жив и ще съм тук. Флор, какво си направила?

Дона Флор си спомни за ебо. Ненапразно Дионизия я предупреди. Вината беше изцяло нейна, защото прибягна до ориша и ги помоли да върнат Вадиньо към смъртта:

— Това е от магията…

— Магията? — Гласът му едва се чуваше.

Разправи му всичко, припомняйки си съботния следобед, когато вече бе в ръцете на Вадиньо, а честта й бе спасена от Дионизия Ошоси. Отчаяна, тя я беше помолила за магията. Бабалао Диди се зае с работата, точно Диди, неговата магия имаше власт над Вадиньо.

— Защо го направи, Флор, мое загубено цвете, защо?

— За да спася честта си…

Станалото беше станало. И въпреки това силата на Вадиньовото желание се наложи за известно време над магията. Дона Флор искаше да спре заклинанието, но жертвената кръв вече беше изтекла.

„Ах, ти ме пращаш да си вървя обратно, нямам друг изход! Силата ми е в твоето желание, тялото ми е твоят копнеж, животът ми е твоята дума, ако не ме искаш, няма ме. Сбогом, Флор, връзват ме с мокан, всичко се свърши.“

Изчезна от погледа й, като се разтвори в нищото.