Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (75)

18

Тъжен дъждовен съботен следобед. Толкова трудно е да си сама с тъгата си. Дона Флор все не успяваше да го постигне.

С чадър и мушама, доктор Теодоро отиде на репетиция в дома на доктор Венсеслау. Дона Флор се извини: болеше я главата и не й беше до светски разговори. Още по-малко й се ходеше на репетицията. Това естествено не му го каза; напротив, съжали, че не може да чуе още веднъж новата композиция на маестро Аженор Гомес, толкова й харесваше бавният валс, посветен на дона Жиза, с която музикантът се беше сприятелил: „Въздишки по лунната Мисисипи“.

Впрочем дона Жиза беше минала преди малко да покани дона Флор на едно представление на капоейра в пустеещите места към Амаралина: тази чужденка все измисляше по нещо ново. Как да приеме, след като не отиде на репетицията, отпусната и в лошо настроение? Същото бе отговорила на доктор Ивес и на дона Емина, верни на съботните прожекции, почти винаги в едно и също кино. Дона Норма също бе пожелала да я вземе със себе си.

— Ела да поиграем на биска, играта не пречи да си говорим.

— Благодаря, Норминя. Ако бях в настроение, щях да отида с Теодоро. Оставих го сам…

Дона Норма се съгласи:

— Видях го, като отиваше към трамвая. Беше увесил нос като на погребение. Този твой мъж те обожава, Флор.

Лошо беше, че не го придружи на репетицията: мъжът й искаше твърде малко в замяна на толкова любов и всеотдайност. Докато другият… Не й се щеше даже и да мисли за онзи мръсник… Защо сърцата на хората са толкова противоречиви? Защо иска в крайна сметка да остане сама? Най-голямата радост за доктор Теодоро беше да свири на фагот, а дона Флор да присъства на репетицията, да го слуша и вдъхновява. А тя остана, надявайки се, че другият ще дойде, отделил се, макар и за малко от вечната си игра.

Може би, за да му каже цялата истина, да го прати да си върви и да скъса всякакви отношения с него? Така ли беше наистина? Тази истина или другата: „Вземи ме, Вадиньо, вземи ме цялата, не мога повече да чакам“. Коя от двете истини щеше да му каже? В тази битка между материята и духа тя беше само едно нещастно отчаяно същество.

От съседната къща долиташе любовната песен на Марилда. Почти сгодена, младата студентка по педагогика и звезда от Радиото не бе получила още официално предложение, защото кандидатът, един богат какаов плантатор, пълен с предразсъдъци, искаше тя да напусне Радиото. Да пее само за него и за никой друг. На Марилда много й струва да се добере до микрофона и да покори с мелодичния си глас града. Защо да плаща толкова висока цена на годеника си? Разчитайки на дона Флор, дойде да иска съвет. Но дона Флор беше вече толкова объркана. Разкъсваше се на две — между честността и падението, между разума и копнежа.

Доктор Теодоро тръгна в дъжда, пазейки фагота в мушамата си — за него съществуваха само две свети неща на този свят: дона Флор и музиката. Заради жена си и фагота беше способен да жертва, ако е необходимо, и аптека, и доходи, и научни тези, и обществено положение. Истински пример за съпруг.

Другият беше мошеник, скитник и нищо повече. Дошъл с намерението да я обезчести за втори път, не направи нищо, за да я има, не пожертва нито минута от времето си. Така беше и първия път, нищо не й даде — само лъжи: „Чакай ме, връщам се веднага“ — и повече не се яви. Празни приказки.

А Марилда, коленичила пред дона Флор, питаше:

— Флорзиня, кажи ми, какво да правя? Песента е смисълът на живота ми, но майка казва, че е по-важно да имам дом, мъж и деца, че другото е детински каприз. Ти какво ще кажеш?

Какво можеше да каже дона Флор? „Върви си, проклетнико, остави ме на мира с честния ми съпруг“ или: „Вземи ме в прегръдките си, преодолей последната крепост, целувката ти ми е по-скъпа от всякакво щастие“, какво да му каже? Защо всички се раздвояват, защо трябва всеки да се разкъсва между две любови, защо в сърцето има едновременно две чувства, различни и противоречиви?

— Трябва да избереш или едното, или другото: кариерата или брака.

— Защо да избирам, не мога ли да се омъжа и да продължа да пея, след като го обичам и обичам да пея? Кажи, защо?

Защо, дона Флор? През отворения прозорец се чу гласът на годеника и Марилда хукна. Дона Флор я проследи с поглед: вятърът, развяващ косите й, промушващ се между краката й, беше Вадиньо.

— Вадиньо! С Марилда — не. Не позволявам!

Усмихнат, той седна в краката на дона Флор, където беше стояла Марилда, прегърна я и сложи глава в скута й.

— Остави ме на мира… — каза дона Флор сърдита.

— Защо си такава с мен, моето момиче? Винаги си сърдита.

На всичкото отгоре нахалникът питаше, като че ли не й беше казал: „Идвам веднага, чакай ме“. Безсънни нощи, горчиви дни, отчаяно чакане. Единствената вест, която дона Флор получи, беше новината за ощипванията по задника на Зулмира. И на всичкото отгоре пита.

— Ти нали каза, че не искаш да ме виждаш повече, не беше ли така? Отидох да се позабавлявам малко с Пеланши, да си умреш от смях…

— С Пеланши или със секретарката му?

— Ревнуваш ли? Така си и мислех: ще изчезна за няколко дена и тя ще се моли да се върна, луда е да ми се отдаде, не издържа повече…

— Кой ти каза? Не е вярно. Аз съм честна жена, махни си ръката оттам.

Ръцете и устните изгаряха кожата й, напредваха към последната крепост. Тялото й се отпускаше, чезнеше последната съпротива. Наричаше се честна и недостъпна, а в същото време му даваше устата си, без дори да потърси сметка за отсъствието му и закачките със Зулмира. Омаята я покоряваше, нямаше сили да се противопостави на Вадиньо и да защити последната си чест. Ах! Ако поне имаше от кого да иска помощ! Вадиньо бързаше да се върне при играта: „Хайде в леглото, моето момиче“. Тя се изправи в прегръдките му, вече не издържаше — какво я интересуваха чест и съпруг? „Където искаш, любов моя.“

— Мога ли да вляза, кръстнице?

Дионизия Ошоси влизаше с думите:

— Какво ти става, кръстнице? Бледа си…

Сядайки отново, спасила се по чудо, дона Флор промърмори:

— Господ те изпрати, Дионизия. Само ти можеш да ми помогнеш. Седни до мен.

— Какво има, кръстнице? Цялата трепериш…

Дона Флор хвана ръката й:

— Дионизия, трябва някой да направи нещо и да ме освободи от Вадиньо, да го прати да си върви и да не ме мъчи повече, защото от известно време се терзая и не съм вече същата, не знам какво върша, нямам повече сили.

— Покойникът ли, кръстнице?

— Направи така, че да се върне в покоя си, защото вече не знам какво ще стане… Не знам как да ти го кажа… Непрекъснато ме иска, даже сега, когато ти пристигна, ме искаше и аз почти се съгласих… Ако продължава, ще му се отдам…

Дионизия сложи ръка на устата си, за да не извика.

— Ах, кръстнице, бягай бързо, трябва нещо да се направи. Ще говоря веднага с татко Диди, за щастие знам къде е сега. Когато егун споходи някого, не е шега работа. Господи…

— Диди? — Дона Флор изведнъж си спомни за слабия негър на пазара на цветята, който й даде мокан за гроба на Вадиньо. — Бързай; ако някой може да ме спаси, това е само той. Иначе съм загубена, ще стане някое нещастие.

— Тичам…

Дионизия тръгна, защитена от гердана на Ошоси; не беше достатъчно силна, за да уплаши егун, но имаше голямото желание да спаси живота на кръстницата си: какво друго нещастие можеше да се случи, освен да умре? Бързай, Дионизия, бързай, по най-затънтените и тесни улички до вратите на царството на Ифа: там на кръстопътя ще срещнеш магьосника с неговите тайнства.

— Татко — каза тя и целуна ръката му, — умрелият иска да отведе кръстницата ми, спаси я, вържи егун за неговата смърт. — И му разказа това, което знаеше.

В този момент, мокър до кости, доктор Теодоро се връщаше. Репетицията не се състоя поради дъжда. Глътна чашка ликьор да не настине, облече си горнището на пижамата и като взе фагота, изпълни пред дона Флор избрани мелодии от репертоара си. Слушайки го, дона Флор се посъвзе от страха и тъгата, от отвращението към самата себе си. „Няма от какво да се притесняваш, Теодоро, аз те обичам и съм само твоя, днес е събота, с право на повторение, утре и завинаги. В ничие сърце не може да има две любови, ще изтръгна едната и ето ме тук, отново цяла и твоя, честна съпруга, Теодоро.“

На другия край на Баия пламна огън и в него магьосникът направи заклинания, а Дионизия Ошоси се помоли. Тогава дъждът се превърна в буря, гръмотевицата изтрещя, светлините загаснаха, морето яростно се надигна и ориша, яхнали светкавици, се явиха един след друг на повикването на Асоба. Всички казаха „да“, единствено Ешу каза „не“.