Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (73)

16

В часа на победата професор Масимо Салес не се надуваше; напротив, скромно приписваше успеха си на старата поговорка и доказана формула: „Който зло мисли, от зло си изпаща“. Умен, но не надут — истински хуманист.

И повече да не го занимават с приказки за онзи свят и за магии. Достатъчно е да се подправи рулетката, за да се превърне магията в най-обикновена измама; оставаше само да се разбере кой е шефът на шайката и да се уредят сметките. Непричастен към заговора, Лоуренсо Мао де Вака пускаше топчето на рулетката. Предишната вечер падаше само на 17, а тази вечер нито веднъж.

Лицето на Пеланши Моулас се поотпусна. Страхуваше се единствено от свръхестественото и от нищо друго. Но каква бе тази тайнствена сила, неспособна да се наложи над подправянето на рулетката? Масимо разкри измамата, а Пеланши с дългата си и влиятелна ръка щеше да достигне виновника, да го накара да плати с лихва чуждите пари, смелостта, нахалството и най-вече часовете на слабост, на страх и паника, стегнали сърцето му. Обкръжен от Зулмира и Домингос Пропалато, отново в мир със света, Пеланши се усмихваше на играчите: нямаше по-любезна и нежна усмивка.

Междувременно Мирандао спеше пиян в публичния дом на Карла, в пищния и дискретен розов будоар. Предишната вечер, когато явно обърканият Пеланши Моулас нареди да се спре играта, Лоуренсо Мае де Вака, крупието, и Домингос Пропалато не бяха единствените, почувствали се най-после освободени от неразгадаемия кошмар. Мирандао, заринат от жетони, се успокои — толкова глупаво и страшно беше всичко.

Докато рулетката все си пееше, Мирандао се намираше между еуфорията и ужаса. Еуфория, дължаща се на прекомерния късмет, и ужас, породен от безкрайното продължаване на този дяволски късмет. Вечерта бентовете на Фортуна се бяха отприщили и на Мирандао принадлежаха всички жетони в казината. Но наистина ли беше негов късметът?

Всичко бе много съмнително и странно: гласът на Вадиньо звучеше в ухото му от сутринта, по време на обеда и по улицата. Посещението при дона Флор, неясните думи, гласът на починалия, сякаш Вадиньо също присъстваше на разговора. После — магията с жетоните: падаха на 17, а ги хвърляше на 3 и 32. Посред играта Мирандао се заинати и реши да заложи все пак на любимите си числа. Но жетоните отидоха пак на 17 и никой не разбра как стана това. В крайна сметка какво беше Мирандао? Играч или играчка в ръцете на съдбата?

Излизайки от „Паласе“, надут като милионер и със свито сърце, той се отправи към публичния дом на Карла — място, отговарящо на изискванията за подобни чествания, а в моменти на страдание — уютен дом. Сподели паричната си драма с дебелата италианка (като я упълномощи, разбира се, да похарчи за празненството всичко необходимо, без да се цигани). Опасяваше се от прекалени женски ласки или внезапна проява на привързаност от страна на многобройните му приятели, когато се просне пиян. Тази нощ Мирандао бе решил да се насмуче както никога в живота си и да удави в пиянство цялата тази мистерия.

Празненството, ръководено от дебелата Карла, продължи до сутринта и най-издръжливите като Робато-син, Аурео Контрейрас (винаги с цвете на ревера) и журналиста Жоао Батиста ядоха на следващия ден чудесна фейжоада с ракия и вино, което ги довърши. Едва след този маратон Мирандао падна безчувствен и момичетата го отнесоха като мъртвец. Съблякоха го и го измиха, после го напарфюмираха и го проснаха да спи в будоара, целият в розов сатен, който се даваше на почетни посетители.

Мирандао и някои по-чувствителни гости — като вече споменатата Амезина, Аме — от името на баща й Америко, и Зина — от майка й Розина — почувстваха в помещението някаква неудържима сила, която ръководеше тържеството. Как иначе да се обясни номерът, изпълнен от дебелата Карла — величественият и чудовищен танц на „седемте воала“?

Самият Масимо Салес, въпреки че беше скептик и реалист, свободомислещ, имаше чувството, че е наблюдаван, когато онзи следобед в игралната зала (подпомаган единствено от Домингос Пропалато, млечен брат на Пеланши) изпълняваше ловко и с умението на артист трудната задача да подправи рулетката. От време на време чувството толкова се засилваше, че трябваше да спира работа и да оглежда салона, търсейки с поглед невидимия свидетел.

Около полунощ, когато залаганията достигнаха върха, капнал от умора и преливане, Мирандао пак чу гласа от предишната вечер. В началото неясен, после същият като на Вадиньо, гласът заповядваше да се върне при рулетката незабавно: в „Паласе“, бързо, да заложи на 17. На 17 и само на 17. Бързо!

Като отвори очи, Мирандао видя, че е сам със сенките на нощта и с гласа. Свит в чаршафите, умрял от страх, запуши уши с възглавницата, не искаше да чува. Предишната вечер, когато пируваха, Анакреон го попита: „И ти ли чу гласа на Вадиньо да ти шепне? Приятелю, тук няма това-онова. Въпреки че е умрял, той не ни забравя“.

Мирандао не искаше да чува, но чуваше, чуваше ясно: бяха го омотали, омагьосали, само егун можеше да е това. Трябваше да отиде колкото се може по-скоро на кандомбле на Светата дева, да се помоли и да принесе в жертва на ориша един петел, а може би и козел.

Но гласът продължаваше да го подканя почти заплашително. Мирандао не видя друг по-достоен изход, освен да се разкрещи за помощ, вдигайки на крак целия публичен дом. Добрата Карла се извини на височайшия си клиент, адвоката, дошъл късно, и отиде да види какво става с уплашения гост. Когато тя го прегърна и притисна до гърдите си, Мирандао се закле в майка си и в щастието на децата си, че никога вече няма да играе, никога в живота си. Нямаше човешка (или нечовешка) сила, която да го накара отново да се докосне до жетоните.