Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (72)

15

Неразумен и нагъл! Вадиньо не се беше променил през годините на отсъствието си.

— През нощта ще се върна. Чакай ме…

Като че ли дона Флор беше последната уличница, разпусната до такава степен, че да се отдаде на тоя безсрамник пред заспалия си мъж. А доктор Теодоро спеше своя праведен сън в желязното легло, отпуснал величественото си тяло, дишайки равномерно, като че ли хъркаше в ритъма на фагота.

Дона Флор погледна благородното лице на мъжа си и почувства прилив на нежност: нямаше по-добър мъж и по-идеален съпруг. Дона Флор реши да скъса един път завинаги с това непристойно увлечение, неотговарящо на положението й на честна жена.

По-добре щеше да е, ако чака в хола, а и по-сигурно: нямаше да рискува да попадне в ръцете на Вадиньо в стаята, където спеше другият й съпруг (добрият и честният). Робиня на чувствата си и на презряната материя, дона Флор се страхуваше да не се отпусне и отдаде. Волята вече не й се подчиняваше, усещаше, че се замайва и цялата й почтеност се стопяваше в ръцете на съблазнителя. Не беше вече господарка на тялото си, непокорната материя не се подчиняваше на духа й, а на желанието на Вадиньо.

Вярно, че още не беше му се отдала, може би защото напоследък Вадиньо почти не се вестяваше, посветен отново на хазарта и на лекия живот.

И така — тази нощ. Беше категоричен и рязък: „Чакай ме, чакай ме непременно, ще те потърся в леглото“. Дори не я уважаваше — обещаваше, че ще дойде, и се отплесваше в играта. Като че ли беше в публичен дом. Дона Флор се разхождаше из хола, поглеждаше през прозореца, броеше минутите.

Толкова клетви за любов, страстни и лъжливи думи. Дона Флор го чака, а той да не може да пожертва за нея нито една игра. Може би щеше да дойде след последното завъртане.

Но играта не свърши. Дона Флор познаваше всички разписания и подробности около казината, това чакане беше продължило години. Къде ходеше той, какво го задържаше, с какво беше заменил обещанието, дадено на дона Флор? „Вадиньо, защо се подиграваш с моите чувства, защо не идваш, след като обеща, че ще дойдеш и аз те очаквам, презряла сама себе си? Какво ме интересуват часът, почтеността, щастливият дом, достойният съпруг? Интересува ме само твоето присъствие, защо ме караш да страдам?“

Сутринта по време на уроците дона Флор беше толкова нервна и разсеяна, че почти обърка приготвянето на ориза. В дъното на стаята се чуваше как Зулмира Симоес Фагундес разправя възбудена:

— Момичета, страшна работа, спомняте ли си онзи ден, когато нещо тук ме погали по гърдите? Тази история продължава…

Ученичките се струпаха възбудени:

— Какво? Как? Разправяй…

— Снощи бях в „Паласе“…

— Ти не пропускаш вечер…

— Това ми е работата…

— Да можех и аз да имам такава работа…

— Казвай, Зулмира…

— И така, снощи бях в „Паласе“ с шефа и нещо стана с рулетката, падаше се само 17…

Дона Флор я слушаше замислена.

— Когато нещата се объркаха съвсем, почувствах онова невидимото да ме пипа по гърдите и после… — понижи глас — ощипа ме отзад…

— Призракът ли те ощипа? Не думай… — усъмни се една госпожа с увиснал задник, която не вярваше много на разни мистерии.

Понеже не искаше да мине за лъжкиня, Зулмира вдигна полата си и показа бедрото, на което можеха да завидят и най-стройните й колежки. Макар и избледнял, белегът от пръстите на Вадиньо си личеше. Дона Флор напусна стаята мълчаливо.

Дона Флор го очаква натъжена през целия ден. Вадиньо не дойде. Нито на следващата вечер. Всичката му страст беше чиста лъжа, любовта му — фалш и лицемерие. Дона Флор го чака, а той или играе на комар, или се вре под полите на Зулмира. Безотговорен, нечестен, безсърдечен.