Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (7)

5

На другия ден в десет сутринта погребалното шествие потегли с много придружители. В онази понеделнишка сутрин на карнавала нямаше нито блок, нито раншо, които можеха да се сравнят по значимост с погребението на Вадиньо. Изобщо не можеха.

— Гледай… виж поне от прозореца… — каза дона Норма на Зе Сампайо, след като се отказа да го завлече на гробищата. — Гледай какво значи погребение на човек, който умееше да създава връзки, не беше дивак като тебе… беше мошеник, комарджия, непоправим маниак и все пак, гледай… Колко хора, и то добри хора… При това по време на карнавала… Ти, Сампайо, когато умреш, няма да има кой да ти носи ковчега…

Зе Сампайо нито отговори, нито погледна през прозореца. Облечен в стара пижама, в леглото, с вестниците от предишния ден, само тихо простена и си тикна палеца в устата. Той беше един мним болен, изпитваше невероятен страх от смъртта, ужас от посещения, болници, бдения и погребения и в момента се намираше на прага на инфаркта. Така се чувстваше още от предния ден, след като жена му каза, че сърцето на Вадиньо изведнъж спряло. Прекара нощта в очакване да му се пръснат вените, въртеше се в леглото облян в студена пот и притискаше с ръка лявата си гръд.

Докато покриваше буйните си кестеняви коси с подходящ за случая черен шал, дона Норма допълни безмилостно:

— Ако на моето погребение няма поне петстотин души, ще смятам, че съм се провалила в живота. От петстотин нагоре…

Изхождайки от този принцип, Вадиньо би трябвало да изглежда наистина победител. Ами че половин Баия беше дошла на неговото погребение и даже черният Паранатуа Вентура беше зарязал мрачния си бордей и беше там, в белия си костюм, блестящ от спермацет^[1], с черна вратовръзка и черна лента на ръкава, с червени рози в ръка. Приготвяше се да хване едната дръжка на ковчега и след като поднесе съболезнованията си на дона Флор, резюмира мисълта на всички в най-кратката и красива погребална реч за Вадиньо:

— Страшен беше!

Интервал

Кратко съобщение (привидно ненужно) за полемиката около авторството на циркулиращата от будка на будка анонимна поема, в която поетът оплаква смъртта на Валдиньо, като въз основа на конкретни доказателства в крайна сметка се разкрива истинската самоличност на незнайния трубадур

(Декламира неподражаемият Робато Фильо)

Не, с течение на времето това положително няма да се превърне в неразгадаема литературна тайна, в още една тъмна загадка на световната култура, която да занимава векове по-късно университети и учени, биографи, философи и критици, да се превръща в предмет на проучвания, съобщения, предоставяни на стипендианти, институти, ръководители на катедри, истерици и най-различни хитреци, търсещи лесно и охолно съществуване. Няма да е случай като Шекспировия, ще си остане само едно незначително съмнение, колкото е незначителна и темата, послужила за вдъхновение: смъртта на Вадиньо.

В литературните среди на Салвадор се повдигна един въпрос и около него тръгна полемиката: кой от поетите в града е съчинил и разпространил „Елегия за окончателната смърт на Валдомиро дос Сантос Гимараес, Вадиньо — за курви и приятели“? Споровете бързо се разраснаха, не закъсняха да се изострят, да станат причини за вражди, епиграми и дори плесници. Имаше дебати и сръдни, съмнения и оборвания, твърдения и пазарлъци, псувни и шамари по масите в баровете, където висяха по цели нощи и пиеха ледена бира млади таланти (развенчаващи и отричащи литературата и изкуствата, предхождали появата на това ново и крайно поколение) и упорити закостенели драскачи, устояващи на всички новости, с игрословиците, епиграмите и тържествените думи; като си показваха — голобради литературни гении и писатели, нуждаещи се от бръснене — с една и съща мрачна решимост своите последни произведения в проза и стих, всяко едно поотделно и всички заедно предопределени да направят революция в бразилската литература, ако господ пожелае.

Независимо че се ограничи в рамките на щат Баия (на щата, не само на столицата, защото спорът се отрази и в общини на какаовите области), в хрониките на Академията на науките в Илеус се пазят достоверни сведения за една литературна вечер, посветена на изучаването на случая. Независимо че той не намери място в притурките на списанията и се ограничи в устни спорове, независимо от всичко това куриозният и понякога изострен спор заслужава внимание и интерес, щом става дума за историята на дона Флор и нейните двама съпрузи, в която Вадиньо е главен герой, поставен на преден план.

Герой? Или може би злодей, злосторник, отговорен за страданията на дона Флор, тази всеотдайна и вярна съпруга? Това вече е друг въпрос, който няма нищо общо с литературния, занимаващ поети и писатели, и който е може би по-труден и тежък за разрешаване и ще стане на вас да му дадете отговор, ако упоритото търпение ви доведе до края на тези скромни страници.

В елегията, да, без съмнение, Вадиньо беше неоспоримият герой: „Друг никога не ще достигне тъй близо до звездите, до заровете и до проститутките като този вълшебен палячо“, кънтяха стиховете в необуздани хвалебствия. И ако поемата — подобно на спора — не получи отзвук в литературните издания, то не бе паради липса на достойнства. Някой си Одорико Таварес, федерален поет, оглавяващ всички говорилни на щатските стихоплетци — между другото те до един бяха хванати изкъсо, понеже този деспот контролираше два вестника и една радиостанция, — след като прочете елегията, напечатана на машина, съжали:

— Жалко, че не може да се публикува…

— Ако не беше анонимна — отбеляза друг един поет, Карлос Едуардо.

Този Карлос Едуардо, който минаваше за красавец и познавач на антики, беше съдружник на Таварес в една малко тъмна сделка със стари икони. Най-отчаяните драскачи и най-пламенните млади гении, тези, които нямаха никаква надежда да отпечатат имената си в неделната притурка на Одорико, обвиняваха него и Карлос Едуардо в укриване на стари икони, измъквани от църквите чрез една специализирана шайка мошеници, ръководена от някакъв тип със съмнителна репутация, споменавания под сурдинка Марио Краво, приятел и другар на Вадиньо. Слаб и мустакат, хитрецът Краво се беше заровил сред части от автомобили, железни парчетии, счупени машини, като редеше и сглобяваше цялата тази бъркотия, придавайки й артистична стойност, възхваляван от двама поети и други познавачи, които единодушно признаваха това старо желязо за модерна скулптура и наричаха мизерника откритие и революционер новатор. Ето още един проблем, чието разискване не се вмества в тези страници — проблема за истинската стойност на маестро Краво. Ние няма да анализираме тук неговото творчество, ще прибавим само за информация, че по-късно критиката възвеличи неговия труд, между другото изучаван и от чуждестранни журналисти. По онова време обаче той беше начинаещ, още непризнат артист и ако имаше някакво име, дължеше го предимно на съмнителната си дейност в сакристиите и олтарите.

Самият Вадиньо, както се говори, е участвал, поради крайна нужда, в тайното нощно преселение на старинни предмети от църквата на Реконкаво, поход, организиран от еретика Марио Краво. Обирът на църквата даде повод за приказки, защото кражбата на „Свети Бенедикт“ се приписа на брат Агостино да Пиедаде и се вдигна голям шум. Днес ценната картина се намира в един музей на юг и ако се вярва на злите езици, по заслуга и милост на двамата по онова време не дотам преуспели служители на нежната муза и всеотдайната търговия.

Онази сутрин разговаряха в редакцията за светии и картини, когато Карлос Едуардо извади от джоба си копие от елегията и я подаде на поета Одорико.

Като съжаляваше, че не може да я публикува — „не че е анонимна, ще сложим някакъв псевдоним, ама псувните…“, Таварес повтори: „Жалко“ и препрочете на висок глас още един стих:

В траур са комарджиите и негърките на Баия.

Запита приятеля си:

— Веднага откри автора, нали?

— Мислиш, че е негова? И на мен така ми се стори, ама…

— Всичко е ясно… Слушай: „Минутно мълчание по всички рулетки, по всички публични домове — наполовина спуснати знамена, задници, хълцащи в отчаяние“.

— Възможно е…

— Не само че е възможно. Сигурно е — засмя се той. — Мръсник…

Нямаше такава сигурност в литературните среди. Елегията се приписваше на различни поети, на известни стихоплетци или на млади начинаещи. Обявиха, че на Сосиженес Коща де Карвальо-син, на Алвес Рибейро, на Елио Симоес, на Еурико Алвес. Мнозина сочеха Робато като най-вероятен автор. Не я ли издекламира той с прочувствен и богато модулиращ глас?

С него си отиде зората, яхнала луната.

Не можеха да разберат как Робато би рецитирал стихове на друг — немного обичаен жест в техните среди; забравяха за щедрата душа на поета, за способността му да се възхищава и наслаждава на изкуството на другите.

Като начало на успеха на елегията и на полемиката, породена от нея, може да се смята веселата нощ в публичния дом на Карла, „дебелата Карла“, компетентна професионалистка, внесена от Италия, чиято култура надхвърляше рамките на занаята (в който впрочем беше „ексцелентна“ според Нестор Дуарте, гражданин, надарен с интелигентност, добър познавач, видял много свят), пишеща за „Д’Анунцио“, луда за няколко рими. „Романтична като крава“, така я окачествяваше мустакатият Краво, с когото тя си има работа известно време. Карла не можеше да живее без някоя драматична страст и се мъкнеше от бохем на бохем, въздишаща и стенеща, разкъсвана от ревност, с огромните си сини очи, гърди на примадона и заплашителни бедра. Вадиньо също й дължеше няколко ласки и дребни суми, въпреки че тя предпочиташе поетите и самата пишеше на „сладкия език на Данте с много плам^[2] и вдъхновение“, както казваше Робато.

Всеки четвъртък вечер Карла събираше един вид литературен салон в своите просторни помещения. Присъстваха поети и артисти, бохеми, няколко известни личности, като съдията Айроза, и момичетата от заведението, винаги готови да ръкопляскат на стиховете и да се смеят на вицовете. Поднасяха напитки и сладки.

Карла ръководеше соарето, отпусната на един диван, отрупан с възглавнички, облечена в гръцка туника или накичена със скъпоценни камъни, като атинянка или египтянка от Холивуд, сякаш излязла от опера. Поетите декламираха, разменяха духовити бележки, епиграми, подхвърляха си игри на думи, съдията произнасяше някоя аксиома, подготвена през седмицата с упорит труд. Връхната точка на сбирката настъпваше, когато домакинята, голямата Карла, се изправяше сред възглавниците с всичките си килограми бяла плът, покрита с фалшиви камъни, и с тъничък глас, екстравагантен за такава монументална жена, изказваше в сладникави стихове любовта си към последния избраник. Междувременно маестро Краво и други дебелокожи материалисти използваха полумрака в салона — убита светлина, за да може да се чуе и почувства по-добре поезията — и без никакво уважение към приповдигнатия дух на толкова изискани чувства се закачаха с момичетата, опитвайки се да получат безплатни ласки, подяждайки касата на заведението, мошениците му с мошеници.

Вечерите свършваха винаги с падение от поезията към мръсните вицове. Тогава блясваха Вадиньо, Жовани, Мирандао, Карлиньос Маскареняс и най-вече Лев, начинаещ архитект, син на емигранти, дълъг като жираф, неизчерпаем извор и добър разказвач. Имаше някакво непроизносимо руско име и момичетата го бяха кръстили Лев Сребърния език, може би заради вицовете. Може би.

На една от тези „елегантни срещи на интелигентността и чувствеността“ Робато декламира с треперещия си глас елегията за смъртта на Вадиньо, представяйки я с няколко прочувствени думи за починалия — приятел на всички посетители на „това приятно гнездо на любовта и поезията“. Спомена мимоходом, че авторът е предпочел „сянката на анонимността пред слънцето на известността и славата“. Той, Робато, получил копие от поемата от ръцете на един офицер, капитан Кризостомо, също сърдечен приятел на Вадиньо. Капитанът не могъл обаче да му даде по-точни сведения за личността на поета.

Мнозина приписваха стиховете на самия Робато, но пред неговото непрекъснато отричане да ги приеме започнаха да сочат за автор всеки пишещ поет в града, най-вече нощните птици и известните бохеми. Някои обаче изобщо не повярваха на отричането на Робато, приписвайки го на скромността му, и настояваха, че е той. Даже и днес има хора, които мислят, че строфите на елегията са негови.

Спорът се изостри до такава степен, че прехвърли границите на литературата и добрия тон и се изроди в конфликт с плесници, когато поетът Кловис Аморим, с език на пепелянка в уста, бълваща епиграми, смучещ постоянно воняща пура от Меркадо Модело, отряза на трубадура Ермес Климако всяка възможност да мине за автор на спорните стихове, тъй като му липсвали за това акъл и граматика.

— Да е Климако? Не говори глупости… Той ще се озори, докато снесе четиристишие в седем срички. Бездарник.

За нещастие точно в този момент в барчето влизаше поетът Климако с вечния си черен костюм, мушама и чадър, също вечни. Вдигна чадъра и избълва вбесен:

— Бездарна е на майка ти…

Налетяха един на друг с псувни и шамари, с явно предимство за Аморим, по-добър стихоплетец и физически по-як.

Интересно е и заслужава да се спомене случилото се с един друг автор на две незначителни стихосбирки, на когото някои по-неосведомени приписаха елегията. Отначало той отрече категорично, после, тъй като настояваха, престана да отрича упорито и накрая реагираше толкова объркано и срамежливо, че отричането приличаше на недодялано потвърждение.

„Той е, няма съмнение“ — казваха, като го гледаха как мачка пръсти, навежда поглед и шепне:

— Че приличат на мои, това е вярно. Но не са…

Винаги отричаше, но никога не допусна да припишат на друг спорните строфи. А когато го правеха, се впрягаше да докаже несъстоятелността на подобно твърдение. И ако някой по-упорит настояваше да докаже, мърмореше, убедителен и тайнствен:

— На мен ли ще ми кажеш?… Имам си причини да знам…

Когато елегията се декламираше, следеше внимателно рецитацията, поправяше, ако имаше сменена дума, ревнив и бдителен, като че ли произведението беше негово. По-късно, с разкриването на истинския автор, той се прости с чуждата слава. Моментално започна да говори какво ли не за елегията, отричайки всичките й достойнства и красота — „долна и мръсна поезия“.

След толкова много дискусии елегията си проправи път, четена и наизустявана, рецитирана по баровете рано сутрин, когато ракията отприщваше най-възвишените чувства. Рецитаторите сменяха прилагателни и глаголи, от време на време разместваха или изпускаха строфи. Но истинска или изопачена, удавена в ракия, захвърлена по пода на кабаретата, тя хвалеше и възвеличаваше Вадиньо.

Който и да я беше написал, отразяваше общите чувства на подземния свят, в който Вадиньо се бе движил от младини и в чийто символ се бе превърнал. Елегията беше връхната точка в хвалебствията към младия комарджия. Ако можеше да чуе думите на признание и тъга, Вадиньо не би повярвал. Приживе никога не му се беше случвало да е обект на славословия и превъзнасяния, обратно: върху му непрекъснато се сипеха съвети и упреци за лошия начин на живот и лошото поведение.

Между другото снизходителността към лошите му прояви, този показ на добри чувства, който го превърна в герой от стихотворение и почти легендарна фигура, не трая дълго. Една седмица след смъртта му нещата взеха да се връщат на старите си места, мнението на консервативните класи, отговорни за морала и почтеността, започна да се чува от устата на лели и съседки, опитващи се да се наложат над анархистичния и покваряващ панегирик, въздигнат от подривната утайка на публичните домове и казината в престъпния им опит да подкопаят нравите и властта.

Така се зароди нов вълнуващ проблем, като че не им стигаше този със стиховете. А що се отнася до него, бяха събрани доказателства за истинската самоличност на автора, най-накрая разкрита и завинаги вписана в златната книга на патриотичната литература.

Години след смъртта на Вадиньо, когато поетът Одорико получи своя екземпляр на „Мръсни елегии“ — един от трите, предоставени безплатно от поета, — чудесно луксозно издание в тираж от сто броя с автографи, илюстровано с ксилографии на Калазанс Нето, се обърна към Карлос Едуардо, връчвайки му ценната книга.

Двамата приятели се намираха в същата стая на редакцията, където в един отдавна отминал ден бяха чели и разисквали заедно елегията. Само че сега бяха понапълнели и уважавани господа — богати, много богати, притежатели на сбирки и недвижими имоти.

Одорико си спомни:

— Аз не ти ли казах тогава? Той беше. — И заключи със същата усмивка и същите думи: — Мръсник…

Карлос Едуардо също се засмя с вид на преуспял и спокоен човек и се възхити на първокласното издание. На корицата с букви, издълбани в дърво, личеше името на поета: Годофредо-син. Прелисти бавно книгата, питайки се (с известна завист): „Какви бяха тези улички и стръмни сокаци, какви тъмни пътечки на залеза, какви мрачни и вонящи пещери бяха заедно откроили и обичали великият поет и бедният пройдоха до такава степен, че между тях да разцъфти рядкото цвете на приятелството?“. Разсъждавайки бавно над тази загадка, Карлос Едуардо докосваше хартията, като че ли галеше женска плът, кой знае, може би черна като кадифето на нощта? Последната елегия от четирите, съставящи томчето, се посвещаваше на смъртта на Вадиньо, „синия жетон, забравен на килима“.

Така се разреши един проблем, както беше обещано. Друг един проблем обаче възниква и се налага и кой знае дали ще му се намери разрешение. Това се оставя на вашата схватливост — тайнствеността на Вадиньо.

Кой беше Вадиньо? Какво беше истинското му лице? Какви бяха точните му измерения? Огрени от слънцето или скрити в сянка бяха неговите мъжествени черти? Кой беше той — героят на елегията, възвеличаваният от Паранагуа Вентура, презираният мошеник, непоправимият просяк, лошият съпруг според единодушните с дона Флор съседи? Кой го познаваше по-добре и сега по-добре го оценяваше: жалостивите посетителки на службите в църквата „Света Тереза“ или непоправимите посетители на „Табарис“, „топчето, въртящо се в рулетката, картите и заровете, последното пристанище“?