Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (69)

12

„Кучешки ден, Печичо! Загубени сме!“ — повтори Пеланши Моулас, когато след Анакреон дойде редът на Мирандао.

От всички, принадлежащи към това поколение, Мирандао остана единствено все същият весел бохем, като че ли времето не течеше, прекарваше нощите си сред вълненията от хазарта.

Една сутрин, докато чистеше клетките на птичките си, Мирандао чу ясно посланието на Вадиньо: същата вечер, на рулетката в „Паласе“, на 17.

По-добър приятел Мирандао не беше имал, той и Вадиньо бяха неразделни, като близнаци. Името на Вадиньо не слизаше от устата му, спомените не го напущаха. Как да го забрави, като не беше имал друг такъв приятел?

Но в този ден беше различно. Споменът за Вадиньо придобиваше очертанията на присъствие, като че ли беше там при Мирандао и му помагаше.

Мирандао беше поканен на сарапател при черната Андреза. По пътя гласът повтори посланието, направи го и на масата, където върху бялата покривка ухаеха печеното и сосът с пипер. 17 беше щастливото число на Вадиньо, но никога не ощастливи Мирандао.

През тези три години, в памет на починалия си приятел, Мирандао рискува няколко пъти оскъдните си средства на 17, но винаги със загуба. И пак би го направил, ако Вадиньо пожелаеше — приятелят му заслужаваше много повече.

Но в тази неделна сутрин нямаше никакви средства, а от поканените при Андреза — къдравият Валдемар, Зука, един земеделец с неизплатена заплата, каменарят Руфино и майстор Пастиня — единствено Робато-син може би имаше малко пари да му даде назаем. Името на Вадиньо бе споменато и Робато издекламира с вдигната чаша бира одата на поета Годофредо, но колкото до пари, нямаше пукнат грош.

С пълен корем и лека душа (нямаше нищо по-хубаво от сарапател, за да си пречистиш душата в неделя), Мирандао обиколи напразно улиците в търсене на пари. Ако намереше достатъчно пари, можеше да загуби малко на 17. Числото му беше 3, но му харесваше и 32. Да играе на 17, беше истинско прахосничество и той го правеше, все едно че слага цветя на гроба на Вадиньо.

Но откъде да намери пари в неделя? Всички бяха я на кино, я на футбол, по улиците нямаше никой. Двама или трима приятели черногледци отказаха да подпомогнат късмета му.

Когато вече беше съвсем отчаян, спомни си за кръстницата, дона Флор. Никога не беше прибягвал до нея за нещо свързано с хазарта, единствено ако имаше нужда от пари за лекуване на децата и един път — за поправка на покрива, защото собственикът отказа да изпълни задълженията си.

— Вали вътре вкъщи? Върху децата? Ако питате мен, господин Мирандао, може да вали колкото си ще, върху когото и да е; може и стена да падне, покрив, комин, какво ме интересува? Моя ли е къщата? Изглежда, че повече е ваша, драги. От шест години не съм помирисвал парите ви…

А ако срещне доктор Теодоро? След новия брак Мирандао посети кръстницата само веднъж, не искаше да налага присъствието си на доктора, който сигурно нямаше да се зарадва да го види, толкова приличащ на Вадиньо, толкова приличащ на него — не външно, единият беше рус, другият мулат, а в поведението или както някои предпочитат да казват, в липсата на морал.

Онзи следобед обаче Мирандао нямаше друг изход: или да се обърне към кръстницата, или да се откаже от играта.

— Я виж кой се появи… — каза дона Жиза на дона Флор; двете бяха седнали на столове пред къщата.

„Господи, Мирандао…“ — помисли си дона Флор стресната, защото до кръстника крачеше ухилен и съвсем гол бившият покойник (беше зарязал ризата с голите жени).

Но Мирандао не го виждаше. Толкоз по-добре. След като поздрави дона Флор и дона Жиза, кръстникът се поинтересува за здравето на доктора.

— Добре е. Отиде на събрание на Фармацевтичното дружество.

— Не знаех, че си сама… — каза Вадиньо, но само дона Флор го чу и не му обърна внимание.

Дона Жиза поприказва още малко, извини се и скоро си тръгна под предлог, че има да поправя домашни по английски. Мирандао седна на свободния стол.

— Кръстнице, ще ме извиниш, че дойдох да те притесня, но съм в страхотна нужда…

— Някой да не е болен вкъщи, кръстник?

Беше почти готов да измисли, че някое дете е с температура и се нуждае от лекарства и доктор. Но защо да тревожи кръстницата, след като на всичко отгоре й отмъкна парите?

— Не, кръстнице, не за болест… За игра…

— Слава богу, кръстник.

Мирандао изведнъж й заразказва всичко подробно:

— … гласът му, съвсем същият, кръстнице, и ме прати да играя днес на всяка цена. Да не пропускам в никой случай…

Дона Флор го виждаше: седнал на перваза на прозореца, огрян от следобедната светлина, Вадиньо я гледаше похотливо. Тя се правеше, че не го вижда, но погледът й все се спираше на голотата му.

— Колко ти трябват, кръстник?

— Малко…

Отиде за пари, Вадиньо тръгна след нея, прегърна я в стаята и я целуна. Горката дона Флор дори не можеше да извика — кръстникът стоеше на вратата и чакаше. Съпротивата й се разтвори в целувката.

— Ох, Вадиньо… — изплака тя и накрая сама си предложи устните, загубила разум и срам.

Вадиньо я примъкна към леглото, като същевременно се опитваше да я съблече. Ако не беше чула стъпките на кръстника си в къщата, може би дона Флор щеше да остави там, в последния момент, честта си на предана съпруга. Дойде на себе си, стисна краката, отскубна се от целувката и се измъкна изпод Вадиньо.

— Луд ли си… Кръстникът е тук.

— Вън е…

— В хола е… Остави ме, срамота!

Приглади косата си с ръка, оправи се. В хола Мирандао пиеше вода, тя му подаде банкнотата, смачкана в потната й длан.

— Благодаря, кръстнице, просто не знам как да ти се отблагодаря. Ако днес не спечеля, няма да е никога. А е сигурно, сякаш кръстникът е до мен, да ми носи късмет.

На външната врата Мирандао се засмя и сподели намеренията си:

— Да, ама той иска да играя на 17, а аз ще играя на 3 и 32, защото не съм луд. Един път, кръстнице, уцелих четири пъти подред на 32.

— Идиот!

— Чу ли, кръстнице? Чу ли го? Неговият глас ли беше? Кажи…

Дона Флор промърмори разтреперана, с разтуптяно сърце и пресъхнала уста:

— Не обръщай внимание, кръстник, понякога и на мен ми се случва…

Мирандао не разбра. Но този ден всичко беше объркано и не можеше да се обясни. Както нощта, в която луната изгря откъм залеза, без да чака пурпурния залез, цялата в синьо. Стана време Мирандао да си тръгва, не можеше да изпусне нито една игра.

— Сбогом, кръстнице, утре ще ти ги върна…

— Няма нужда, кръстник. Ако спечелиш, купи бонбони за децата от мен…

Замълча и добави:

— … и от кръстника…

Целувката на Вадиньо докосна лицето й като ветрец:

— Довиждане, моето момиче… През нощта ще се върна. Чакай ме… Чакай ме както винаги…