Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (66)

9

— Какво лошо има в това, моето момиче? Какво? Нека ръката ми си остане там, нито те пипам, нито те галя, само си държа ръката така, какво от това? — Държеше ръката си върху закръгления й хълбок, но щом получи мълчаливото й съгласие, ръката не се сдържа и тръгна нагоре-надолу по хълбока и бедрото — обширна площ, завоювана малко по малко.

И така — с ръце, с устни, с нежни думи, с поглед, със смях, с измислици, с кокетство, Вадиньо обсади крепостта, обявена за непревземаема от дона Флор, рушейки стените на достойнството и свяна. Напредваше бавно и сигурно с упоритата си обсада, водеше битката към победен край.

С всяка среща завземаше нови позиции, падаха бастиони, превзети със сила или хитрост: с умелата ръка или с хилядите обещания, всичките незначителни — „само една целувка, моето момиче, само една“. Минаха по реда си гърди, бедра, задник. Сега всичко беше негово — площи, освободени от забрана, за ръката и ласката на Вадиньо. Когато дона Флор си даде сметка, честността и честта на доктора бяха забутани в последния редут, запазил се все още цял. Останалото Вадиньо беше превзел, без тя да се усети.

Дона Флор имаше намерение да се разправя за червените петна, решена да забрани каквито и да е волности, но той я обвиваше с прегръдките си, шепнеше й обяснения или вземаше на подбив свяна и сериозността й, скоро започваше да й погризва ухото, карайки я да настръхва.

Ставаше наложително да се сложи един път завинаги край на тези отношения, вече толкова далечни от нежното уважение, невинното приятелство, платоничните чувства, които дона Флор си представяше, когато Вадиньо се завърна. Преценявайки нарасналата опасност, добродетелната съпруга бе обзета от решимост и страх, възнамерявайки да сложи край на това глупаво положение. Къде се е чуло и видяло една жена да има двама съпрузи?

Седнала на дивана, дона Флор размишляваше над деликатността на въпроса — трябваше да проведе разговора много внимателно, за да не обиди Вадиньо, в края на краищата той бе дошъл по нейно повикване, — когато дяволът се появи и я взе в обятията си.

Докато дона Флор мислеше как да подхване разговора, Вадиньо мушна ръка под дрехите й, търсейки да достигне точно онзи последен и все още оцелял редут — тайник, съдържащ честността й на жена и честта на доктора.

— Вадиньо!

— Остави ме да я видя, моето момиче… Страшно съм се затъжил за нея… А и тя за мен…

Дона Флор се изправи вбесена. Вадиньо също се засегна и разговорът бе труден и неприятен. Може би Вадиньо не бе очаквал такава остра реакция от дона Флор, мислейки я изцяло покорена.

— Махни си ръцете от мен и не ме пипай повече… Ако искаш да ме виждаш и да говориш с мен, това ще става отдалеч, като познати и нищо повече… вече те предупредих, че съм честна жена и че съм много щастлива с мъжа си…

Вадиньо отговаряше подигравателно:

— Мъжът ти е един мухльо… Само дето е голям… Какво разбира този глупак от такива неща?

— Теодоро не е прост като теб, нито е мошеник, а е учен.

— Учен… Може да знае как се прави сироп… Но за хубавите неща е най-големият тъпанар на този свят… Достатъчно е да го погледнеш…

Вадиньо никога не бе виждал дона Флор толкова възмутена:

— Знай, че много се лъжеш. Кой по-добре от мен може да знае какво може той? А аз съм повече от доволна. Не познавам по-добър мъж от него. Във всичко, и в това също… Ти не можеш да му се качиш и на малкия пръст…

— Пуф! — изпусна Вадиньо един долен и просташки звук.

— Остави ме на мира, не ми трябваш за нищо… И не ме пипай никога вече…

Беше решена: нямаше да му позволи повече волности, нито прегръдки, нито онези невинни целувки, нито да поляга до нея, за да „разговарят по-добре“. Тя беше честна жена и сериозна съпруга.

— След като си толкова доволна, защо ме повика?

— Вече ти казах, че не беше за това… И съжалявам, че съм те повикала…

След това, останала сама, се запита дали не бе прекалено груба и рязка. Вадиньо се обиди, разсърди се, наведе глава. Излезе и този ден тя повече не го видя. Когато дойдеше по залез, щеше да му обясни причините с добри думи. Макар циничен и нахален, Вадиньо имаше понякога неочаквани реакции, беше способен да разбере скрупулите на дона Флор и да сведе отношението си към нея до границите на благоприличието.

Всеки следобед, свършила с всекидневните си задължения, след банята дона Флор лягаше, ухаеща на парфюм и талк, малко да си почине. И тогава Вадиньо неизменно се изтягаше до нея и си говореха за най-различни работи (а докато говореха, той рушеше бастионите, притискаше я до гърдите си, прекършваше волята й). Когато решеше да се сърди, той я разсейваше с разкази за местата, откъдето беше дошъл, а дона Флор беше толкова любопитна, че нямаше сили да му забрани.

— А Земята, като я гледаш оттам, каква е, Вадиньо?

— Цялата е синя, моето момиче.

Галеше я изкусително по бедрото или гърдите, а дона Флор искаше да знае:

— А господ какъв е?

— Господ е дебел.

— Махни си ръката оттам, будалкаш ме…

Вадиньо се смееше, ръката му притискаше твърдите гърди, устните му търсеха устните на дона Флор — как да разбере дали говори истината, или лъже? И така, с огнения си парещ дъх, лек като ветрец, измамният и безсрамен Вадиньо я превземаше малко по малко, оставаше й само последният редут.

В този ден обаче тя го чака напразно — той не дойде. Дона Флор го очакваше стресната и копнееща в леглото. Дали си беше отишъл обиден, със засегната чест? Завинаги ли си бе отишъл?

Дона Флор потрепери при тази мисъл. Как да живее отново без неговото присъствие? Без лудостите му, без нежността му?

Както и да е, но трябваше да мине без него, ако иска да остане честна и почтена жена. Това беше единственото приемливо решение, друг изход нямаше. Ужасна мярка и изпитание, но какво да се прави? Налагаше се да скъса отведнъж: ако Вадиньо останеше там, нямаше сила, нито добродетел, които да я предпазят от непоправимото. Дона Флор не си правеше илюзии: какво друго бяха приказките, ако не повод за ласки, за тази страшна и същевременно сладка борба?

Как да устои на сладкодумието на Вадиньо? Не я ли убеди той, а дона Флор не се ли оставяше да бъде убедена, че освен цялостното притежаване всичко останало е детска игра, отношения между братовчеди, които не са позорни и непочтени? След като не се стигаше до обладаване, нямаше и безчестие, оставаха си недокоснати нейната почтеност и многоуважаваното чело на доктора.

За втори път Вадиньо приспа скрупулите й със същата приспивна песничка, с която я беше омаял навремето в Рио Вермельо и на улица Алво. Тя заспа, а когато се събуди — близо до морето в Итапоъ, честта й вече беше отишла.

Сега Вадиньо идваше отново на кея на последното й пристанище, докосваше най-съкровеното. При най-малкото невнимание на дона Флор, в някой миг на бликнала страст, той нямаше да отнеме нейната чест, а честта на един съпруг и благоприличието на една съпруга.

На едни съпрузи, достойни за пример. Когато най-малко очакваше, на челото на съпруга щяха да пораснат рога и това щеше да бъде най-голямата неправда. Семената на тези рога вече бяха посети от ръката на Вадиньо, от устата и целувките, от мъжкия му плам, разпалили в дона Флор греха.

Да, имаше само един правилен изход: Вадиньо да се върне, откъдето беше дошъл — само така щяха да бъдат спасени честността на съпругата и челото на аптекаря. Дона Флор щеше да страда, но какъв друг път да избере? Тя му обясни учтиво причините: „Прости ми, любов моя, невъзможно е да продължаваме така, не издържам повече. Прости ми, че те извиках, аз съм виновна за всичко, сбогом, остави ме на мира“.

На мира? Или в отчаяние? Както и да е, щеше поне да е честна, почтена и вярна на съпруга си.

Вадиньо не се появи — нито в стаята по залез, нито после в хола, за вечеря. Имаше навика да идва и да прави маймунджилъци, като караше дона Флор да хапе устни, за да не се разсмее, например появяваше се с танцова стъпка, навлякъл ризата с голи жени, или застанал зад стола на доктора, му правеше рога с пръсти!

Несъществуващи рога, защото тя не се даде, запази непокътнат редута, където се криеше истинската чест (другото беше глупост, както й казваше Вадиньо и както знаят всички, които са се занимавали с такива неща).

Почака до часа за лягане — той не дойде. Очевидно Вадиньо си бе заминал обиден — беше горд и суров, способен да посрещне и най-тежкото изпитание с вдигната глава. Кой знае, може би беше заминал завинаги. Ох, господи, без даже да се прости.