Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (61)

4

На два или три пъти този следобед Вадиньо й каза с хитър глас и предизвикателна усмивка:

— Да видим кой може повече, светице… Ти с твоя доктор и с твоята гордост или аз…

— Ти какво?

— Аз с моята любов…

Това беше предизвикателство и дона Флор, уповавайки се на разкритието, което й беше направил малко преди това (че няма да напада пръв, а ще действа само с нейно съгласие), се съгласи да го приеме, решена да рискува — имаше достатъчно храброст за това. Който е минал през ада на вдовството, мили мой, без да се опари, не се страхува от нахалници и съблазнители.

— Слагам честността си над всичко…

Вадиньо взе да се смее:

— Говориш точно като доктора, моето момиче. Надула си се като някой даскал…

Този път тя се засмя:

— Бях учителка, преди да познавам и него, и теб. И между другото много търсена учителка…

— Учителка по готварство, а не по високомерие…

— Наистина ли смяташ, че съм се променила и съм станала високомерна?

— Ти никога няма да се промениш, моето момиче. Единственото ти високомерие е твоята честност. Сърбал съм вече от тази попара, ще я сърбам пак… Каквато и учителка да си, в любовта си моя ученичка. Дойдох да довърша образованието ти…

С тази размяна на шеги и нежности говориха почти до вечеря. Дона Флор беше изпълнена с решителност. Вадиньо никога нямаше да успее да пречупи у нея достойнствата й на честна омъжена жена. Предишния път тя беше млада, не знаеше как да сдържа вълненията от първата си любов и загуби честта си в Итапоъ. Днес е изживяла и болки, и радости, знае цената на всяко нещо. Вадиньо ще се умори да чака. Но той не вярваше на непреодолимата съпротива:

— Ще ми дадеш, когато най-малко очакваш… Като преди… И знаеш ли защо?

— Защо?

Той обясни нахално и високомерно:

— Защото ме харесваш и в себе си, съвсем вътре в себе си, където самата ти не виждаш, луда си да ми бутнеш…

Вадиньо беше пълен с хитрини, а дона Флор — твърда на становището си:

— Този път ще загубиш… Времето ще покаже…

Това беше един приятен и очарователен следобед. Но започна трудно и неприятно.

Когато дона Флор излезе от банята след следобедните уроци и застана пред огледалото да се парфюмира и среше, полугола, само по сутиен и гащи, някъде из стаята се чу одобрително възклицание. А преди да влезе и след като излезе от банята, тя претърси стаята и установи, че няма нито един от двамата й съпрузи: докторът беше още в аптеката, а Вадиньо се изпари след скандала с първата група.

А ето го сега седи най-отвратително върху гардероба и поклаща крака. В полумрака изглеждаше направен от същото дърво като ангела в църквата „Санта Тереза“. Гледаше така втренчено раменете на дона Флор, като че ли лакомията му всеки момент щеше да потече като олио върху тялото й. „Господи!“ — промърмори дона Флор и бързо навлече халата.

— Защо така, моето момиче? Да не би да не те познавам цялата? Къде не съм те целувал още? Каква е тази глупост?

С балетен скок — какви леки движения! — голото му тяло прекоси светлината и сянката и се приземи елегантно на желязното легло, върху новия матрак.

— Този нов матрак е мек като облаче. Моите поздравления.

Опъна се нахално, един лъч освети доволната усмивка на чувственото му и съблазнително лице. Дона Флор го наблюдаваше от сянката.

— Ела тук, Флор, ела да си легнеш до мен, хайде да се позабавляваме малко. Легни тук, дай да се потъркаляме на този готин матрак…

Още под впечатление от случилото се с ученичките — нахалството на Вадиньо да бръкне в деколтето на Зулмира, а на нещастницата да й харесва, макар да не виждаше мръсника, явно й достави удоволствие, — дона Флор реагира остро:

— Малко ли ти беше това, което направи? А сега на всичко отгоре идваш и мен да гледаш? Не си се възпитал много за това време, а си можел да го използваш…

— Недей така, моето момиче… Легни си тук при мен.

— И още имаш кураж да ме викаш да легна при теб! Какво си мислиш за мен? Че нямам честолюбие?

Вадиньо не искаше да се разправя:

— Какви са тези сръдни, моето момиче? Какво толкова съм направил… Пуснах едно око на момичето, и толкоз… Исках само от любопитство да знам от какво са направени удоволствията на Пеланше Моулас. Казват, че сучел от гърдите й… — Засмя се и понижи глас: — Ела, моето момиче, седни тук до мъжленцето си, щом като те е страх да легнеш. Седни да си побъбрим малко, нали самата ти каза, че искаш да си поговорим?

— Ще седна, а ти ще искаш да ме нападнеш…

— Ах! Ако можех… Да не мислиш, че ако можех да те хвана, щях да седя така да си губя времето? Насила, моето момиче, никога няма да те искам — това го запомни добре…

— Забранено ти е да ме нападаш ли?

— Забранено? От кого? Няма ни дявол, ни господ, който да ми забрани каквото и да е. Не го ли разбра след седем години живот с мен?

— А защо тогава?

— Някой път насилвал ли съм те? Поне веднъж, кажи…

— Никога…

— Тогава? Сам си забраних, никога не ми се е налагало да насилвам жена, а един път, когато Мирандао искаше да хване насила една черничка на плажа Униао, аз не разреших… Вземам само това, което ми се дава доброволно и от сърце, моето момиче. Насила не ми е приятно.

Гледа я дълго и пак се усмихна:

— Ти ще ми дадеш, мила Флорзиня, и аз съм луд за този час, сама ще го направиш, защото аз те искам само когато и ти ме искаш. Не те искам с вкус на омраза, моето момиче.

Тя знаеше, че това е чиста истина: гордостта се надигаше в гърдите на съпруга й (първия) като бляскав ореол. Не съвсем като на светец, а като на истински мъж.

Дона Флор седна на крайчеца на леглото, а Вадиньо я гледаше, легнал до нея. Почувства се по-спокойна и се отпусна. Но едвам седна, и измамникът вече пускаше ръка от кръста надолу към свивката на корема й. Изправи се възмутена:

— Ти наистина си пропаднал тип… Помислих, че говориш от сърце, че държиш на думата си… А ти веднага пускаш ръце…

— Да не би случайно да съм те насилил нещо? Само защото съм си сложил ръката на пъпа ти? Седни и слушай, моето момиче: няма да искам от теб нищо насила, но това не значи, че няма да направя всичко, всичко, че няма да използвам всички средства, за да ми дадеш сама. Всеки път като мога да те пипам, ще те пипам, когато мога да те целуна, ще те целувам. Не те лъжа, Флор, ще направя всичко, ще бързам, защото искам да те схрускам цялата, умирам от глад.

Това беше предизвикателство към честта й на порядъчна жена, срещу обаянието и сладкодумието на Вадиньо.

— Не те лъжа, моето момиче, ще го направя, и когато този твой доктор най-малко очаква, ще има корона от рога на главата си. Между другото, какъвто е дълъг и главанчест, доста ще му отива.

„Предизвикателство? Добре, господинчо, може да си най-прочут в публичните домове, да си най-ловък съблазнител на омъжени жени, но няма да ме имаш втори път. Колкото и да си хитър, колкото и да си сладкодумен, мръснико, няма да се оставя да ме измамиш: аз съм честна жена, няма да опетня нито моето име, нито това на мъжа си. Приемам предизвикателството.“ След като помисли и реши, седна пак на матрака:

— Не говори така, Вадиньо, грозно е… Уважавай съпруга ми… Недей с тези приказки, хайде да говорим сериозно. Ако съм те извикала, както казваш, това е, защото исках да поговоря с теб, понякога ми домъчняваше, исках да те видя, да си кажем нещо. Но не съм имала намерение да развратнича. Защо имаш толкова лошо мнение за мен?

— Аз? Кога съм мислил лошо за теб?

— Бях ти жена седем години и ти ходеше, където си искаше — не само да играеш, но и да обикаляш леглата на всички пропаднали жени в Баия, малко ти беше това, ами тръгна и с омъжени жени, още по-лоши и от проститутките… И понеже стана дума за тях, чак сега разбрах, че си ходил с една Инес, една охтичава, беше в училището преди много време…

— Инес? Слабата? — Напрегна паметта си и в съзнанието му изплува стройната Инес Васкес дос Сантос с лакомата й муцуна. — Оная? Кожа и кости… Не обръщай внимание на това, моето момиче, няма никакво значение. Нищо и никакво сваляне. А освен това, защо се сещаш за такива стари и минали неща?

— Стари и минали неща, ама аз научих едва онзи ден… Представяш ли си какъв срам, Вадиньо? Ти — умрял и погребан, аз — омъжена отново, а твоите мръсотии още ме преследват… Извиках те за това и за други неща, защото имаме още сметки да уреждаме. А не за това, което си мислиш…

— Но след като вече съм тук, какво лошо има да се позабавляваме малко? Хайде да залъжем глада. И ти се нуждаеш, пък за мен да не говорим…

— Ти би трябвало да ме познаваш, да знаеш, че съм жена, която не може да измами мъжа си. Седем години ме прави луда и ме лъга как ли не. Всички го знаят и ме одумват…

— И ти обръщаш внимание на тази пасмина?

— Ти ме лъга и при това немалко. Ако беше някоя друга, щеше отдавна да те е зарязала или да ти е посадила куп рога на главата. Аз направих ли го? Не, защото, слава богу, съм свястна жена, Вадиньо. Никога не съм погледнала друг мъж, докато ти беше жив…

— Знам…

— Като знаеш, защо искаш да мамя Теодоро, той ми е мъж, както и ти. Винаги ме е носил на ръце, никога не ме е мамил с друга. Никога, Вадиньо, никога… Даже един път… — Изречението увисна във въздуха.

— Даже какво? — попита той с много мек глас. — Кажи останалото.

— Не знаеш колко много жени са тичали след него.

— Много жени? Не преувеличавай, моето момиче, имаше само една и това беше Магнолия, най-голямата крава на Баия, а той се изложи. Къде се е чуло и видяло дърт мъж, доктор на всичкото отгоре, да се държи като девственица, да го е страх от жена, оставало е само да почне да вика за помощ. Срамота… Знаеш ли как почнаха да му казват след този провал? Доктор Клизма, моето момиче.

— Вадиньо, престани. Ако искаш да говорим като хората, добре, но да дойдеш да се подиграваш с мъжа ми — не. Знай, че го обичам много, ценя начина, по който се отнася с мен, и никога няма да омърся името му.

— Ти започна разговора, пиленце. Но кажи си истината: кого харесваш повече? Не лъжи… Мен или него?

Беше си сложил главата в скута на дона Флор и тя рошеше косите му. Заинатена, не отговори на предизвикателния въпрос.

— Никога няма да го измамя, Вадиньо, той не го заслужава…

Вадиньо дишаше леко и се усмихваше невинно като дете. Дона Флор прокара ръка през русите косъмчета на гърдите му. Той каза повече като потвърждение, отколкото като въпрос:

— Ти харесваш повече мен, моето момиче. Сигурен съм.

— Той заслужава любов…

Ръката на дона Флор докосна белега от бръснач: доставяше й удоволствие да усеща спомена от времето на бягството на Вадиньо от колежа, дълбокия белег, резултат от младежко сбиване.

Сънливото спокойствие на следобеда проникваше в стаята в светлини и сенки като тих ветрец.

— Моето момиче — каза той, — толкова много ми беше мъчно за теб, толкова много, че ми тежеше на гърдите като цял тон земя. Отдавна исках да дойда, още когато ме извика за първи път. Но ти ме спираше с талисмана, който ти даде Диди, и едва сега успях да се освободя и да дойда… Защото чак сега ме извика истински, наистина имаше нужда от мен…

— И на мен ми беше мъчно през цялото време… Няма значение, че беше лош, Вадиньо, почти умрях, когато ти умря…

Дона Флор почувства нещо вътре в себе си, желание да се смее и да плаче, но тихо, съвсем тихо. Толкова нежна беше ласката на ръката на Вадиньо по тила й, по лицето; главата му, отпусната в скута й, търсеше по-удобно място и беше приспиващо тежка и топла. Красива руса глава. Малко по малко дона Флор се навеждаше към него, Вадиньо се приповдигна и изведнъж я целуна по устата съвсем не насила.

Дона Флор се отскубна от целувката и от ръцете, в които вече беше се отпуснала.

— Господи! Боже господи…

Не беше малко предизвикателство. Не можеше да си позволи и минутка отпускане, ако не искаше хитрецът да я преметне.

Подсвирквайки си весело, Вадиньо стана с насмешлива усмивка и отиде да се рови в чекмеджетата на гардероба. От чисто любопитство или, кой знае, за да остави дона Флор да събере из стаята остатъците от волята си и твърдото решение.