Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dona Flor e seus dois maridos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи

Преводач: Александър Керимидаров

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: септември 1984 г.

Редактор: Снежина Томова

Редактор на издателството: Мирослава Матева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Мирослава Матева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277

История

  1. —Добавяне

4

Тялото на Вадиньо бе положено в ковчега и отнесено в гостната, където бяха стъкмили поставка от столове. Господин Вивалдо беше донесъл цветя, безплатен дар от погребалното бюро. Дона Жиза пъхна червено цвете между сключените пръсти на Вадиньо. Господин Вивалдо отбеляза за себе си колко е нелеп този жест — трябваше да сложат в ръцете на покойника по-скоро един игрален жетон. Жетон, а не червено цвете, и ако вместо музиката и карнавалния смях се чуеха шумът на рулетката, дрезгавият глас на крупието, тракането на жетоните, възбудените възклицания на играчите (сигурно би било напълно възможно), Вадиньо щеше да се надигне от ковчега, да отърси смъртта от раменете си, както отърсваше с привично движение преследващите го неприятели, и да отиде да заложи жетона на 17, неговото любимо число. Какво можеше да направи с това червено цвете? Скоро щеше да увехне и посърне и нито една рулетка не би го приела.

Господин Вивалдо не стоя много, беше страстен любител на карнавала и бе отворил погребалното бюро в онази празнична неделя само за да обслужи един приятел като Вадиньо. Да беше умрял друг — да се оправя както може, нямаше той, Вивалдо, да си разваля спокойствието.

Много бяха тези, които нарушиха карнавалната си програма. През цялата нощ идваха хора за бдението над бохема. Някои от тях — защото Вадиньо произхождаше от беден и незаконен клон на знатния род Гимараес. Един от дядовците му бил щатен сенатор и известен човек в политиката. Един от чичовците, по прякор Шимбо, няколко месеца бе заемал длъжността помощник-шериф. Този чичо, един от малкото Гимараес, признали Вадиньо за законен родственик, му беше уредил служба в кметството — пазач по градините, работа съвсем скромна, с мизерна заплата, която не стигаше и за една нощ в „Табарис“. Излишно е да се споменава абсолютната незаинтересованост на младия общински служител — не се мярна в нито един парк, появяваше се само в канцеларията, за да получи жалката заплата или пък да придума началника си да му поръчителства за заем и да измъкне от колегите двадесет или петдесет мил-рейс[1]. Не го беше грижа за градините, нямаше време за губене с разни насаждения и цветя, даже да изчезнеха всичките градини в града, нямаше да му липсват. Беше нощна птица, за него лехи бяха игралните маси, а цветя, според господин Вивалдо — жетоните и картите.

Тези, които дойдоха от името на рода Гимараес, се брояха на пръсти — няколко забързани роднини. Всички останали, непрекъснатият поток от хора, идваха да се простят с Вадиньо, да го видят още веднъж, да му се усмихнат заради някой приятен спомен, да му кажат сбогом. Обичаха го, затова му прощаваха лудориите, оценяваха доброто у него.

Сред първите посетители на бдението беше комендаторът[2] Селестино, португалец по произход, банкер и търговец, който дойде облечен официално, тъй като по-късно щеше да води дъщерите си, три красавици, на бал в един известен клуб. Той мина набързо, като човек, изпълняващ досадно задължение. Постоя в гостната на приказки, спомена за заслугите на Вадиньо, след като прегърна дона Флор и поднесе съболезнованията си. Откъде идваше уважението му към дребния служител на кметството, към бохема от второкласните кабарета, към постоянно губещия играч?

Вадиньо имаше дар слово, и то какъв! Веднъж успя да изкопчи от този преуспяващ португалец писмена гаранция за заем от няколко хиляди рейс.

Не забрави за изплащането, защото никога не забравяше кога изтича срокът на заемите, които сключваше с разни банки и лихвари. Не можа да плати, но това беше друго нещо. Всъщност никога не можеше да плати и не плащаше, въпреки това с всеки изминал ден заемите се увеличаваха, растеше и броят на поръчителите. Как го постигаше?

Втори път Селестино не поръчителства — никога не попадаше два пъти в една и съща клопка. Но му даваше дребни заеми от по сто, двеста, дори и петстотин мил-рейс, когато Вадиньо се появеше отчаян, без пукната пара, сигурен, че е дошъл денят на пълното му разорение. Други поръчителстваха два-три пъти, сякаш Вадиньо беше най-коректният платец, с добра сметка в банката. Всички те бяха покорени от неговата умела, разпалена и убедителна реч.

Самият Зе Сампайо, съпругът на дона Норма, който имаше магазин за обувки в долната част на града и за разлика от жена си беше саможив, необщителен и намръщен тип, без връзки и приятелства сред съседите, самият той на няколко пъти бе изиграван от Вадиньо, но въпреки това не престана да го уважава, нито пък го лиши от кредит в магазина си даже когато разбра за долната му постъпка. Една сутрин Вадиньо взе на вересия няколко чифта обувки от най-луксозните и скъпите и веднага ги продаде, кажи-речи, пред втрещените погледи на служителите на Сампайо, и то на най-ниска цена, в наскоро открития в съседство магазин конкурент. И всичко това — за пари в брой. Вадиньо спешно се нуждаеше от средства за залагане на бишо[3].

След като оцени каква отговорност беше поел мошеникът, търговецът без съмнение взе предвид онези смекчаващи вината обстоятелства, с които обясни и прости измамата.

Същия онзи следобед Вадиньо му разказа весело и безгрижно, че цяла нощ сънувал дона Жиза, която, превърната в щраус, го преследвала през едни безкрайни храсталаци, без да е ясно дали го прави от любов — щраусът бил женски и в очите му бляскали лукави пламъчета, — или пък за да го нагълта, защото тичала подире му със заплашително разтворен огромен клюн. Събуждал се разтреперан, отърсвал се от съня си, опитвал се да заспи с мисълта за нещо по-приятно, но упоритата учителка пак го погвала с похотливите си очи и агресивна човка. Ако дона Жиза била в обикновената си всекидневна плът, Вадиньо нямало да избяга, щял да приеме предизвикателството, да се втурне след дяволската чужденка през храсталака, независимо от лошото й произношение и всичките й познания по психология. Но така, както му се явила, цялата в пера, превърната в оная странна птица, нямал изход, освен позорно да се оттегли. Четири, пет пъти се повторил кошмарът и на сутринта, уморен от толкова бягане, потънал в пот, Вадиньо се събудил с безпогрешно предчувствие и без грош. Преровил къщата, дона Флор нямала пукната пара — предишния ден й бил отмъкнал даже дребните. Излязъл с надеждата да пооскубе някой познат, но не му провървяло — напоследък Вадиньо бил попрехвърлил и без това оскъдния си кредит. И тогава, минавайки край „Каза Стела“, добре заредения магазин на Зе Сампайо, му дошла бляскавата и забавна идея да се отдаде за малко на почтена търговия с обувки, единствения начин да се сдобие бързо с пари.

Ако не беше предприел тази търговска операция, на пръв поглед нечестна и недостойна, а всъщност хитра и доходна, никога нямаше да си прости — изтеглена беше камилската птица, дона Жиза не лъжеше даже и в сънищата, и Вадиньо спечели доста пари. Много признателен и честен човек, той веднага потърси Зе Сампайо в магазина и пред смаяните служители плати сметката от сутринта, със смях му разказа за първокласния удар и го покани да се почерпят по тоя случай. Зе Сампайо отклони поканата, но не се разсърди на Вадиньо, продължи да поддържа връзки с него, да му продава обувки с намаление и на кредит. Намаление с десет на сто и кредит в рамките на един чифт обувки, но само след като е платена предишната сметка.

Още по-убедително доказателство за обаянието на Вадиньо бе появата на Зе Сампайо на бдението. Дойде за малко наистина, но това му се случваше за пръв път през последните десет години. Изпитваше ужас от всички обществени задължения и най-вече от погребални церемонии, бдения, гробища, панихиди; това караше дона Норма да му вика, когато й отказваше да я придружи на някое от ежеседмичните погребения:

— Като умреш, Сампайо, няма да има дори кой да ти носи ковчега… Срамота.

Зе Сампайо я поглеждаше накриво и не отговаряше, хапейки както обикновено палеца на дясната си ръка, примирен с вечната свадливост на жена си.

Сред видните личности на бдението бяха: Селестино, Зе Сампайо, роднината Шимбо, архитектът Шавес, доктор Барейрос, видна личност в съда, и поетът Годофредо-син. Колегите от службата пристигнаха вкупом, на всички тях Вадиньо дължеше малки суми. Водеше ги, мълчалив и тържествен, облечен в черен костюм, знаменитият директор по парковете и градините. Дойдоха съседите — и бедни, и богати, и средно заможни. Дойдоха и всички, които посещаваха казината, кабаретата, павилионите за бишо, увеселителните заведения с дамите на Баия: Мирандао, Курвело, Пе де Жеге, Валдомиро Линс и по-малкият му брат Уилсън, Анакреон, Кардозо Переба, Аригоф, Пиер Верже, с птичия си профил и тайните на Ифа. Някои от тях, като доктор Жовани Гимараес, лекар и журналист, принадлежаха и към двете групи: и към тази на важните и почитаните, и към тази на незначителните и безделниците.

Важните се подсмихваха, като си спомняха за Вадиньо, за неговите дяволии и безпътици, за забавните сделки, смелите машинации, бъркотиите и конфузните положения, доброто му сърце, човещината му, променливия му нрав. Такъв беше и за съседите: необуздан бохем, човек без мярка и задръжки. И едните, и другите преувеличаваха истината, измисляха подробности, приписваха му случки и приключения, легендата за Вадиньо се раждаше още там, до трупа му, почти едновременно с неговата смърт. Въпросният доктор Жовани Гимараес съчиняваше цели истории, разказваше на пристигащите една измислена, но подкрепена с дати и точно определени места случка:

— Един ден преди четири години, през март, срещнах Вадиньо в заведението „Трите дука“, играеше на 17. Беше с гумена мушама, отдолу нямаше нищо, гол-голеничък. За да играе, беше заложил всичко — и панталони, и сако, и риза, и гащи. Рамиро, онзи мухльо, испанецът от „Седемдесет и седем“, приемаше само панталоните и сакото, за какъв дявол му бяха ризата с протрита яка, старите гащи, скапаната вратовръзка? Ама Вадиньо му набута и чорапите, остави си само обувките. Беше толкова сладкодумен, че успя да накара Рамиро, познавате го този звяр, да му заеме една почти нова мушама — как щеше да тръгне гол по улицата към „Трите дука“…

— Спечели ли? — поиска да разбере младият Артур, син на господин Сампайо и дона Норма, гимназист и почитател на Вадиньо, който слушаше със зяпнала уста разказа на журналиста.

Доктор Жовани погледна момчето, позамълча, широко се усмихна:

— Ами… Призори загуби и мушамата на испанеца с това 17, та го закараха вкъщи, увит във вестник… — Усмивката се превърна в звучен и заразителен смях, никой не можеше да оживи така едно бдение, както доктор Жовани.

И понеже в този момент в гостната влизаше неповторимият Робато, журналистът, който все още се заливаше в смях, добави като последно доказателство:

— Ето, той няма да ме остави да лъжа… Помниш ли, Робато, онази нощ, когато Вадиньо се прибра гол, увит само във вестник?

Робато не се смущаваше лесно: хвърли поглед наоколо, изучавайки групата, разположена в другия ъгъл на столовата — боеше се от женски любопитни уши, че подобни спомени можеха да стигнат до опечалената вдовица, — но да се смути, не се смути, не беше от тези, дето бягат от предизвикателства, бързо се ориентираше и веднага подхвана репликата:

— Гол, увит във вестник? Как да не помня… — Изкашля се, за да прочисти бароковия си глас, и развихри фантазията си: — Та нали вестникът беше мой… Това стана в публичния дом на Еунисе Единия зъб; освен нас двамата и Вадиньо, помня, че там бяха Карлиньое Маскареняс, Женер и Вирнато Танажура… бяхме пили цяла нощ, страхотно наливане…

Робато беше пройдоха от класата на Вадиньо, но от друго тесто. Той не си опитваше късмета на комар и не бягаше от работа, напротив, имаше златни ръце и се славеше като деен и способен човек. Правеше изкуствени челюсти, поправяше радиоприемници и грамофони, вадеше снимки за документи, човъркаше всякакви машини и винаги беше пълен с добронамерено любопитство. Неговата рулетка беше поезията, добре премерената и добре римувана реч (в богати рими), неговото казино бяха баровете и кабаретата, където осъмваше в приятната компания на други неуморими литератори и момичета, почитателки на музите и техните служители. Декламираше оди, мръсни песни, лирични и похотливи поеми, любовни сонети. Всичко — написано от него. Той сам се беше провъзгласил за „световен цар на сонета“ и биеше всички рекорди — до онова време автор на двадесет хиляди осемстотин шестдесет и пет сонета в десетосрични и анациклични стихове, и александрини. Зачатък на плешивина заплашваше буйната му кестенява коса, но това не се отразяваше на лъчезарната му външност.

Той взе думата и ето че Вадиньо пак витаеше из гостната, увит във вестници. Такъв щеше да го помни завинаги младият Артур: увит в страниците на „А Тарде“, Вадиньо, герой от един забранен и очарователен свят.

Приказките вървяха, докато дона Норма, дона Жиза, младата Режина заедно с други момичета и жени поднасяха кафе със сладки, ракия и плодов ликьор. Съседите се бяха погрижили на бдението да не липсва нищо.

Видните хора, седнали в столовата, в коридора и до външната врата, си спомняха за Вадиньо с шеги и смях. Другите, приятелите в играта на комар и лудориите, си го припомняха мълчаливи, сериозни, разчувствани и стояха прави до тялото в гостната. Влизаха, спираха пред дона Флор, стискаха й ръка объркани, сякаш те бяха отговорни за поразиите на Вадиньо. Много от тях дори не я познаваха, никога не бяха я виждали преди, но толкова се беше говорило за нея, че знаеха как понякога Вадиньо й отмъкваше даже парите за всекидневни разходи, за да ги заложи в „Паласе“, в „Табарис“, в „Абайшадиньо“, в бордея на Зезе Менингита, при Абилио Мокека, по многобройните незаконни рулетки из града, та чак и в заведението с лоша слава на черния Паранатуа Вентура, където по принцип само банката трябваше да печели.

Зъл и страшен беше този негър, Паранагуа Вентура, много пъти затварян в полицията заради обвинения, винаги недоказани напълно, имаше слава на крадец, изнасилвач и убиец. Съдиха го за убийство и беше оправдан по-скоро поради липса на смелост от страна на съдебните заседатели, отколкото поради липса на доказателства. Казваха, че е извършил две убийства, без да се смята жената, намушкана с нож посред бял ден на улица Сао Мигел, която по чудо се спаси. Бордеят на Паранагуа се посещаваше само от професионални мошеници с белязани карти, престъпници, джебчии, измамници, хора, нямащи какво да губят. Там ходеше Вадиньо с оскъдните си пари и весела усмивка и навярно беше един от малцината избраници, които можеха да се похвалят, че някога са печелили с подправените зарове на Паранагуа. От време на време черният позволяваше на играч, който му е симпатичен, да уцели при някое и друго хвърляне.

Дойдоха и ученичките на дона Флор, почти всички, настоящи и бивши. Дойдоха с единственото желание да утешат уважаваната и способна учителка, толкова добра, горката! Курсът по общо кулинарно изкуство (сутрин) и по баиянска кулинария (следобед) продължаваше около фурната и огнището три месеца. Накрая се връчваха отпечатана диплома и грамота в рамка (като изложената в един магазин на Авенида Сете), въведени на времето след курса, в който участваше дона Оскарлинда, видна медицинска сестра от Португалската болница, очарователна бъбрица, луда за интриги. Тя беше поискала диплома и грамота, подучи и останалите, вдигна невероятен шум, събра средства, намери художник, който да не иска пари, направи невъзможното, тази лудетина. Притисната по този начин, дона Флор се съгласи даже и с художника, един познат на дона Оскарлинда, като не пропусна обаче да спомене за таланта на брат си Ейтор, нарисувал фирмата на училището на улица Алво, който за съжаление сега живееше в Назарет дас Фариняс. Така или иначе, почувства се горда, като прочете на дипломата и грамотата, написано с големи печатни букви:

КУЛИНАРНО УЧИЛИЩЕ „ВКУС И ИЗКУСТВО“

И веднага след това — с красиво изрисувани букви:

Директорка — Флорипедес Пайва Гимараес

В редките случаи, когато Вадиньо се събуждаше по-рано и оставаше вкъщи, обикаляше около ученичките, месеше се в кулинарните уроци и ги притесняваше. Скупчени около учителката, оживени и грациозни, те записваха рецептите, точните количества скариди, олио от денде[4], стърган кокосов орех, чер пипер. Учеха се как се чисти риба, как се приготвя месо, как се бият яйца. Вадиньо току ги прекъсваше с някой двусмислен виц за яйцата, а те се смееха безсрамно.

Почти всички те бяха безсрамни. Обичаха и уважаваха дона Флор, ама очите им бяха все в мизерника. А той си седеше нахален и закачлив, отпуснат на някой стол, или се излежаваше на стъпалото пред кухненската врата, в най-добро настроение, оглеждаше ги от горе до долу, задържаше дръзко поглед върху краката, коленете, хълбоците, гърдите им. Те навеждаха очи, но не и той.

На практическите уроци дона Флор приготвяше солени ястия и банички, торти и сладкиши. Вадиньо даваше съвети, сипеше закачки, изяждаше лакомствата[5], докато се въртеше около тях, заговаряше най-красивите, пускаше ръка, ако някоя по-пламенна се приближеше.

Дона Флор се ядосваше и измъчваше с риск да обърка количеството топено масло в трудното мануе, молеше бога Вадиньо да хване пак улицата, да си върви при мошеничествата, при комара, само и само да остави ученичките й на мира.

Сега, на бдението, те бяха наобиколили дона Флор и я утешаваха, но една от тях, малката Йеда, с изражение на дива котка, едва сдържаше сълзите си и не откъсваше поглед от лицето на починалия. Дона Флор веднага долови тия прекомерни чувства и усети, че я сви под лъжичката. Имало ли е нещо между тях? Не беше забелязала нищо подозрително, но кой можеше да гарантира, че не са се срещали след уроците и не са кръшвали в някой публичен дом? След случая с шавливата Ноемия Вадиньо уж престана да се натрапва на ученичките. Но беше достатъчно хитър, можеше спокойно да причака безсрамницата зад ъгъла, да я заговори, а коя жена беше в състояние да устои на приказките на Вадиньо? Дона Флор проследи погледа на Йеда, забеляза треперещата й брадичка. Нямаше място за съмнение, ах, този непоправим Вадиньо…

От всички мъки, причинени от мъжа й, нито една не можеше да се сравни със случая с младата Ноемия, оная курвичка от добро семейство, сгодена при това, какъв ужас! Но дона Флор не искаше да си припомня старата болка сега, в нощта на бдението, когато за последен път гледаше лицето на Вадиньо. Всичко това бе минало и заминало, оная се ожени, замина с мъжа си, един тип на име Алберто, с претенции за журналист, недоносен талант, толкова млад, а вече рогоносец. Освен това веднага след брака горделивката изведнъж погрозня, превърна се в най-долната уличница.

Тогава, когато почти по чудо всичко свърши добре, Вадиньо й каза в топлината на леглото при сдобряването: „Жена, само тебе мога да понасям. Останалото е така, да минава времето“. На бдението, обкръжена от толкова хора и толкова обич, дона Флор не искаше да си спомня за тази забравена история, нито пък да следи малката Йеда, която едва сдържаше сълзите си, издаващи тайната й. След като Вадиньо беше мъртъв, вече нищо нямаше значение. Тогава защо да изяснява, да уточнява, да обвинява и да оплаква? Той умря, плати за всичко, и то с лихвите, отиде си съвсем млад. Дона Флор почувства, че се беше разбрала с мъжа си, нямаха сметки за уреждане.

Наведе глава, престана да следи момичето. Скланяйки очи, виждаше само как Вадиньо я гали в желязното легло и шепне на ухото й: „Всичко е само да минава времето, завинаги си ми само ти, Флор, цветче мое от босилек[6], ти и никоя друга“. „Как, по дяволите, да минава времето?“ — изведнъж се запита дона Флор. Жалко, никога не го попита, едва ли е било нещо хубаво. Усмихна се. „Да минава времето“, а единствената бе само тя, Флор, цветето на Вадиньо, разтварящо се в ръката му.

Бележки

[1] Стара парична единица преди крузейрото. — Б.пр.

[2] Стара титла, отговаряща на военен чин, давана като почетно звание на цивилни. — Б.пр.

[3] Вид лотария, в която залаганията се правят на животни; официално забранена. — Б.пр.

[4] Палмово олио. — Б.пр.

[5] Игра на думи — може да значи нещо вкусно за ядене или ласка, нежност. — Б.пр.

[6] Игра на думи — умалителното на Флорипедес, Флор, значи цвете. — Б.пр.