Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (56)

10

Постара се дона Флор и празникът стана хубав, увенча се с пълен успех първото честване на „щастливия съюз между две сродни души“, както правилно и точно отбеляза доктор Силвио Ферейра, генерален секретар (преизбран) на Фармацевтичната асоциация на Баия, вдигайки тост за съпрузите, „за нашия многоуважаван втори ковчежник и за достойната му съпруга дона Флор, пример на доброта“.

Дона Флор каза на дон Клементе, че ще бъде за „тесен кръг близки приятели“, но като влезе в дома, отецът завари къщата пълна, и то не само със съседи. Престижът на доктор Теодоро и добротата на дона Флор бяха докарали на това празненство доста народ: ръководители на аптекарското съсловие, колеги от любителския оркестър, представители от търговията, сегашни и бивши ученички на дона Флор, освен това някои стари приятели и някои по-важни люде като дона Мага Патерностро, доктор Луис Енрике, „златната глава“. Преди даже да поздрави съпрузите, дон Клементе прегърна „знатния белетрист“, неговата „История на Баия“ току-що беше получила наградата на института — „лаври за една истинска ценност“ (виж Жуно Силвейра, „Книги и автори“, в „А Тарде“).

А що се отнася до програмата, освен речта на доктор Ферейра, изпъстрена с двусмислия и риторика, имаше и малко музика. Доктор Венсеслау Вейга изпълни две пиеси на цигулка и му ръкопляскаха. Ръкопляскаха също — и много — на младата певица Марилда Рамозандраде, „мекият глас на тропиците“, въпреки че й липсваше акомпанимент — само Озвалдиньо отмерваше ритъма с дайре.

В този импровизиран празник на изкуството доктор Теодоро се представи с един номер, който пожъна истински овации: изсвири на фагот националния химн.

Освен това ядоха и пиха, смяха се и разговаряха. В хола седнаха мъжете, в другата стая — жените, въпреки протестите на дона Жиза, за която това разделение на двата пола беше „феодален и мюсюлмански“ абсурд. Само тя и още две-три дами се осмелиха да се включат в мъжкия кръг, където се лееше бира и се редуваха вицове, подложени на упреците на дона Динора, все така болна и схваната, но нападателна:

— Тази Мария Антония е безсрамница… Вре се при мъжете да им слуша мръсотиите… И на всичко отгоре влачи дона Алисе и дона Мизете… А чужденката, тя е най-лоша от всички… Вижте как си протяга врата да чуе…

А вижте дона Неуза Маседо (и компания), пример за добро поведение в кръга на жените, внимателна и дискретна, обръща внимание само на Рамиро, момче, което скоро ще навърши осемнадесет години, син на аржентинците — тия с керамиката. Ако не е тя, младежът няма да има с кого да си говори, защото другите са наобиколили Марилда и искат самби, валсове, танга, а на него му е интересно да разправя само за риболов:

— Хванах едно парче — пет кила!

— Ох! — казваше тя въодушевено. — Пет кила? Страхотно! И какво друго хванахте? — Как може да се нарече такъв смел риболовец? „Рибено масло от треска“ би подхождало, блеснаха очите на Неуза.

Идвайки с жена си и със сина си, аржентинецът се сблъска на вратата с господин Вивалдо от погребалното бюро „Рай в цветя“. Отидоха заедно да поздравят домакините и на връщане към хола господин Бернабо с малко неприятната си прямота обсъди елегантността на дона Флор, чиято дреха караше да се топят от завист всички присъстващи жени, включително и нервния Милтиньо, един педераст, който играеше ролята на прислужница — между другото добра — в къщата на дона Жаси, изпратен да помогне за празника.

— Парите правят жената красива… — каза господин Ектор Бернабо. — Обърнете внимание колко елегантна и пищна е дона Флор…

Господин Вивалдо обърна внимание, впрочем той по начало обичаше да обръща внимание на жените и да преценява прелестите им.

— Всъщност тя винаги е била елегантна и кокетна, макар и невинаги да е била така красива. Сега е по-женствена, но не вярвам да е от парите… От възрастта е, скъпи, тя е в идеалната възраст. Луди са тия, дето си падат по малки момиченца — и десет да събереш, не можеш да ги сравниш с една дама, навлязла в годините, когато роклите се пукат по шевовете…

— Виж й очите… — каза аржентинецът, който явно също я оценяваше.

Кротки очи, зареяни в далечината, като че отдадени на чувствени мисли. Господин Вивалдо би желал да знае какви са тези толкова нежни мисли, които аптекарят вдъхва на дона Флор, че я прави толкова затворена. Тя минаваше от стая в стая, обслужваше гостите, внимателна и учтива — идеална домакиня. Но правеше всичко това машинално.

Господин Вивалдо хвана аржентинеца за ръката: парите не правят жената красива, господин Бернабо, правят го обноските, душевното спокойствие, щастието. Тези кротки очи и поклащащи се бедра се дължаха на хубав и мирен живот.

Интересен беше изразът на погледа й… Кога я беше виждал преди с подобен отнесен поглед, като че ли гледаше навътре към собственото си сърце? Господин Вивалдо потърси в спомените си и се сети: беше същият поглед от бдението над починалия. Със същото отнесено изражение приемаше тогава съболезнованията, както днес поздравленията, погледът й беше отправен към отвъдното, като че ли около нея не съществуваха нито скръбни сълзи, нито весел смях, само самота. Красотата й, даде си сметка господин Вивалдо, идваше отвътре, от измерения, които му убягваха.

В стаята, където се бяха събрали жените, се наложи още веднъж темата за щастливия живот на дона Флор. Малко бяха онези от поканените дами, от оркестъра и от аптекарските среди, които знаеха за предишния й провален брак и за лошия първи съпруг. Съседките и клюкарките не желаеха нищо друго, освен да приказват и разказват на воля. По-хубаво занимание за тях нямаше; нито искаха да слушат пикантни вицове, които караха мъжете (и безсрамниците като Мария Антония) да се смеят с глас в другата стая, нито да обикалят Марилда и да я молят за стари самби и валсове, затъжени по миналото, като дона Норма, дона Амелия, дона Мария до Кармо и момчетиите (всички до един влюбени в Марилда), нищо не можеше да се сравни с удоволствието от приказките. Първият брак — знайте, скъпи приятелки, беше истински ад.

Щастието от втория брак придобиваше още по-голяма стойност, сравнено с изпитанията и провала на първия. Колко изстрада горката мъченица в ръцете на този звяр, пълен с пороци — дори я биеше.

— Господи! — Развълнувана, дона Себастиана сложи ръка на обширните си гърди.

Колко изстрада! Толкова, колкото може да страда една всеотдайна съпруга, унижена, която работи, за да издържа дома и на всичкото отгоре комарджията, а комарът, както се знае, е най-лошият и най-скъпо струващият порок. Ако сега е щастлива, преди много е страдала!

С очи, вперени в далечината, дона Флор слушаше от кухнята как си припомнят живота й. Нито дона Жиза при разказващите вицове, нито дона Норма, седнала на приказки — никой не си отвори устата да защити покойния.

Около полунощ последните гости си отидоха. Дона Себастиана, още впечатлена от чутото за тези страдания, продължили седем години — как ли е издържала, бедничката? — докосна лицето на дона Флор и каза:

— Добре, че сега всичко се промени и имаш каквото заслужаваш…

Марилда, заслепила с блясъка си на звезда младите, започна да тананика едно танго от серенада: „Тъмна нощ, засмяно небе, тишината е почти като сън…“, онова танго, погребано с мъртвеца.

Доктор Теодоро, усмихнат щастливо, изпрати до вратата последните гости — една шумна група, унесена в безкраен спор около действието на музиката върху лечението на някои болести. Препираха се доктор Венсеслау Вейга и доктор Силвио Ферейра. За да не изпусне края на спора, домакинът изпрати приятелите си до трамвая. Вече не се чуваше песента на Марилда.

Останала сама, дона Флор обърна гръб на всичко: на сладките, на пиенето, на разхвърляната къща, на ехото от разговорите по улицата, на занемелия фагот, оставен в ъгъла. Тръгна към спалнята, отвори вратата и запали лампата.

— Ти? — каза с топъл глас, без да се учуди, като че ли го беше очаквала.

Гол, на желязното легло, както дона Флор го беше видяла в онази неделна карнавална сутрин, когато мъжете от погребалната служба го донесоха и й го предадоха, лежеше отпуснат Вадиньо — усмихна се, махна й с ръка. Дона Флор също му се усмихна — кой можеше да издържи на обаянието, на невинното и същевременно цинично изражение на очите му? Дори и една светица, а какво оставаше за обикновено създание като дона Флор?

— Моето момиче… — Този обичан, отпуснат и провлечен глас.

— Защо дойде точно днес? — попита дона Флор.

— Защото ти ме извика. И днес ме вика толкова много, че аз дойдох… — Сякаш искаше да каже, че зовът й е бил толкова настойчив и силен, та почти са прелели една в друга границите на възможното и невъзможното. — Ето ме, току-що пристигнах… — И като се приповдигна, хвана я за ръката.

Придърпа я към себе си и я целуна. По бузата, защото тя извърна глава:

— В устата — не. Не ти е позволено.

— А защо не?

Дона Флор седна на края на леглото, Вадиньо пак се опъна и показа цялото си тяло — дона Флор се разнежваше от всяка подробност: не беше го виждала през тези почти три години, а той си беше същият като навремето.

— Същият си, изобщо не си се променил. Аз напълнях.

— Толкова си красива, че не можеш да си представиш… Приличаш на сочна глава лук, да те захапе човек… Прав си е онзи мръсник Вивалдо… Как само ти зяпаше задника, говедото…

— Махни си ръката оттам, Вадиньо, и престани да лъжеш… Господин Вивалдо никога не ме е гледал и винаги е бил много почтен… Хайде, махни си ръката…

— Защо? Защо да си махна ръката?

— Забравяш ли, Вадиньо, че съм почтена омъжена жена? Може да ме докосва само мъжът ми…

Вадиньо хитро намигна:

— А аз какво съм, моето момиче? Аз съм ти мъж, забрави ли вече? И съм първият, имам предимство…

Това беше един нов проблем, по който дона Флор не беше мислила и не можа да отговори.

— Какво ли не измисляш… Остави ме, да си поговорим…

На улицата отекнаха стъпките на доктор Теодоро.

— Това е той, Вадиньо, отивай си… Толкова се зарадвах, че те видях, не можеш да си представиш… Просто беше прекалено добре.

Но Вадиньо си лежеше спокойно.

— Отивай си, не чуваш ли, че вече влиза вкъщи?

— Защо да си ходя?

— Като дойде и те види тук, какво да му кажа?

— Глупаче… Той не ме вижда, виждаш ме само ти, цветче мое…

— Но той ще си легне в леглото…

Вадиньо махна примирено с ръка:

— Не мога да го спра, но ако се постесним, ще се съберем и тримата…

Този път тя се ядоса:

— За каква ме мислиш? Или си ме забравил? Защо се отнасяш с мен, като че ли съм лека жена? Как смееш? Не ме ли уважаваш? Много добре знаеш, че съм честна жена…

— Не се сърди, моето момиче… Но ти ме извика… Не сме говорили нищо още…

— Утре ще се върнеш и тогава ще говорим…

— Не мога да отивам и да се връщам… Или ти си мислиш, че това с шега работа — все едно да отидеш оттук до Санто Амаро или до Фейра де СантʼАна. Мислиш, че е достатъчно да си кажеш „отивам там“, и готово? Мила моя, след като един път съм дошъл, оставам завинаги…

— Но не тук в стаята и в леглото, за бога. Виж, Вадиньо, той дори и да не те вижда, аз ще умра от срам. С какво лице ще го погледна? — И гласът й затрепери, а той не понасяше тя да плаче.

— Добре, ще спя в хола, утре ще решим и това. Но преди това искам една целувка.

Чуха как докторът се мие в банята. Тя му протегна срамежливо лице.

— Не, моето момиче. В устата — ако искаш да изляза…

Докторът щеше да влезе всеки момент — какво да прави, освен да се подчини на искането на тиранина и да му даде устните си?

— Ох, Вадиньо, ох… — Нищо повече не каза. И устните, и езикът, и сълзите (от тъга или радост?) хлътнаха в опитната и лакома уста. Ах, това беше истинска целувка!

Той излезе както си беше гол — толкова хубав и мъжествен! Със златистия мъх по ръцете, русите косми по гърдите, белега от бръснач на лявото рамо, предизвикателните мустачки и съблазняващия поглед. Излезе и остави целувката да пари устата (и утробата) й.

С влизането си доктор Теодоро изказа съответните похвали:

— Добре мина, мила моя. Всичко беше наред, нищо не липсваше. Така харесвам аз, без нито един пропуск… — И отиде да се преоблича зад таблата на леглото, докато тя си слагаше нощницата.

— Слава богу, всичко мина добре, Теодоро.

За да отпразнуват годишнината, беше избрала онази нощница с черни дантели от първата брачна нощ в Парипе, произведение на дона Енайде — прибрана и пазена от толкова време. Погледна се в огледалото — беше красива и привлекателна. Поиска й се Вадиньо да я види, макар и за малко.

— Отивам да пия вода и се връщам веднага, Теодоро.

Другият можеше да е заспал след умората от дългото пътуване. За да не го събуди, мина по коридора на пръсти. Искаше само да го зърне за миг и да докосне лицето му, ако спи, или да му покаже (отдалеч) прозрачната нощница, ако е буден.

Пристигна точно навреме, за да види как излиза през вратата гол и забързан. Спря се като попарена, със свито сърце; ето че той си отиваше обиден, а тя оставаше завинаги сама. Нямаше го вече лицето му, за да го целуне, нямаше да може да му покаже нощницата (а той да протегне ръка и да я смъкне със смях) — никога вече. Той си отиваше обиден.

Може би така е по-добре. Положително беше по-добре. Тя беше честна жена, имаше си друг мъж, който я очакваше в леглото в новата си пижама (подарък за годишнината). По-добре така — Вадиньо да си отиде завинаги. Видя го, целуна го, не искаше повече. По-добре така, повтаряше си, по-добре така.

Обърна се и тръгна към стаята. Защо му трябваше толкова време, за да се върне? Защо си отиде така бързо, след като, за да дойде, бе прекосил пространството и времето? Кой знае дали не си отиде завинаги!

Кой знае дали не бе излязъл да се поразходи, да хвърли един поглед на нощна Баия, да види как върви играта, какво е станало в негово отсъствие — може да е излязъл просто да обиколи „Паласе“, „Трите дука“, „Абайшадиньо“ и игралния дом на Зезе Менингита, „Табарис“ и дупката на Паранагуа Вентура.