Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (55)

9

Скучният и сериозен учител Епаминондас Соуза Пинто обичаше поговорките, защото откриваше събрано в тях знанието на вековете, израза на вечната истина.

„Щастието няма история, с един щастлив живот роман не се прави“ — така отговори, когато Шимбо, онзи влиятелен роднина на починалия, попита за дона Флор, понеже не я бе виждал от години („Колко са, две или три години?“), от онзи глупав карнавал и погребението на пройдохата.

— Омъжи се повторно и сега е щастлива… От една година горе-долу свързва съдбата си с доктор Теодоро Мадурейра…

— Друго нещо станало ли е около нея?

— Доколкото знам — нищо… — И за да не изпусне случая, прибави: — Както казва народът, щастието няма история…

Шимбо имаше опит в живота и се съгласи:

— Така е. Все ще се случи нещо да ни обърка живота. Ако ви кажа… Чуйте…

И си отвори душата: в тая напреднала възраст, като вас, учителю, и да вземе да се забърка с едно момиче на деветнадесет години — не била девственица, но почти. Някакъв хитрец й приложил номера с годежа, взел си своето, но го направил много набързо, така че останало нещо и за Шимбо, който отишъл да я успокоява и довършил работата… В резултат, скъпи учителю, момичето надуло корема, а той с цялата си отговорност…

Непорочният учител Епаминондас Соуза Пинто не намери нито съвет, нито утеха за безпокойството на видния служител и по липса на нещо по-добро го поздрави за „многообещаващата бременност“.

Ние още по-малко можем да успокоим или да дадем съвет на майстор Шимбо — поради липса на място — и използваме цялата тази история само заради истината, съдържаща се в поговорката — в щастливия живот на дона Флор и доктор Теодоро не се случи нищо повече, заслужаващо да се разкаже, тъй като нашето желание е да не удължаваме този вече и без това подробен разказ с описанието на сиви и безвкусни случки от ежедневието.

Самата дона Флор, разказвайки дребни случки от семейния си живот в едно писмо до сестра си Розалия в навечерието на първата годишнина от брака си с аптекаря, казваше, че няма нищо интересно за писане.

Напълни страниците с новини за близки и приятели (с течение на годините Розалия опозна чрез сестра си всички тези хора по име). Разправяше за припадъците на леля Лита, за чичо Порто, който не стареел. Дона Розалия все още била в Назарет — горката Селесте Марилда печелеше успех след успех, сега беше в Радио „Сосиедаде“, обещали й да запише плоча. Писа за една смешна история около дона Норма („трябва да се запознаеш с Норминя лично, заслужава си“): поканили я във вторник да ходи следващата събота на едно кръщене, а тя отказала, „защото в събота вече била заета с едно погребение“. „Как можеш да знаеш, че в събота ще има погребение, Норминя, като още е вторник?“ Е, как… Един неин познат бил готов да „ритне камбаната“ и положително щял да го направи в петък срещу събота, за да може по този начин да се използват двата свободни дни и да стане истинско погребение. На връщане от Ню Йорк дона Жиза донесла куче от тези, „които приличат на салам“, а за дона Флор една красива брошка. Но „представи си, Розалия, какво донесе смахнатата чужденка на Теодоро: една риза, цялата щампована с голи жени, представяш ли си докторът да облече такова чудо? Какъвто си е учтив, нищо не каза, дори благодари, без да се разсърди, но аз прибрах ризата в дъното на моя шкаф, за да не го дразни, като се появява дона Жиза, която си е такава, но иначе е много добра“. Дона Динора била болна и изобщо не излизала от къщи — „представи си как страда заради тоя ревматизъм, научава нещата от трети лица“. Ограничила се да праща покани на гости и да предсказва гневно най-лошото за всички. Заканила се дори на дона Флор, след като се посъветвала с картите: „Каза ми да внимавам, защото нямало добруване, което да трае вечно. Уверявам те, че никога не съм чувала по-злостни приказки“.

Изключая тези дребни неща, нямало нищо за разказване: „Нищо не се случва, всичко си е все така“. Докторът щял да купи къщата, но единият от наследниците на аптеката решил да продаде своята част и да замине за Рио. Доктор Теодоро попитал дона Флор: „Кое ти се струва по-разумно: да вземем къщата или частта от аптеката“. Освен това се обоснова: тази част ще му осигури контрол върху фирмата, като притежател на по-големия дял. Колкото до къщата, щели да я купят по-късно, когато могат. Собственикът нямал друг изход, освен да я продаде, наемът бил смешно нисък.

В действителност докторът беше решил как да постъпи и ако питаше дона Флор за съвет, правеше го от любезност и добро възпитание. „Времето минава, а докторът не се променя, все си е така учтив, същите обноски, един и същ ден след ден. Мога да кажа какво ще се случи всеки момент и знам всяка дума, защото днешната е същата като вчерашната.“

Така течеше животът, лек и спокоен, с бавен и постоянен ритъм. Как тогава да ги е страх от промени, как да вземат на сериозно предвижданията на смахнатата гледачка, по-вманиачена по картите и предсказанията си, отколкото самият Адриано Пирес по виолончелото?

Освен ако тя, дона Флор, не реагира остро на нещо непредвидено, което да разкъса повторението на еднакво щастливите дни. „Грях е да говоря така, сестро, когато ми се предлага такъв живот, след като съм пила от горчивата чаша, но всеки ден едно и също уморява дори когато си от добре по-добре. Между нас казано, сестричке, въпреки че живея щастливо и всички ми завиждат, от време на време ме хващат бесовете, трудно ми е да ти опиша точно какво е… Лош характер има тази твоя сестра, която не може да оцени това, дето й е дадено, без да го е заслужила — спокоен живот и добър съпруг.“

Затова, след като изслуша неделната проповед на дон Клементе в църквата „Санта Тереза“ („Защо, господи, мирът не се всели в сърцата на хората?“), отиде в сакристията с намерението да покани отеца за първата годишнина от брака си с доктор Теодоро. Нямаше да правят празненство: щяха да се съберат само близки приятели на чашка ликьор и сладки, отбелязвайки същевременно избирането на аптекаря за втори ковчежник на новото ръководство на Фармацевтичната асоциация в Баия.

— Ще дойда с най-голяма радост да ви поздравя по случай тази годишнина на брачна хармония и този пример на съюз, благословен от бога.

Дона Флор си отиде и отецът, обвинявайки се за песимистичната проповед, се усмихна весело: ето ти един човек, чието сърце е познало мира, едно щастливо човешко същество, доволно от живота, разобличаващо мрачната му и съмнителна проповед.

Вървейки по коридора, дона Флор се спря пред екстравагантната скулптурна група, съставена от бароковата фигура на Санта Клара и циничния ангел, приличащ на починалия, също толкова нахален и безгрижно весел.

Бедната светица, колкото и волева и свята да беше, не издържаше на нахалния поглед на мръсника, отдаваше му се, отдаваше живота си, губеше вече постигнатото спасение, сменяше все пак рая с ада, защото без него какво струват адът и раят?

Там, пред непристойната статуя, дона Флор дълго стоя и гледа в кораба от камък и хоросан, а огромната лодка вдигна платна и потегли, порейки ветровете в синьото небе.