Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (50)

4

Дона Флор откри нови непознати и неподозирани светове, проникна в тях, хванала под ръка съпруга си, превърна се в изтъкната фигура, „в грациозна украса“, както справедливо писа за нея нашият Силвиньо, като отрази празненството в дома на Тавейра Пирес.

Никога не бе мислила, че може да съществува един свят само на аптекари, затворен и очарователен: със свои си проблеми и своеобразен език, с особено виждане за живота, с атмосфера на препарати. Свят, чиято столица беше Фармацевтичната асоциация на Баия, със седалище на цял етаж, граничеща с други светове с по-малко или по-голямо значение, като този на медиците. Да, но какво биха стрували медиците — питаха се лидерите на фармацевтиката, — ако нямаше фармацевти? Защо тогава тази поза и арогантност? Представителите на лаборатории бяха също така надути: любезни и дори скромни към големците, когато трябваше да продават; невнимателни към по-дребните, понякога груби, ако трябваше да им се изплати някоя закъсняла полица. По-приятни бяха амбулантните търговци на лекарства с последните си вицове. Всички тези хора от университета, с титлите си, с парите си, с позата си, се издигаха над една широка прослойка от служители и продавачи в аптеки с мизерни заплати.

Никога преди, като минаваше през Научната дрогерия, за да си купи паста за зъби или сапун, дона Флор не бе усещала силната миризма на този свят на лекарства.

Свят, в който живееше съпругът й благодарение на докторската си диплома (и още повече на знанията, придобити от дългата практика по лаборатории и магазини), търсещ чрез известна научна репутация да си осигури финансово положение. Скромно положение и скромна репутация, но достатъчни да отворят на дона Флор вратите към този свят на йод и сулфати, да направят достъпни за нея културните и развлекателни програми на Фармацевтичната асоциация в Баия, събранията в седалището, където се организираха четения и дебати на научни и професионални теми, обедите в празничните дни, в Деня на фармацевта, на който се събираха директори и членове на асоциацията със семействата си, в шумно „класово побратимяване“, както повтаряше неизбежно доктор Ферейра в неизбежния си доклад. Без да забравяме бала в края на годината, през декември, преди Коледа.

Дона Флор посещаваше с известно прилежание, но без да прекалява, срещите и обедите. Установи връзки със съпругите на колегите на мъжа си, някои от тях посети и те я посетиха, като тази размяна на любезности й донесе три или четири приятелки и само една ученичка.

Дона Себастиана, съпруга и дясна ръка на доктор Силвио Ферейра, генерален секретар на асоциацията и неин главен организатор, весело женище с гръмовит глас и заразяващ смях. Дона Рита, съпруга на доктор Танкредо Виняс, от аптеката „Санта Рита“, образуваше със съпруга си приятна мършава двойка: той пушеше цигара след цигара, а тя кашляше като туберкулозна. Дона Неуза, русата Неузока с веселите очи, беше съпруга на доктор Р. Маседо и компания. Компанията се състоеше от касиерите, а дона Неуза я привличаше всеки нов. От новите си правеше колекция и ги кръщаваше с имена на модни лекарства. Имаше „Елексиер“ от Иняме, един дебел мулат „Бромид“, приличащ на момче, толкова беше млад и крехък, още голобрад и невинен — рядък екземпляр в колекцията. Красавецът беше „Емулсията на Скот“ — селянин, наскоро пристигнал от Галисия, с розови бузи. „Женско здраве“ беше малкият Фреаза, който й прави компания, докато беше болна от хепатит. Имаше още „Регулатор“, „Сапун“ — един синкав негър, „Сигурен изстрел“, „Целебното чудо“. Последният беше предателството на дона Неуза към класата на касиерите, която до този момент беше единствената в аптеката: той беше един галантен семинарист, дошъл за ваканцията в околностите; за жадната Неузока имаше двоен вкус на грях против човешкия и божия закон.

Дона Паула, съпруга на доктор Анжело Коща от аптеката „Гоияс“ дойде да учи в кулинарното училище „Вкус и изкуство“, където се прояви доста добре. Тя беше единствената ученичка, дошла от аптекарските съсловия. Една друга, дона Беренисе, започна курса, но скоро се отказа — не можеше да различи филе от говежди бут.

С дона Жертрудес Бекер, съпруга на доктор Фредерико Бекер, притежател на редица филиали на „Дрогерии Хамбург“ — четири в горната част на града, една в долната и още една в Итапажипе, представител на големи чуждестранни лаборатории и, кажи-речи вечен представител на асоциацията, цар на магнезиевия окис и на уротропина, — дона Флор не размени визити. Дона Жертрудес слизаше от трона си само един път в годината, на декемврийския бал, и тогава подаваше върха на пръстите си на дребната буржоазка, стресната и копнееща за връзки, с чийто мъж съпругът й въртеше една и съща търговия. Колкото до доктор Фредерико, ако не ходеше на обеди с газирана вода и вино от Рио Гранде^[1], не пропускаше събранията на асоциацията, които председателстваше и на които казваше последната дума по всеки въпрос.

Той беше нисък немец със сини и пронизващи очи. Носеха се легенди за богатството и за титлата му на фармацевт, дадена му в едно далечно немско училище, когато вече притежавал три аптеки. Обожаваше децата и ги спираше на улицата да им дава бонбони, с които джобовете му бяха винаги пълни.

Едва бяха изминали два месеца от брака на дона Флор, когато тя за първи път изкачи стълбите, водещи към залите на Фармацевтичната асоциация в Баия, на втория етаж на едно колониално здание на площад Исус. На долния етаж се намираше Центърът на Духа и Вярата и жестоко конкурираше фармацевтите, защото медиумите и астралните братя постигаха пълното изцеряване на всякакви заболявания чрез метафизични рецепти, като отхвърляха хапчетата и инжекциите.

Дона Флор щеше да има рядката възможност да стане свидетел на сензационния спор, завързал се онази вечер на събранието на асоциацията около труда на доктор Джалма Нороня, ковчежник на дружеството: „Относно растящото приложение на манифактурни продукти от страна на медиците, западането на ръчно изработените рецепти и непредвидените последствия, произхождащи от това“.

Съсловието на аптекарите се раздвояваше пред тази тенденция в медицинската практика, като едни се въодушевяваха от фабричните лекарства, опаковани на юг, а другите държаха на традиционното приготвяне на лекарствата в дъното на аптеките, с формули, написани и залепени на стъклата на касите, с гаранция, давана от подписа на аптекаря.

През седмицата доктор Теодоро не говори за нищо друго, тъй като самият той беше един от яростните защитници на традиционната школа. „Каква полза ще има от аптекаря, ако съществуват само готови лекарства? Няма да е нищо повече от продавач, касиер в собствената си аптека“ — щеше да заяви патетично той на събранието.

На противниковия фронт, като защитник на индустриализацията на лекарствата (и дори на тяхната национализация) съгласно модерните времена на техническия прогрес, дона Флор щеше да има възможност да чуе доктор Синвал Коща Лима, чиито открития за лечебните свойства на журубеба^[2] му бяха донесли широка известност, и пламенното и завладяващо слово на известния Емилио Диниз. Въпреки че му беше противник в спора, последователният доктор Теодоро не отричаше таланта на професор Диниз:

— Истински Демостен!

Не падаше по-долу по интелект и партията, в чиито редици се беше наредил нашият скъп Мадурейра, достатъчно е да се спомене името на доктор Антиоженес Диас, бивш директор на медицинския факултет, автор на книги, едно старче на осемдесет и осем години, но още със сили да може да заяви:

— Лекарство, направено от машина, няма да влезе в моята аптека…

Не беше стъпвал в аптеката си повече от двадесет години и синовете му не само че купуваха и продаваха готови лекарства, но бяха и представители в Баия на мощните лаборатории от Сао. „Старецът е мръднал“ — обясняваха те.

Неблагодарниците може би имаха право, защото старият ходеше като завеян и се смееше без причина. За сметка на това съвсем наред и компетентни бяха Арлиндо Песоа и Мело Норбе — първокласни умове! — и самият доктор Теодоро, чието име няма да е справедливо да забравим по простата причина че е герой на тази непретенциозна хроника на обичаите. Най-вече, когато той самият призна на съпругата си, че владее изцяло дискутираната материя, подчертавайки още един път значението на събранието. Дона Флор трябваше да се почувства щастлива, че ще има възможност да присъства на историческия спор.

Исторически и академичен, защото, както самият доктор Теодоро каза на дона Флор, нито той, нито някой друг от най-ревностните защитници на приготвяните рецепти пропускаха да снабдяват аптеките си с продукти от лабораториите. Как да се бориш с конкуренцията, ако нямаш в аптеката си от тези проклети и толкова модерни хапчета? Така че позицията му в спора беше чисто принципна, безвъзмездна, теоретична и нямаше нищо общо с практичните изисквания на търговията, „защото невинаги, мила моя Флор, е възможно да съчетаеш теорията с практиката, животът има низки страни“.

Дона Флор не пожела да се задълбочава в това противоречие между теорията и практиката и прие твърдението на доктора: „Точно затова е още по-похвална позицията на тези, които защищават традиционните рецепти“. Колкото до самата нея, рядко вземаше лекарства, имаше добро здраве, не си спомняше кога за последен път е била болна (ако не се смята безсънието като вдовица).

Беше наистина една паметна вечер, както обяви доктор Теодоро и както отчетоха вестниците. Пестеливо и слабо, оплака се докторът, като видя своите решителни изказвания и всички останали, събрани в едно безцветно изречение с непълни имена: „На дискусията се изказаха между другите докторите Карвальо, Коща Лима, Е. Диниз, Мадурейра, Песоа, Нобре, Тригейрос“. Единствено речта на доктор Фредерико Бекер беше заслужила известно внимание и хвалби за „яснотата на изложението, ценните познания и логичното разсъждение“. Защо такова презрение от страна на пресата към културата, защо е това пестене на място — реагира доктор Теодоро, — когато имаше достатъчно място по страниците за най-долни престъпления и за скандалния разврат на звездите от киното, за глупавите им разводи, толкова лош пример за нашите момичета?

Цялостното изложение с пълен анализ на спора се намира в бразилското списание по фармакология, в Сао Пауло (година XII, том IV, страница 179–181). Финансирано от големите лаборатории, списанието не криеше своето становище в полза на готовите продукти. Не пропусна обаче справедливо да изтъкне „блестящите изказвания на доктор Мадурейра, непримирим и учен противник, на когото поднасяме нашите почитания“. „Непримирим и учен“ — казва го с целия си авторитет бразилското списание по фармакология, не го казваме ние, да хвалим доктора.

Дона Флор положи големи усилия, за да следи и разбере бурния спор: в интерес на истината трябва да се признае, че това не й бе възможно. От уважение към съпруга си и от честолюбие би желала да следи внимателно ораторите, но като не знаеше формулите, думите и изреченията на тези мъртви езици й звучаха грубо и не можа да се съсредоточи в речите.

Мисълта й се отвлече към по-малко философски проблеми, като тръгна от проблемите в училището, смешните приказки на Мария Антония (дори се усмихна посред силните аргументи на доктор Синвал Коща Лима относно журубебата), стигна до притеснението й за Марилда, ужасно заинатена и нетърпелива в решението си да се представя пред микрофона — според доктор Теодоро пример за най-лошо влияние на киноартистките върху младежта. Взе да нагрубява, стана непослушна, завърза връзки с един тип от Радиото, Озвалдиньо Мендоса, който я съблазняваше с клишета и програми. От своя страна дона Мария до Кармо упражняваше най-строг контрол върху всяка стъпка на ученичката, като я наказваше и й забраняваше да излиза от къщи.

Когато дона Флор се опомни, пред микрофона беше не Марилда, а доктор Теодоро. Опита се да следи думите му и да разбере с какво така объркваше противниците си. Със строго лице, с учтиви жестове, макар и разгорещен, той беше самото въплъщение на почтен гражданин, изпълняващ дълга си — в момента дълга си на фармацевт, като правеше чест на дипломата си на доктор, макар и против интересите си на търговец.

Той винаги изпълняваше задълженията си, един винаги почтен гражданин. Предишната вечер със същата компетентност и сериозност изпълни съпружеското задължение към жена си. Тъй като беше разчувствана и нервите й бяха опънати до краен предел (Марилда беше изпаднала в истерия, ревяща, хълцаща, говорейки за самоубийство: „Или ще пея по радиото, или ще умра“, това беше фанатичната й идея), пошушна дискретно на съпруга си с хиляди усуквания желанието си за бис, защото вечерта беше алтернативна — сряда.

Усети краткото колебание на доктора, но беше вече преодоляла срама си и като показваше желанието си, настоя. Без повече да мисли, докторът задоволи желанието й и за втори път изпълни с удоволствие дълга си.

Сега в залата дона Флор разбираше причината за нерешителността на своя съпруг — искаше да избегне умората, да отпочинат тялото и умът му за следващата вечер. Разпределяше времето и усилията си между различни задължения.

Повторението от предната вечер не го беше изморило, защото стоеше твърд на трибуната с латинския си (или може би беше френски?): „Ланатагликозит С равен на етаноид плюс глюкоза, плюс 3 дизитоксоза, плюс дизоксигенолид“, формули, които звучаха неразбираемо за ухото.

Като го гледаше така тържествен и сериозен, въоръжен с гръцкия и латинския, с вдигнат пръст, а колегите му заслушани с уважение и внимание, дона Флор си даде сметка за значението на съпруга си. Не беше кой да е, добре го казваше дона Розилда, и съседите имаха право. Трябваше да се гордее с него, да благодари на провидението, че й е изпратило такъв добър съпруг. Освен това се яви съвсем навреме, точно когато не можеше повече да търпи положението си на вдовица и беше готова да се отдаде на всеки по-нахален, да отвори вратите на дома си и краката си на първия срещнат мошеник, дори на Принца на вдовиците, Едуардо. Един господ знае от какво се бе спасила.

Ако аптекарят не беше се появил на тезгяха на Научната дрогерия в деня на покръстването на първокурсниците, тя, дона Флор, вместо да е тук, заобиколена от уважение, в този салон, където изтъкнати доктори разискваха научни проблеми, може би щеше да тръгне от ръка на ръка по публичните домове, щеше да потъне в разврат, загубила чест, приятелки, ученички, и щеше да свърши кой знае как… Потръпваше от ужас при тази мисъл. Ръкопляскането й в края на речта на доктор Теодоро изразяваше не само въодушевление, но и благодарност. Той я спаси и е уважаван човек, трябва да се гордее с него.

Връщайки се от трибуната, доктор Теодоро потърси с поглед съпругата си и получи една насърчителна усмивка, най-голямата награда за неговите усилия. Разискването продължаваше: на трибуната се качи доктор Нобре, несъмнено много умен, но говореше едва-едва, почти шепнейки, навявайки неудържимо желание за сън.

Дона Флор се опита да се съпротивлява, но клепачите й натежаваха все повече. Последната й надежда беше доктор Диниз, известен трибун още от студентските си години, забележителен учител, автор на съчинението „Ръчно приготвяне на лекарството «Дигиталин» за сърдечни заболявания от диворастящото цвете напръстниче, или т.нар. див бурен“. Но нито той, нито останалите, които го последваха, не успяха да предотвратят заспиването на дона Флор. И не само на дона Флор. Дона Себастиана спеше дълбоко: могъщият й бюст се издигаше и спускаше, въздухът излизаше от устата й със свистене. Дона Рита придремваше и се събуждаше сепната. Дона Паула се бори известно време, после се предаде и облегна глава на рамото на мъжа си. Единствено дона Неуза, с тъмните сенки под очите, беше бодра и внимателна, единствена тя не бе обхваната от дрямка, нито усещаше монотонността на формулите и на схващанията, сякаш цялата тази наука й беше близка. Следеше с поглед момчето, което пълнеше чашата с вода за ораторите на трибуната. Вече му беше избрала прякор: „914“, много известна инжекция за лекуване на сифилис.

Главата на дона Флор клюмна. Стори й се, че чува гласа на съпруга си много отдалече. Направи усилие да се събуди и установи, че доктор Теодоро държи втора реч. „Нищо не разбирам от това, мили мой, химически и ботанически формули, солидни аргументи. Извини ме, че не мога да устоя на съня, аз съм само една домакиня, една глупачка, проста, освен това, не съм за такива високи науки.“

Събудиха я ръкоплясканията, ръкопляска и тя, усмихна се на мъжа си, изпрати му въздушна целувка.

Сесията продължи още малко и жените, най-после освободени, се събраха във весела група, за да се сбогуват.

— Доктор Теодоро беше чудесен… — сподели дона Себастиана (откъде знае, след като спа през цялото време?).

— Колко беше представителен доктор Емилио! — Дона Паула повтаряше чути изречения от минали събрания. — А доктор Теодоро, колко много знае.

Като слизаше по стълбите, хванала под ръка съпруга си, дона Флор каза:

— Всички те похвалиха, Теодоро! Отрупаха те с похвали. На всички им хареса и казаха, че си се представил много добре…

Той се усмихна скромно:

— Колегиалност… Но може би съм казал нещо полезно… А на теб как ти се стори?

Дона Флор стисна голямата ръка на мъжа си:

— Прекрасно. Не го разбрах много, но ми хареса. Драго ми става, като те хвалят.

Почти беше готова да каже: „Не те заслужавам, Теодоро“, но може би той, при всичкия си латински и гръцки, няма да я разбере.