Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (49)

3

Като тръгна да се връща в Назарет дас Фариняс, след дълъг престой в Баия и внимателно проследяване на началото на брачния живот на дона Флор, дона Розилда сподели с дона Норма притесненията и съмненията си.

Прекрасен зет е доктор Теодоро, откъдето и да го погледнеш. Относно това — никакво съмнение. Но дали дона Флор ще съумее да се покаже на необходимото ниво? А защо не? — обиди се дона Норма, вярна на приятелката си, като не допускаше никакви упреци по неин адрес. Според нея дона Флор беше достойна за най-безупречния, за най-красивия и богат съпруг.

Дона Розилда не бе обхваната от същия горещ ентусиазъм. Въпреки че й беше майка и поради това склонна да извинява и дава право на дъщеря си, не виждаше в нея необходимите способности да се издигне най-после, не виждаше желание да се постави в обществото, да използва кредита на мъжа си, положението му, връзките му. Ако това й се беше случило на нея, на дома Розилда, сега лесно щеше да се добере до салоните, до градините, до интимния живот на Граса и Бара, щеше да завърже връзки с най-отбрания елит на Баия, нейна стара мечта. Не беше ли вече дона Флор представяна на семейството Тавейра Пирес, не беше ли й целувал ръка милионерът Адриано, наречен от простолюдието Кавало Пампо^[1], не я ли беше отличила с благосклонната си усмивка дона Имакулада, първата дама във висшето общество, диктаторката на модата?

И какво прави междувременно дона Флор, за да откликне на тези възможности, дължащи се на титлата на доктора, на процъфтяващата дрогерия и на омайния фагот?

Нищо, три пъти нищо. Напротив, продължава да дава уроци като някоя беднячка, въпреки че това се отразява отрицателно върху социалния престиж на мъжа й (мъж, чиято жена работи, или е зле, или е стиснат, така знаеше дона Розилда); живее в същата малка къща, когато могат да са много по-добре и изискано настанени.

Нека дона Норма да я извини, дона Розилда не го казва с намерение да обиди когото и да било, ама тия улици там ако някога са били елегантни и дори са се ползвали с добро име, днес почти без изключение са населени с прости хора. В тези тъмни улички дамите се броят на пръсти, твърдеше усойницата. Дона Нанси, жената на аржентинеца, е наистина изискана. И кой още? — гледаше тя предизвикателно приятелката на дона Флор:

— Останалите… сбирщина…

По-лошо място може да бъде само Рио Вермельо^[2], отдалечено, пълно с мошеници, където сестра й и зет й се инатят да живеят, та това е почти краят на света, където мъжете в неделя се разхождат по пижами и чехли — какъв ужас! Дона Лаур, съпругата на доктор Луис Енрике, след като бе посетила дона Лита, се възмутила от това непристойно неделно шляене, от това долнопробно ревю на пижами. И изразила възмущението си с твърде остри думи:

— Не знам как може да се живее на такова място, където даже и богатите изглеждат бедни…

Но да се върнем на темата. Какво беше положението на младоженците? Доктор Теодоро искаше да смени къщата, а тя, тъпата дона Флор, се запънала да живее в тази дупка. Дона Розилда клатеше глава:

— Който се роди прост, прост си остава…

Между другото тази история със смяната на жилището стана причина дона Розилда да си тръгне прибързано за Назарет. Дона Флор я попита една сутрин:

— Майко, какво ти е щукнало да разправяш на Теодоро, че искам да се местя? Разбери един път завинаги, че и той, и аз сме много доволни от нашата къща и няма да се местим.

Дона Розилда, забравила, че е тръгнала да се прави на грандама, изтърси:

— Какво ме интересува? За всяка свиня си има свинарник…

Дона Флор направи усилие да се сдържи:

— Слушай, майко. Знам защо ти е влязло в главата това местене. Искаш да дойдеш тук завинаги, но си го избий от главата. Можеш да идваш да ни виждаш, когато поискаш. Но да живееш с нас — не. Казвам ти честно — ти си родена да живееш сама… И ще ти кажа още…

Дона Розилда изскочи навън, без да поиска да чуе останалото, впрочем по-приятната част, понеже за да компенсира грубостта си, дона Флор реши да отпусне на майка си малка рента. „Да имаш все пак някакви средства, майко“ — каза й тя няколко дена по-късно, изпращайки я до кея.

Провали се още веднъж планът на дона Розилда да се установи при дъщеря си; преди не я искаше вдовицата, а сега — младоженката. Ако при първия опит дона Розилда се беше показала обидена, скъсвайки отношенията си с дона Флор, сега преглътна обидата — изкушението от новия бляскав живот на дъщеря й беше прекалено силно. Наистина върна се в Назарет, но зачести посещенията си в столицата. Отсядаше „в дупката на географията“, в Рио Вермельо, и идваше рано, още преди обяд, при дъщеря си, да сплетничи с останалите клюкарки в квартала. Стоеше по осемдесет дена, достатъчно време, за да стане нетърпима, да се изпокара със сестра си и да замине пак, за да превърне в ад живота на сина си и снаха си в Реконкаво. Към различните си занимания в Назарет прибави и това да описва охолния живот на дона Флор („Непрекъснато обеди и вечери, близка приятелка е на дона Имакулада Тавейра Пирес“), да хвали зет си, интелигентността му, завидното му финансово положение, изпълненията на фагот. Като описваше с подробности седмичните репетиции на оркестъра, изпадаше във възторг и се разтапяше в усмивки: — Онова е наистина музика…

Казваше го, за да похвали ариите, романсите, изискания репертоар, където Хендел, Лехар и Щраус съжителстваха с Отело Араужо и с маестро Гомес, местни композитори с по-малка известност, но не по-малко вдъхновени. Казваше го също и с презрение към другата музика, към самбите и модните песнички „на селянията“, и към простите свирачи на китара и кавакиньо, на устна хармоника и мандолина. Отбелязваше разликата между пияниците и техните серенади и любителския оркестър, в който влизаха доктор Венсеслау Пирес де Вейга, виден хирург, Пиньо Педрейра, адвокат в столицата, Адриано Пирес — Прерийния кон, — притежател на фирма за продажби на едро, жител на Граса, с автомобил и шофьор, съпруг на знатната Имакулада, „онази, която е най-първа от най-първите“ (според израза на Силвиньо Ламеня, говорител по радиото и редактор на светската хроника във вестника на опасния стихоплетец Одорико Таверс), дона Имакулада Тавейра Пирес, с физиономия на стара кранта, лорнет и гувернантка французойка.

По време на първия брак на дъщеря си (ако въобще можеше да се нарече брак) трябваше да понася пиянството и разпуснатостта на онези нехранимайковци и развратници: Женер Аугусто, Карлиньос Маскареняс, Доривал Каими. От време на време някой свестен женен мъж попадаше в тази шайка и веднага ставаше най-лошият от всички, като онзи доктор Валтер да Силвейра, чието мазно лице дона Розилда си припомняше с омраза. В Назарет беше чула да хвалят юридическите познания на този Силвейра: подчинявал се на законите и бил неопетнен. Можеше да вярва; който иска, но не и тя, дона Розилда, след като го беше видяла да свири, мръсникът, на устна хармоника сирибосета, мръсникът му с мръсник.

Толкова беше намразила музиката заради тази банда, че реагира остро при първата новина за дарбата на зет си: „Пропаднал пияница, свирач на беримбау“. Сигурно още един път тъпата й дъщеря се е хванала с някой мошеник, да го издържа, да го носи на гръб, да го финансира в пороците му и да плаща на любовниците му с пари, изкарани с пот от училището. Така беше намразила серенадите и песните, че нито отличителният пръстен, нито титлата, на която дона Норма, познавайки нейните слабости и предпочитания заложи, като й съобщи за годежа на вдовицата. Доктор с доказани способности, писа й съседката, но дона Розилда не се въодушеви:

— Още един от онези пияници… Ходят нощно време да се забавляват с парите на глупачката… Ще видиш, че е добър комарджия. Иска да си кара кефа, а тя да блъска.

Колкото до титлата, изказа съмнения:

— Аптекар… Половин доктор…

Между различните категории образование според нея не всички бяха на необходимата висота:

— Истинският доктор — това е лекарят, адвокатът, инженерът. Зъболекар и фармацевт, агроном, ветеринарен, това са доктори от втора ръка, недоносчета, докторчета… Хора, които не са имали мозък да учат докрай…

Цялата тази злонамереност към бъдещия зет, още непознат и вече толкова критикуван, стигаше до ушите на самодейния музикант. Едва след като пристигна в Баия и констатира доброто финансово положение на аптекаря, съдружник в солидно предприятие, каквото беше Научната дрогерия, намираща се на ъгъла на улица Карлос Гомес и Кабеса (самото място струваше цяло състояние), след като се запозна с неговата изисканост, добри обноски, връзки, широкия кръг високопоставени лица, заличи началното си погрешно впечатление, което беше я накарало да обърка изтънчения фагот с народния беримбау на капоейрата, самодейния оркестър със серенадите на лунна светлина.

Зет й се издигна много бързо в нейните очи.

Не беше принцът, видян някога в Педро Боржес, студентът от Пара с реките, островите и каучуковите плантации, с богатствата от „Хиляда и една нощ“, но какво повече можеше да желае една вдовица, бедна и на тридесет години? Остана доволна, очакванията й бяха надхвърлили далеч предвижданото, призна тя на дона Норма:

— За такъв и аз бих се омъжила… Уважаван мъж, и с какви обноски! Този път улучи. А и време й беше… Възпитан човек!

Най-изискано възпитание: доктор Теодоро се обръщаше към нея само с „мила моя тъщо“ и искаше непрекъснато да знае дали тя не се нуждае от нещо. Носеше й хапчета за кашлица, сироп за хроническия катар, подари й нов чадър, като я чу да се оплаква, че е загубила стария — останал от времето на господин Жил — в бъркотията на пристанището.

Дона Розилда беше дошла за малко, само с намерението да присъства на брачната церемония. Но след като се убеди в качествата на зет си и си даде сметка за перспективите от съжителството с младоженците, реши да се установи там завинаги, да напусне Назарет дас Фариняс, да изостави милосърдните деяния на отец Валфредо Мораес, клуба, църквата, предводителството на приятното и жестоко клюкарстване в града.

В малкия град се чувстваше добре, както вече бе отбелязано. Беше не коя да е, а влиятелна личност, клюкарстваше на воля, налагаше своите капризи и лошо настроение над снаха си, вече изгубила търпение и надежда в светиите: Богородица беше глуха и сляпа за нейните молби и обещания, за да се освободи, й оставаше само да чака смъртта. Смъртта на свекърва си естествено. Понякога Селесте се замисляше над щастливата възможност. Ах! Бъдеще, очаквано с нетърпение! Щеше да е най-тържественото погребение в Назарет, за изпращането на тленните останки на старата госпожа щеше да се говори в цялото Реконкаво, ехото щеше да достигне до столицата. Селесте нямаше да пожали нито сили, нито труд.

Добре й беше в Назарет, но с този нов зет предпочиташе Салвадор и за да остане там, дона Розилда начерта план. Стана учтива и прелюбезна с аптекаря. В началото доктор Теодоро се трогна. В един разговор с приятеля си Розалдо Медейрос каза, че с брака си е спечелил не само идеална съпруга, но и втора майка, тъщата, онази свята старица.

— Кой? — Розалдо не вярваше на ушите си. — Коя е святата старица? Дона Розилда? — И взе да се смее като дона Амелия в деня на годежа. Какво ли не може да чуе човек… Дона Розилда — и светица, само Теодоро можеше да го измисли…

Но и доктор Теодоро не остана дълго време в заблуда: сприхавостта, дарбата да интригантства, непрекъснатото раздразнение на дона Розилда постепенно се наложиха над любезните й усмивки и пленяващи думи и зетят постепенно започна да разбира причината за смеха на дона Амелия и Розалдо. Развръзката настъпи, когато дона Розилда дойде да му приказва за неудобствата на малката къща. Защо да не наемат по-голям дом, отговарящ на положението им? По-широк, с повече стаи?

Ловко му даде да разбере, че дона Флор не е доволна от дома си, неудобен и пълен с лоши спомени. Не искала обаче да притеснява мъжа си и затова мълчала въпреки недоволството си.

Доктор Теодоро се зачуди на разточителното предложение на тъща си и още повече — на предполагаемото недоволство на съпругата си. Нали дона Флор първа беше изтъкнала удобствата и предимствата на оставането им там: евтиния наем, един и същ вече осем години, разположението на къщата, на две крачки от дрогерията, освен това този адрес на кулинарното училище „Вкус и изкуство“ бе известен на всички, имаше кухня, пригодена за уроците, с газова печка и печка за дърва. Защо да си усложняват живота и да влизат в разходи, след като там можеха да живеят щастливо? Така беше заявила дона Флор, скромно, още като млада булка.

Защо тази внезапна промяна? Защо да се дават пари за голяма и скъпа къща? За какво е този лукс извън възможностите им? Само за фасон?

В своето объркано обяснение дона Розилда спомена за престиж и представителност. Доктор Теодоро беше чувствителен на тази тема, защото искаше да бъде уважаван и да не го критикуват в обществото. Дона Флор не обръщаше внимание на подобни неща и му беше казала — когато спореха за училището, — че един мъж не се мери с това, което показва пред хората, а с това, което представлява всъщност.

Щом е така, защо се оплаква? Доктор Теодоро изслуша внимателно хленченето на тъща си, но не пожела да разисква въпроса:

— Не знаех, скъпа тъщо, за това намерение на милата ми съпруга и не желая да споря. Но мога да ви уверя, че всичко ще бъде решено така, че да задоволи Флор.

Остави дона Розилда изпълнена с оптимизъм и се оттегли разстроен в аптеката. Ако промяната на решението на дона Флор беше изненадала доктор Теодоро, поведението й му беше неприятно. Защо не дойде да му каже самата тя, честно и открито? Защо изпрати дона Розилда като посредник? Аптекарят не желаеше да има никакво съмнение или недоразумение, макар и най-дребното, между него и жена му. Беше готов да й даде каквото може, за да задоволи желанията и дори когато му се струваше, че са капризи — разбира се, в рамките на възможностите, та дори и с известни жертви. Но изискваше честност, яснота и доверие. Защо да има трети, защо посредници, след като бяха мъж и жена? Докато работеше с шпатулата в дъното на аптеката, докато смесваше прахове и мереше дози на точните теглилки, доктор Теодоро се чувстваше засегнат и тъжен. Защо е тази липса на доверие? Мъжът и жената не трябва да имат тайни помежду си, нито посредници в отношенията си. Реши да изясни въпроса колкото се може по-скоро.

Вечерта, останал насаме със съпругата си в стаята, докато се преобличаше зад таблата на леглото, й каза:

— Мила моя, бих искал да те попитам нещо…

Дона Флор вече се беше мушнала под чаршафите и очакваше само милувката на мъжа си, за да заспи.

— Какво, Теодоро?

— Бих искал, когато решиш да говориш за нещо с мен, да го правиш ти, а не да изпращаш някой на твое място… — Гласът на доктора не издаваше раздразнение, по-скоро звучеше меланхолично.

Дона Флор се надигна учудена. Облегна се на лакът и се обърна към мъжа си, който си обличаше пижамата:

— Какво значи това — да изпращам някого?

— Смятам, че мъжът и жената трябва да са честни един към друг и не им трябва куриер…

— Теодоро, обясни ми, моля те, нищо не разбирам.

След като облече раираната си пижама, той се приближи до леглото и седна:

— Ако искаш да сменяш къщата, защо не ми го каза сама?

— Да си сменям къщата? Аз? Кой ти каза?

— Ами майка ти, дона Розилда. Каза ми, че си се оплаквала, че не си доволна от къщата…

Дона Флор погледна мъжа си, който седеше на края на леглото много сериозен и леко натъжен. Прищя й се да се изсмее: такъв мъж, а толкова наивен.

— Майка ми? И ти си помисли, че аз съм й казала? Ти още не познаваш майка ми, Теодоро. Аз знам какво иска тя… За какво ни е по-голяма къща? Не аз, а тя я иска, с още една стая, където да може да се настани завинаги, опазил те бог от такова нещо.

— Но след като е така, мила моя, за да приемем майка ти, може би бихме могли…

Дона Флор сдържа смеха си и погледна мъжа си в очите:

— Ти сам каза, че трябва да сме честни един към друг, Теодоро. Кажи ми, без да лъжеш: би ли искал старата да живее с нас завинаги?

Доктор Теодоро не беше човек, който да излъже; а още по-малко да обиди останалите, особено пък майката на дона Флор:

— Тя е твоя майка и моя тъща, ако тя поиска и ти си съгласна…

— Е, тогава знай, мили мой, че аз не искам, нито съм съгласна. Може да ми е майка, да я обичам, но да живее тук с нас — за нищо на света. Никой не може да понася тази старица, Теодоро, ти още не я познаваш както трябва.

Хвана мъжа си за ръката:

— В този дом, мили мой, само ти и аз, никой друг. Оттук можем да излезем само ако имаме своя собствена къща. А всъщност най-добре ще е, когато имаме пари, да купим тази…

Аптекарят въздъхна облекчено. За дона Флор беше готов на жертви, способен беше дори да изтърпи дона Розилда и сплетните й. За щастие всичко се изясни. Дона Флор не беше се променила — скромна в разходите си, разумна в желанията си. Колкото до дона Розилда, мнението на доктор Теодоро доста се промени. Неслучайно баджанак му, онзи Морайс, стоеше в Рио и беше готов да се върне само когато старата пукне. Още един, чиято единствена надежда се свеждаше до смъртта й, защото по негово мнение за случая дона Розилда друг изход нямаше.

Доктор Теодоро обаче, който беше по-неопитен и доста по-възпитан, каза като едно последно извинение:

— Стара е, горката… На тази възраст…

Дона Флор погали мъжа си по ръката — колко беше добър:

— Не е въпрос на възраст, мили мой… Тя винаги си е била проклета, от млада… Дори и баща ми не я понасяше, а беше светец. Ако тя се нанесе тук, Теодоро, ние с теб ще се скараме…

— Ние двамата? Никога, мила моя, никога… Погледна я нежно, почти трогнат: — Никога няма да се скараме… Нито пък ще крием нещо един от друг, каквото и да е. Ще си казваме всичко, всичко…

Целуна я леко по устните.

— Всичко… — прошепна дона Флор.

Доктор Теодоро се усмихна доволен, стана и отиде да загаси лампата. „Всичко, Теодоро? Мислиш ли, че е възможно? Дори и най-съкровените мисли, тези, които човек крие и от себе си, Теодоро?“ Дона Флор видя под пижамата силното тяло, широките рамене, якия врат на мъжа си. Като хапеше устни, опита се да отклони мислите си, защото беше понеделник и не беше време за тези неща. Докторът поддържаше както в това, така и във всичко останало идеален ред. А беше толкова добър и щедър, толкова деликатен и внимателен, толкова влюбен в нея, че беше готов да изтърпи дона Розилда… Тая преданост компенсираше педантизма и строгите му правила и етикеция.

„Не всичко, Теодоро, ти не знаеш каква тъмна яма е човешкото сърце.“